Историята на един АнтиМейкинг*
АЗ СЪМ ЛЕВСКИ – Как кинороманът на Радой Ралин остана само на книга
Цензори и банкер опропастиха заснемането на филма


Кин Стоянов

Когато през 1971 г. нашият баща, зарадван ни разказа, че са му поръчали да напише киносценарий за Васил Левски, ние с брат ми Стефан не можахме да повярваме. Не бяха минали и три години, откакто режимът на Тодор Живков стовари своята репресия върху Радой Ралин и Борис Димовски заради сборника с народни епиграми „Люти чушки“.

Двамата бяха обвинени във всевъзможни идеологически грехове. Наложиха им партийни наказания. Останаха без работа. За да осигури препитанието ни, Радой (както ще го наричам за целите на това повествование) най­-напред започна да прави преводи – беше немислимо в началото да издава свои книги или да публикува в периодичния печат. После, заедно с Дучо Мундров, режисьор на редица филми, сред които „Пленено ято“ по сценарий на писателя антифашист Емил Манов – филмът е получил наградата за най-­добър филм и наградата за мъжка роля на Петър Слабаков на кинофестивала във Варна през 1962 г., като е номиниран за „Златна палма“ в Кан през същата година – създадоха няколко документални филма за антифашистката съпротива у нас преди Девети септември 1944 г.

Дучо и Радой бяха другари още от така наречените детгрупи на Ремса в Сливен. Дучо Мундров е бил арестуван, разпитван, изтезаван в полицията. Държан с часове, овесен с главата надолу. След инквизициите чичо Дучо, както го наричахме с брат ми, беше загубил голяма част от слуха си.

Творческото сътрудничество между двамата беше много интересно. Когато разговаряха с участници във филмите си, Дучо, разбира се, напрягаше слух, а Радой се правеше, че не е разбрал и повтаряше с висок глас думите на събеседника им, след това още по­-високо задаваше въпросите си само и само Дучо Мундров да разбира разговора. Оттогава Радой Ралин така и не се раздели с навика си да говори високо.

Документалните филми, които двамата създадоха, явно са окуражили прекрасния човек, другар и творец Свобода Бъчварова, която беше ръководител на творчески колектив в Киноцентъра – на днешен език казано – важен продуцент, та да убеди висшестоящите, така сценарият за двусериен широкоекранен игрален филм, посветен на живота и делото на Васил Левски, беше поръчан на Радой Ралин.

От само себе си беше ясно, а и Радой не би приел друга възможност, че режисьор на филма ще стане Дучо Мундров. После започна голямото четене. Както самият Радой отбелязва в послеслова на киноромана, че буквално до завършването на самия сценарий, той си даде труда да прочете всичко написано и отпечатано за Апостола на Свободата.

„Обесването на Васил Левски,“ худ. Борис Ангелушев

След предаването му, сценарият премина през научната рецензия на един от най-­големите познавачи на делото на Апостола и автор на книги за него – историкът проф. Николай Генчев, като получи подкрепа и ласкави отзиви. И тук идва място за тъжното. Дучо Мундров имаше сериозни забележки по сценария. По онова време, 1975 г., вече гимназист, не съм бил свидетел на вероятно ожесточените обсъждания между двамата. Мога само да свидетелствам за мнението на Радой, че Дучо се е уплашил, как няма да му стигнат силите да реализира толкова сложен сценарий. Дългогодишното другарство между двамата се разсъхна непоправимо.

През 1979 г. сценарият беше публикуван в списание „Киноизкуство“. Това даде нов тласък за реализацията на филма. За режисьор беше поканен Асен Шопов – творец, известен с постановките си на пиеси, анатемосани от режима. Заради драмата „Грешката на Авел“ – написана  от ремсиста със смъртна присъда преди Девети септември Емил Манов – закриват  театъра в Димитровград. През 1967 г. пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“ – постановка Асен Шопов  е спряна, а режисьорът е принуден да напусне София.

