зона за мислещи хора

Джордж Фридман:
Джон Маккейн и моралната война


 Говори се, че Джон Маккейн никога не е участвал във война, която не харесва. Това е само отчасти вярно. Той познаваше цената на войната повече от всеки друг. Това, в което Маккейн вярва, е, че Съединените щати, правилно или погрешно, имат стратегическо и морално задължение да използват своята власт да налагат либерални демократични принципи.

Той вярваше във войната – този тежък инструмент за човешко насилие – като най-добрият начин да се сложи край на тиранията и последващите я нарушения на правата на човека. Неговият глас за конфликти в Ирак, Афганистан и Либия свидетелства за това убеждение. Изглежда иронично, че неоконсерваторът (както го наричаха) изглежда има същите морални цели като групите за правата на човека. И двете страни смятат, че ценностите на либералната демокрация са морални императиви. И двете страни искат Съединените щати да използват своята сила, за да променят света, често с едни и същи инструменти – поучаване, санкции, намеса и т.н. Казвам – „изглежда“ иронично, защото в действителност не е така.

Това е визията на външната политика на САЩ, произлязла от Втората световна война, която предава уроците си на ученици като Маккейн. Съединените щати видяха във Втората световна война морална война. Силите на Оста (страните от Тристранния пакт – военен съюз между хитлеристка Германия, Кралство Италия, Японска империя и други държави, участвали във Втората световна война и противостоящи на Антифашистката коалиция, бел.прев.) бяха зли държави, които вършеха зли неща. Техните народи се нуждаеха от спасение от собствените си правителства. Изкушавам се да отхвърля тази мисъл, но ако го направя, ще бъде грешка.

Имаше важни стратегически съображения за присъединяване към войната, разбира се, но неморалността на Силите на Оста беше достатъчно основание за пожертвувание. Тази жертва изискваше огромна сила, която доведе до унищожаването на тези режими, налагането на либерална демокрация и освобождението на японския, немския и италианския народ.

Тази визия беше основата на съпротивата срещу Съветския съюз и по-късно срещу Китай. Концептуалната рамка за побеждаване на комунизма беше същата като за победата над нацистите: да се спре напредъка им чрез стабилизиране на либералните демокрации в тяхната периферия, да се въоръжат техните врагове, а след това да стартират мащабна военна кампания, за да ги победят.

Последвалата война беше световна война с различни способи. Някои фронтове като Корея бяха предимно конвенционални войни. Други като Конго бяха скрити, водени от пълномощници. Всяка страна се стреми да подкопае другата по индивидуален принцип, а не глобално. Решителна победа би довела до ядрена война, така че борбата се води в относително незначителни области. Но като ограничават ангажираността си, те нарушават принципа на „тоталната война“, който управлява Втората световна война. Тоталната война имаше за цел да унищожи врага. Тези нови войни са предназначени да победят врага, без да го унищожат. Целта на борещите се страни беше триумфът на тяхната идеология. В този смисъл нито победата, нито загубата биха променили равновесието във властта. Така че целта не беше да победиш, а да се конфронтираш и да блокираш.

Началото на петгодишното пленничество на бъдещия сенатор Джон Маккейн

Нищо след Втората световна война не може да се смята за тотална война, нито дори за войната, в която Маккейн се пречупва: Виетнам. Когато Маккейн тръгва на училище, се е говорило, че САЩ никога не са губили война. Това беше вярно, докато САЩ не загубиха във Виетнам. И загубиха, защото преследваха целите на Втората световна война без съгласуваността й, означаваща, че всички ресурси са посветени на цялостна победа. Виетнам не си струваше всички ресурси на Америка, нито пък цялостната победа беше целта. Просто някои ресурси бяха посветени на неясна цел и затова бяха пропилени. Именно в тази война е прословутото пленничество на Джон Маккейн, затворен и измъчван в продължение на пет години. Накрая той е освободен и когато се прибира вкъщи, се прибира в страна, в която той – воинът – е бил обвиняван за войната. В която активистите открито оспорвали американските либерално-демократични правомощия и поставяли под въпрос моралната поквара на вражеското правителство и съответно, собствената си морална коректност.

През Втората световна война никой не се съмняваше, че Силите на Оста са морално покварени. Никой не критикуваше войниците за опустошението, което нанесоха. Отчасти това е така, защото Втората световна война беше морално недвусмислено основно събитие, а не странично действие в глобален конфликт, чиято основна цел е избягването както на победата, така и на ядрената война. С течение на времето обаче Америка се сплоти и прие, че принципите на Втората световна война са били прилагани във Виетнам. Тези, които воюваха, се бореха с репресивен режим. Тези, които служеха, служеха почтително. Но нещата, които ни бяха преподавали в училище, вече не бяха верни. Съединените щати бяха победени във война.

Сега има хора, които се колебаят в стремежа си към моралните цели на Втората световна война, не защото са неоправдани, а защото победата, която отдавна трябваше да бъде сигурна, вече не е гарантирана. Джон Маккейн не беше един от тези хора. Той никога не се втурна в тази вяра, дори и да еволюира, след като стана сенатор. Той се завърна към Виетнам и прие режима, макар и все още под комунистическата диктатура, срещу която се бореше. Но той никога не забрави уроците от Втората световна война. Той прие американската мисия за морал. Той продължи да вярва, че САЩ ще спечелят всяка война, в която влязат. Той стана по-умел и по-разумен за предизвикателствата, но вярата му, че интервенцията е била морално оправдана, бе непоклатима. И така, парадоксално, войната на Маккейн не беше Виетнам, а Втората световна война, където моралното право управляваше всичко и всички войни бяха спечелени от американците. Маккейн никога не прие напълно, че Втората световна война е изключение, а не правило. Той никога не прие напълно, че някои врагове не могат да бъдат победени, дори и да са военно подчинени, дори ако са готови да умрат. Той никога не прие напълно, че цената за преследване на човешките права навсякъде изпреварва способностите и апетита на американския народ. И продължи да вярва в неутрална намеса, в която американците не вземат никаква страна, но всяват страх сред всички с истински огнева мощ. Маккейн и Америка воюваха във Виетнам на основата на принципи на Втората световна война – правото и възможността на Съединените щати.

Всички знаем, че във войни, които са „справедливи“, няма такова нещо като твърде голяма сила. Но в Ирак и Афганистан научихме, че има войни, където огромната сила не действа върху враг, готов да умре и готов да се бие завинаги, без значение колко човешки права се потъпкват.

Джон Маккейн имаше необикновен живот – живот, заслужаващ възхищение и е пример за подражание на малкото, които биха се осмелили да го имат и с неговата смърт си отиде един герой. Той е герой не защото е бил пленен или измъчван, а защото се качва в кабината на своя А-4 ден след ден и лети в най-интензивното откъм опасности въздушно пространство, знаейки, че шансът да умре е висок. Той представляваше може би най-чистите американски времена – времената, в които беше ясно какво е справедливо и когато решението за война водеше със себе си сигурността за победа. Маккейн ни оставя два ценни урока. Единият е за значението на характера. Другият е, че времената се променят и докато го правят, се променя и употребата на властта.

Източник БГНЕС

Превод от „Геополитикал фючърс“

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни