„ЕДИНСТВО НА НАЦИЯТА“
не означава удобен сговор между елитите

Как едно делнично събитие накара политиците отново да „превъртят Рубикона“ на вината си за „единството на нацията“ върху президента. •Какъв е президентът: обединител/разединител на нацията“, посредник или супер-омбудсман на партиите

Положението с т.нар. единство на нашата нация напомня за стария виц за радиацията от времето на Чернобилската авария – нещо, което не съществува и в същото време заради което се налага постоянно да бъде успокоявано обществото.

проф. Александър Маринов

На думи облечените с власт публични личности уверяват колко е важно да сме единни и се кълнат, че дават мило и драго за преуспяването на общото дело. На практика дружно следват девиза на съзаклятниците от комедията „Лудостта на величията“ – „Един за всички, всеки за себе си“ и разбират единството като удобна завеса, прикриваща неутолимите им егоистични интереси.

Няма по-точна илюстрация на този проблем от смешното (ако не беше тъжно) разминаване между надписа над парадния вход на Народното събрание и реалното съдържание на този „храм на демокрацията“.

Едно от малкото неща, по които има съгласие между българските политици е, че за единството и разбирателството в държавата отговаря само президентът на републиката. Поради записа в Конституцията (който често се цитира неточно и се интерпретира напълно произволно) именно държавният глава трябва да осигури тази дефицитна стока, и то без значение какво правят и останалите. Между другото, проблемът отчасти се дължи на характерния за целия ни основен закон метафоричен и неясен изказ – смисълът и разшифроването на прословутото изречение „олицетворява единството на нацията“ подлежат на всевъзможни интерпретации. Да не говорим за претенциите президентът да бъде „обединител на нацията“, което очевидно е нещо доста различно от „олицетворяването на единството“. Едно е да персонифицираш нещо съществуващо извън теб, друго е да го създаваш.

Ако се абстрахираме от конституционно-правния анализ и се съсредоточим върху политическите импликации на идеята за ролята на държавния глава по отношение на единството на нацията, се натъкваме на лесно обясними различия и противоречия. Те се дължат на субективния прочит на тази роля, най-вече през призмата на интересите на партиите, партийните лидери и стоящите зад тях политико-икономически лобита (спонтанно характеризирани у нас с производните на съществителното „олигархия“). Тъй като единството се разбира като съгласие около действия и резултати, отговарящи на даден групов интерес, всичко, което противоречи на този интерес, се определя като „разделяне“, „противопоставяне“, „подкопаване на националния интерес“ и други подобни.

Когато президентът хвали управляващите или поне си затваря очите пред глупостите и кражбите им, той, разбира се, е „обединител“. Ако малодушно се прави, че не е чул оскърбителни нападки или не отговаря на изземването на негови конституционни правомощия, той е „мъдър държавник“.

И обратното – ако използва високата си трибуна, за да изрече това, което мислят и говорят огромното мнозинство от българите, той веднага с превръща в „разединител“ и като политик, неспособен да „примирява и балансира отношенията между институциите“.

Тук веднага следва да се отбележи вкоренилата се неправилна и користно експлоатирана представа за президента като „посредник“ между партиите и умиротворител на противоречията между тях, или нещо като „супер-омбудсман“. Това не само е произволно тълкуване на Конституцията, но и влиза в противоречие със статута на държавния глава и с политическите му правомощия и разполагаеми инструменти. Всеки опит на държавния глава да играе някаква посредническа и балансираща роля би го вкарал именно в положението на заинтересуван политически играч. Опитът да се разсъждава по аналогия с посредническите функции в сферата на международните отношения и конфликти би трябвало да бъде много предпазлив, особено ако отчитаме, че няма случай посредникът да е бил напълно безпристрастен, или, както е модерно днес да се казва, „равноотдалечен“ спрямо въвлечените субекти и техните интереси. Когато се говори за проблемите в една национална държава и отговорността на партиите и институциите за тяхното решаване, трябва да сме наясно, че равна отдалеченост от истината и неистината, от правилните и неправилните управленски действия няма и не може да има.

Има обаче и един още по-конкретен аспект, който изпъква релефно в контекста на критиките към линията на поведение на действащия президент Румен Радев. От него се иска да осигурява посредничество с оглед на постигането на съгласие между партиите и групите в парламента и това с лека ръка се представя за критерий доколко държавният глава изпълнява ролята на „обединител“. Иначе казано, изправени сме пред произволно и невярно отъждествяване на политическите договорки между партиите (а това у нас означава най-вече между техните лидери) с националното единство. Това отъждествяване е невярно и подвеждащо поради много причини, сред които заслужават внимание поне три.

На първо място, парламентарно представените партии, изразяват интересите едва на около 40 на сто от българските граждани, а управляващите – на не повече от 20 на сто. Второ, всички данни от социологически изследвания констатират драстично ниско ниво на доверие към партиите и към повечето представителни институции. В това отношение действащият президент (за разлика от предшественика си) запазва висок рейтинг, и то по-висок от сумата на рейтингите на неговите критици. На трето място, нито една партия не може да претендира, че изразява и защитава интересите дори и на тези, които са гласували за нея. Достатъчно е да зададем реторичния въпрос, дали Обединените патриоти щяха да получат същия изборен резултат, ако предварително бяха обявили, че ще управляват в коалиция с ГЕРБ.

Следователно, постигането на единство на нацията не може да се представя като функция на политическия сговор между шепа партийни лидери. То може и трябва да се изгражда като мрежа от конструктивни социални отношения между членовете на обществото и техните естествени общности. Партиите по принцип биха могли да допринасят за изграждането на национално съгласие и единство по ключови въпроси (например, преодоляването на демографската криза), но не и българските партии в днешното им състояние.

Поради това президентът трябва да се стреми не към посредничество за постигане на задкулисни политически сделки, а към максимално открит, честен и ориентиран към определяне на дългосрочни обединяващи цели диалог с обществото. Именно такъв диалог българските партии не искат и не могат да проведат. Обединителната роля на президента може да се реализира най-добре чрез запълване на драматичния вакуум от визионерско държавническо мислене. Нацията може да се обедини устойчиво само около мащабни цели, отговарящи на дългосрочния национален интерес, а той на свой ред неизбежно е свързан с добруването на нацията като цяло, а не на отделни нейни представители.

Затова няма как ролята на такива ценностни стожери на обединението да изпълняват оперативни и то съмнителни по ефекта си задачи като „приемане в Шенген“ или „влизане в чакалнята на еврозоната“. Президентът има специфичните възможности да инициира дебати и да мобилизира експертен и граждански потенциал за ясно формулиране на истински големи цели, като запазването и развитието на човешкия капитал на нацията и реалното повишаване на благосъстоянието на голямото мнозинство от българите. Това на свой ред може да се изрази в по-конкретни резултати, като редуциране на бедността и изключването, ограничаване на социалните неравенства и регионалните диспропорции, обуздаване на користната злоупотреба с власт, корупцията и организираната престъпност и т.н.

Ако днешните партии и политици покажат искрена готовност да участват в този диалог, добре. Ако не, той неизбежно ще се проведе без тях и срещу тях.

Фотоколажът е с източник Информационна агенция ПИК