„ЕДИНСТВО НА НАЦИЯТА“
не означава удобен сговор между елитите



Проф. Александър Маринов

Как едно делнично събитие накара политиците отново да „превъртят Рубикона“ на вината си за „единството на нацията“ върху президента. •Какъв е президентът: обединител/разединител на нацията“, посредник или супер-омбудсман на партиите

Положението с т.нар. единство на нашата нация напомня за стария виц за радиацията от времето на Чернобилската авария – нещо, което не съществува и в същото време заради което се налага постоянно да бъде успокоявано обществото.

проф. Александър Маринов

На думи облечените с власт публични личности уверяват колко е важно да сме единни и се кълнат, че дават мило и драго за преуспяването на общото дело. На практика дружно следват девиза на съзаклятниците от комедията „Лудостта на величията“ – „Един за всички, всеки за себе си“ и разбират единството като удобна завеса, прикриваща неутолимите им егоистични интереси.

Няма по-точна илюстрация на този проблем от смешното (ако не беше тъжно) разминаване между надписа над парадния вход на Народното събрание и реалното съдържание на този „храм на демокрацията“.

Едно от малкото неща, по които има съгласие между българските политици е, че за единството и разбирателството в държавата отговаря само президентът на републиката. Поради записа в Конституцията (който често се цитира неточно и се интерпретира напълно произволно) именно държавният глава трябва да осигури тази дефицитна стока, и то без значение какво правят и останалите. Между другото, проблемът отчасти се дължи на характерния за целия ни основен закон метафоричен и неясен изказ – смисълът и разшифроването на прословутото изречение „олицетворява единството на нацията“ подлежат на всевъзможни интерпретации. Да не говорим за претенциите президентът да бъде „обединител на нацията“, което очевидно е нещо доста различно от „олицетворяването на единството“. Едно е да персонифицираш нещо съществуващо извън теб, друго е да го създаваш.

Ако се абстрахираме от конституционно-правния анализ и се съсредоточим върху политическите импликации на идеята за ролята на държавния глава по отношение на единството на нацията, се натъкваме на лесно обясними различия и противоречия. Те се дължат на субективния прочит на тази роля, най-вече през призмата на интересите на партиите, партийните лидери и стоящите зад тях политико-икономически лобита (спонтанно характеризирани у нас с производните на съществителното „олигархия“). Тъй като единството се разбира като съгласие около действия и резултати, отговарящи на даден групов интерес, всичко, което противоречи на този интерес, се определя като „разделяне“, „противопоставяне“, „подкопаване на националния интерес“ и други подобни.

Когато президентът хвали управляващите или поне си затваря очите пред глупостите и кражбите им, той, разбира се, е „обединител“. Ако малодушно се прави, че не е чул оскърбителни нападки или не отговаря на изземването на негови конституционни правомощия, той е „мъдър държавник“.

И обратното – ако използва високата си трибуна, за да изрече това, което мислят и говорят огромното мнозинство от българите, той веднага с превръща в „разединител“ и като политик, неспособен да „примирява и балансира отношенията между институциите“.

Тук веднага следва да се отбележи вкоренилата се неправилна и користно експлоатирана представа за президента като „посредник“ между партиите и умиротворител на противоречията между тях, или нещо като „супер-омбудсман“. Това не само е произволно тълкуване на Конституцията, но и влиза в противоречие със статута на държавния глава и с политическите му правомощия и разполагаеми инструменти. Всеки опит на държавния глава да играе някаква посредническа и балансираща роля би го вкарал именно в положението на заинтересуван политически играч. Опитът да се разсъждава по аналогия с посредническите функции в сферата на международните отношения и конфликти би трябвало да бъде много предпазлив, особено ако отчитаме, че няма случай посредникът да е бил напълно безпристрастен, или, както е модерно днес да се казва, „равноотдалечен“ спрямо въвлечените субекти и техните интереси. Когато се говори за проблемите в една национална държава и отговорността на партиите и институциите за тяхното решаване, трябва да сме наясно, че равна отдалеченост от истината и неистината, от правилните и неправилните управленски действия няма и не може да има.

Има обаче и един още по-конкретен аспект, който изпъква релефно в контекста на критиките към линията на поведение на действащия президент Румен Радев. От него се иска да осигурява посредничество с оглед на постигането на съгласие между партиите и групите в парламента и това с лека ръка се представя за критерий доколко държавният глава изпълнява ролята на „обединител“. Иначе казано, изправени сме пред произволно и невярно отъждествяване на политическите договорки между партиите (а това у нас означава най-вече между техните лидери) с националното единство. Това отъждествяване е невярно и подвеждащо поради много причини, сред които заслужават внимание поне три.

На първо място, парламентарно представените партии, изразяват интересите едва на около 40 на сто от българските граждани, а управляващите – на не повече от 20 на сто. Второ, всички данни от социологически изследвания констатират драстично ниско ниво на доверие към партиите и към повечето представителни институции. В това отношение действащият президент (за разлика от предшественика си) запазва висок рейтинг, и то по-висок от сумата на рейтингите на неговите критици. На трето място, нито една партия не може да претендира, че изразява и защитава интересите дори и на тези, които са гласували за нея. Достатъчно е да зададем реторичния въпрос, дали Обединените патриоти щяха да получат същия изборен резултат, ако предварително бяха обявили, че ще управляват в коалиция с ГЕРБ.

Следователно, постигането на единство на нацията не може да се представя като функция на политическия сговор между шепа партийни лидери. То може и трябва да се изгражда като мрежа от конструктивни социални отношения между членовете на обществото и техните естествени общности. Партиите по принцип биха могли да допринасят за изграждането на национално съгласие и единство по ключови въпроси (например, преодоляването на демографската криза), но не и българските партии в днешното им състояние.

Поради това президентът трябва да се стреми не към посредничество за постигане на задкулисни политически сделки, а към максимално открит, честен и ориентиран към определяне на дългосрочни обединяващи цели диалог с обществото. Именно такъв диалог българските партии не искат и не могат да проведат. Обединителната роля на президента може да се реализира най-добре чрез запълване на драматичния вакуум от визионерско държавническо мислене. Нацията може да се обедини устойчиво само около мащабни цели, отговарящи на дългосрочния национален интерес, а той на свой ред неизбежно е свързан с добруването на нацията като цяло, а не на отделни нейни представители.

Затова няма как ролята на такива ценностни стожери на обединението да изпълняват оперативни и то съмнителни по ефекта си задачи като „приемане в Шенген“ или „влизане в чакалнята на еврозоната“. Президентът има специфичните възможности да инициира дебати и да мобилизира експертен и граждански потенциал за ясно формулиране на истински големи цели, като запазването и развитието на човешкия капитал на нацията и реалното повишаване на благосъстоянието на голямото мнозинство от българите. Това на свой ред може да се изрази в по-конкретни резултати, като редуциране на бедността и изключването, ограничаване на социалните неравенства и регионалните диспропорции, обуздаване на користната злоупотреба с власт, корупцията и организираната престъпност и т.н.

Ако днешните партии и политици покажат искрена готовност да участват в този диалог, добре. Ако не, той неизбежно ще се проведе без тях и срещу тях.

Фотоколажът е с източник Информационна агенция ПИК

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter