зона за мислещи хора

Една капризна роза губи своя паж, а светът – бащата на „Малкият принц“

При един от разузнавателните си полети над Югоизточна Франция на 31 юли 1944 г., Антоан дьо Сент-Екзюпери не се завръща в базата си. Половин век по-късно един рибар намира гривната му, десет години след това – намират останките от самолета на Екзюпери, но следа от него така и не се открива.

Всъщност, това не е вярно: „следата“ се нарича „Малкият принц“, „Нощен полет“, „Земя на хората“, „Боен пилот“, „Южната поща“ и „Писмо до един заложник“.

Остават и седем писма (1942) на Екзюпери до голямата му любов Натали Палей – внучка на руския император Александър ІІ, известна в Европа и Америка като модел и актриса.

А може би и музата на „Малкия принц“… Вдъхновението на автора Натали Палей емигрира във Франция след революцията в Русия, и става много известна в Европа и Америка като модел и актриса. Руската аристократка покорила сърцата на не един и двама мъже, между които – Кокто и Ремарк, а Екзюпери бил буквално обсебен от мисълта за нея. Намерени са 7 негови писма от 1942 г., които красноречиво говорят за това, че Натали Палей е била муза на писателя.

Днес публикуваме първите три писма на писателя

Първо писмо: Да се открием един за друг – значи после да страдаме в самота

Аз вярвам в архангел Гавраил. Но, знаеш ли… той ми се яви в различен облик. И усетих – сякаш някой ме хвана за ръката. За пръв път от много години, аз затворих очите си. Усетих покой в сърцето си. Вече не ми беше нужно да диря път. Винаги, когато съм щастлив, затварям очи. Така се затварят портите на житниците. Препълнените житници. Ти за мен си благодатен хляб.

Да, навярно ще те нараня. Да, навярно ти ще ме нараниш. Да, ние ще се измъчваме. Но такава е човешката съдба. Да посрещнем пролетта, значи да приемем и зимата. Да се открием един за друг – значи после да страдаме в самота (колко са нелепи телефонните обаждания, телеграми, завръщанията със самолети, хората се отучиха да живеят с усещането за присъствие). През XIII век, моряците бретонци нито за миг не се разделяли с любимите си, нито са ги карали да чакат на брега. Те просто са били с тях. И аз, като не се страхувам да изпитам непоправима скръб, се предавам на радостта. Блажена е идващата зима. И аз не я моля да ме избави от скръбта. Моля я, да ме избави от съня, който окова в мен любовта. Не искам повече равни дни, които не ми казват нищо за сезоните, не искам безсмислено въртене на Земята, което не води при никого и от никого не отвежда. Накарай ме да обичам. Стани за мен нужна като светлината. Зная, колко много ограничения има пред мен, зная, колко често се потапям в небитието, скръбта. Зная, колко много задължения, пречки и противоречия имам. Само несъвършенство. Но нищо, че сега всичко е в разпад. Ще има светлина, ще израсте дърво. Любима моя, толкова отдавна не съм произнасял такива думи. За мен те са сладки, като новогодишен подарък. Знаеш ли, вчера вечерта се почувствах като черен работник със сажди от предградията, който изведнъж видя пред себе си полянка и ручей с бели камъчета. И аз затворих очи, за да задържа чудното видение. Свежо поточе мое, с бели камъчета и пееща вода, любима моя…

Второ писмо: Позорно е, когато изповедта се превърне в предателство

Вчера ти изпратих писмо и внезапно се изплаших. Ти не позвъни. Помислих, че не ти е харесало. Не зная, наистина, как ти се е сторило, но повярвай ми, в него има толкова нежност. Приеми моя подарък – обещавам, никога да не те лъжа. Разбира се, някои неща ще премълчавам. Моите спомени не принадлежат единствено на мен. Позорно е, когато изповедта се превърне в предателство. Но теб аз няма да лъжа, въпреки цялата многозначителност на моето мълчание. В душата ми е светло и ясно. И аз няма да засенча тая светлина с политика. Никога. Веднага ще ти кажа истината – имал съм много любовни истории, ако наистина могат да се нарекат любовни. Но никога не съм изричал онези думи. Никога не съм изричал просто така „обичам те”, „любима” – само за да съблазня или привлека. Никога не съм бъркал насладата с любовта. И дори съм бил жесток, отказвайки да изрека тези святи думи. Те са се отронвали от устните ми само три пъти в живота. Ако съм бил изпълнен с нежност, съм казвал „пълен съм с нежност”, но не съм казвал „обичам те”. Теб те нарекох „любима”, защото е истина. И вярвай ми, вече никога не бих ги казал на друга. Кратки са озаренията на сърцето. Аз срещнах любовта, навярно за последен път… В живота ми нищо не се променя. Но това е истината. Ще ти кажа и още нещо. Аз съм твърде резервиран и не съм споделял с теб за онези стари ангажименти, с които ми е невъзможно да приключа. И ако един ден узнаеш за тях, не мисли, че са възникнали след нашата среща. Аз дълбоко уважавам туптящото сърце. Объркан съм и толкова неловък, но никога не бих предал любовта. Това писмо ще ти се стори вероятно още по-нелепо от предишното. Нелепо и безсмислено. Но думите сами напират на езика ми и изричат това. Не си играя с пролетта и чудесата. Случващото се с мен е необичайно странно. Най-доброто, което можеш да сториш сега, е да сложиш ръката си на добра самарянка върху челото ми. Не ме наранявай твърде силно без причина и ме спаси от възможността да ти причиня болка. Винаги бъди в мир. Антоан