После случаят по емблематичен начин пресича съдбите на Радой Ралин и Асен Шопов. Георги Марков описва епизода в „Задочни репортажи от България“. Лично от Тодор Живков на Георги Марков е поръчано да напише драмата „Комунисти“. За постановчик е поканен Асен Шопов. В края на 1968 г. драматургът и режисьорът са приети от Живков, за да обсъдят работата по пиесата. В края на разговора първият държавен и партиен ръководител изважда от бюрото си екземпляр
от „Люти чушки“, отваря книжката на епиграмата „Сит търбух за наука глух“ и посочва карикатурата на Борис Димовски – прасе, чиято опашка завършва с подпис, който толкова прилича на Тодор Живковия. Тогава Първият с променен глас пита:

— Това ли съм аз за вас другари? Свиня… – Живков се опитва да повтори, ала според свидетелството на Асен Шопов буца затъква гърлото му…

Преди да му възложат „Аз съм Левски“ Асен Шопов вече е заснел „Вечни времена“ по сценарий на Васил Попов. През 1974 година филмът печели наградата за режисура на фестивала във Варна. На следващата година е отличен с приза „Сребърен леопард“ на фестивала в Локарно. През 1978 г. Шопов заснема филма „Инструмент ли е гайдата“ по сценарий на Киран Коларов.

Спомням си как двамата с Радой започнаха упорита работа по „Аз съм Левски“. Стигна се до обиколки на местата за снимките. От Асен Шопов научих, че той още пази над 3000 фотоса. Докато не настъпи развръзката. Идеологическите фактори решиха, че сценарият не представя в добра светлина българския народ.

Поискаха Радой Ралин да пренапише някои от епизодите. Баща ми отказа…

Родовата памет не позволяваше на и без това непреклонния Радой Ралин да прави каквито и да е компромиси с разбирането си за Апостола. Кръщелното име на баща ми е Димитър Стефанов Стоянов. Наречен е на дядо си Димитър, брат на последния войвода от Априлското въстание Таньо Войвода. Таньо е бил пълномощник на Левски за Сливенския революционен окръг. Той е и герой в сценария. За Левски и Таньо нашият баща е слушал от своя – сливенския книжар Стефан Димитров. Когато Радой навърши 60 години от пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ му поискаха ръкопис, за да му издадат книга. Тогава той предложи сценария да излезе като кинороман. Оформлението направиха заедно с Кънчо Кънев – художникът на когото дължим чудесния вид и на новото издание. После ръкописът потъна в издателските дебри…

През 1994 г. към сценария проявиха интерес от Общобългарския комитет „Васил Левски“. Председателят на комитета проф. Дойно Дойнов, историк, задълбочено работил върху делото на Апостола, даде високата си професионална оценка. Тогавашният директор на „Христо Г. Данов“ Начо Христосков най-­подир издаде киноромана.

Фондация „Васил Левски“ започна да събира дарения за реализацията на филма

В онези години Радой посочи за режисьор Никола Рударов. Дарители не липсваха, средствата се увеличаваха ден след ден.

РАДОЙ РАЛИН: По акорд на Левски

По това време в ръководството на Общобългарския комитет и Фондация „Васил Левски“ беше банкерът Иван Миронов. Миронов предложи парите да се депозират в „Балканбанк“. Като шеф на трезора щял да даде висока лихва. Дойде банковата криза през 1996 г. и събраните дарения изгоряха, заедно с „изгодната“ си лихва…

Днес 46 години след завършването на сценария и 147 години от гибелта на Апостола на Свободата припомням на публиката за този несъстоял се досега филм…

* В света на киното наричат „making“ документалните свидетелства около създаването на един филм. В нашия случай по-подходящо е да наречем историята за несъздаването на филма по сценарий на Радой Ралин „Аз съм Левски“ „antimaking“

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter