Разпадането на Югославия създаде представата, че развяването на националното знаме води до кръвопролитие. Това подкопа подкрепата в центъра и подхрани етническата нетолерантност.

Иван Кръстев

„Винаги съм се страхувал от знаци и символи, никога от хора и неща“, казва румънският писател Михаил Себастиан в началото на прекрасната си книга „От две хиляди години“, написана през 1934 г., в която описва задушаващата атмосфера на антисемитизъм и токсичен национализъм, обзела страната между двете световни войни. Днес в Европа и САЩ често се говори за завръщане към 30-те години на миналия век заради все по-големите страхове от национализма. Но тук има един парадокс: някои изследвания показват, че националистическите нагласи, особено антимигрантските настроения, не са се променили съществено през последните 20 години. Хората винаги са били негативно настроени към перспективата чужденци да се заселят в страната им.

Следователно въпросът е не толкова откъде е дошъл този национализъм, а къде се е крил през всички тези години? Как етнонационализмът днес успява да мобилизира избирателите, а преди не успяваше? Дали причината е единствено във финансовата криза от 2008 – 2010 г. в съчетание с шока, предизвикан от бежанската криза? Възможно ли е да има друго, не толкова очевидно обяснение?

На една изложба на българския художник Лъчезар Бояджиев в София по-рано тази година видях съвършената визуализация на това, което може да бъде наречено политически коректна версия на европейската история. Творбата, озаглавена „Във ваканция“, показваше известната статуя на пруския водач Фридрих Велики на кон, която се намира на булевард „Унтер ден линден“ в Берлин, само че без краля върху коня. Сваляйки ездача, художникът бе превърнал паметника на един национален герой в паметник на кон. Всички сложни интерпретации, свързани с тази важна, но морално противоречива фигура от миналото, изведнъж отпадаха. Творбата на Бояджиев криеше в себе си двойна ирония, насочена както към тези, които очакват да видят своите национални водачи върху кон, така и към онези, които се опитват да пренапишат историята просто като свалят краля.

Вероятно Бояджиев не съзнава, че докато историческите герои биват сваляни от конете си, днешните политически лидери се изкушават да скочат върху тях. Тъкмо това се случи в Централна Европа през последните години. Политическата хегемония на десницата в страни като Полша и Унгария е пряко следствие от празнината, която се отвори след развода между либерализма и национализма през втората половина на 90-те години.

Лъчезар Бояджиев, „Във ваканция“: Фридрих Велики, Берлин, 2004 г.

Нека си спомним, че националисти и либерали бяха съюзници при свалянето на комунизма през 1989 г. Централноевропейските либерали съзнаваха политическата привлекателност на посткомунистическия национализъм, затова и положиха много усилия да го моделират и омекотят. Обръщането към националните чувства изигра важна роля за мобилизацията на обществото срещу комунистическите режими. Полското движение „Солидарност“ не беше либерално, то бе широка ‒ социална и  националистическа ‒ коалиция, която прегърна ценностите на либералната демокрация.

Краят на съюза между националисти и либерали настъпи по време на войните в Югославия. Насилственото разпадане на страната убеди либералите, че национализмът е в сърцето на мрака и флиртът с него е греховен. Драматичните събития накараха националистите да замлъкнат или поне да говорят по-тихо ‒ макар и за известно време. Сръбският лидер Слободан Милошевич, бивш комунист, се превърна в омразният символ на национализма след 1989 г. За да не бъдат поставяни под общ знаменател с него, националистически настроените политици от Централна и Източна Европа, повечето от които бяха и антикомунисти, замлъкнаха. Времето за техния национализъм не бе дошло.

Югославските войни попречиха на либералите да дефинират либерализма по друг начин освен като антинационалистически. Но с течение на времето се оказа, че цената за приравняването на либерализма и антинационализма е висока. Това подкопа подкрепата за либералните партии, тъй като ги превърна в заложници на успеха на икономическите реформи и ги лиши от помощта на могъщи националистически символи. Междувременно необявената война между либерали и националисти накара умерените националисти да преминат в лагера на противниците на либерализма.

Важна роля в това отношение изигра примерът на Германия. Либералите от Централна и Източна Европа искаха обществата им да се справят с миналото по същия начин, по който го направи Германия. Но реалистично ли беше очакването след 1989 г. всички да станат германци?

Следвоенната германска демокрация е изградена върху представата, че национализмът води неизбежно до нацизъм. В резултат на това всеки израз на етнонационализъм бе на ръба на криминализирането, подозрение предизвикваше дори националното знаме по време на футболен мач. Като се има предвид нацисткото наследство, с което е трябвало да се справи Германия, този радикален подход е разбираем. Но стремежът този опит да бъде пренесен в Централна Европа се оказа контрапродуктивен.

Причина за това е фактът, че държавите от Централна и Източна Европа са рожби на епохата на национализма, последвала разпадането на европейските империи. За разлика от германските националисти от 1945 г. обаче централноевропейските националисти от 1989 г. бяха убедени, че са сред победителите, а не сред победените в последната война ‒ в този случай Студената война. Затова за тях бе невъзможно „да станат германци“: повечето поляци намираха за абсурдно да престанат да честват своите националистически настроени водачи, рискували живота си, за да защитят Полша от Хитлер или Сталин.

Днес виждаме резултата. През ХІХ век, както и през 70-те и 80-те години на ХХ век, либерали и националисти успяват да се обединят около обща платформа, основана на културата на индивидуалните права и чувството за национална гордост. А днешният национализъм в Централна Европа е сведен до етницизъм, подхранван от демографски страхове и тревоги за променящата се роля на Европа в света. Централноевропейците се чувстват застрашени не толкова от мигрантите (които всъщност нямат никакво желание да се установят в техните страни), колкото от усещането за колективна загуба и празнота в техните общности, предизвикани от икономическата емиграция през последното десетилетие на толкова много техни съграждани.

Либералите може и да мечтаят да победят национализма, както някога национализмът им помогна да победят комунизма, но тази надежда бързо се превръща в политическа трагедия. Защото ако комунизмът беше радикален политически експеримент, основан на премахването на частната собственост, национализмът е, в една или друга степен, органична част от всяка демократична политическа сцена. Признаването на този факт е със сигурност свързано с разрешаването на неговото нарастващо влияние.

Англоезичната версия на текста е публикувана в The Guardian. Български източник Портал Култура