Трето писмо: Ръката ти твори чудеса. Положи я на сърцето ми – умиротвори го. На челото ми – дай му мъдрост…

Мила, лежа, тъгувам и съм неизказано радостен от това. Сякаш съм се върнал в детството и не отговарям за себе си. Върху корема ми лежи торбичка с лед, в корема ми – беладона, и аз се наслаждавам на въздишката от неудобството на писането. Не е леко да чакам всяка секунда спазъм – след него друг, и друг… Сега не работя. Крада си отдих, макар и незаслужен, незаконно обезпечен ми от беладоната. Но толкова не ми достига утешение. Ако ти бе до мен, бих плакал – разбира се, тайно, защото така бих се радвал да те видя! А ти би приела сълзите ми сериозно, но не чак толкова, би сложила ръка на челото ми, би се усмихнала. Би ме приласкала с радост… Нима не е така? А толкова бих искал да те обичам. Сега съм съвършено спокоен, необикновено мил и лежа на възглавката – а до неотдавна, мечтаейки за теб, бях така озлобен от това заточение. Безсънните нощи са дълги. А когато си сам, не угасва и желанието. Мечтаеш си, мечтаеш, но какво – не бих ти казал никога. Аз съм в плен на твоето същество, а ти към мен си щедра. Умирам от жажда. Но болката отново се завръща – тази вечер съм съвършено безгрешен, самата нежност съм. А как прекрасно би било да почувствам твоята ръка върху челото ми. Удивително прекрасно, любов моя. Имам пристъп на холицистит. Не е първият. Жлъчният ми мехур се е износил от липсата на вода в Либийската пустиня. Но до днес успявах да съхраня от хирурзите тая семейна реликва. Надявам се и тоя път да успея и да се изправя от постелята по-късно през деня. И разбира се, да тръгна, ако визата ми най-сетне е готова. Не могат вече да ме удържат тук. За нищо на света! Любов моя, повярвай ми, аз съвсем не те моля за утеха – моля за сърдечен покой, без който нито мога да живея, нито да творя. И още – за светлината, като мляко и мед, в която грееш ти. Разкопчаеш ли си роклята – и веднага се разсъмва. Зората, моя радост, моя любов, ми е толкова нужна! Знаеш ли… желанието съвсем не е угаснало. Послушното момче на възглавката – това е измамна картина. Моите помисли съвсем не са невинни. Положиш ли ръка на челото ми, ще я сграбча. Бъди внимателна – коварен съм и хитър. Лежа със затворени очи, за да ти дам смелост, но всъщност тайно те наблюдавам. Ако дойдеш по-близо до постелята, ще те обгърна с двете си ръце, сякаш си дърво, и няма да пусна сладките ти плодове. Така нужна ми е твойта гръд… Ръката ти твори чудеса. Положи я на сърцето ми – умиротвори го. На челото ми – дай му мъдрост. На тялото ми, и нека то ти принадлежи. Антоан

Годината, в която са писани тези писма, е времето на Втората световна война. Още в началото й започват непрестанните опити на Екзюпери да се върне като действащ пилот във военната авиация. Успява наполовина и не без трудности – назначен е в разузнавателна авиогрупа и изпълнява 7 разузнавателни мисии между март и юни 1940 г. Получава военен кръст и е демобилизиран, но през 1943 г. е изпратен отново на линия в Северна Африка. на 21 юли същата година той извършва първия си полет над окупирана Франция. По-късно му забраняват да лети поради възрастта му, но Екзюпери успява да си издейства още няколко разузнавателни полета. След един от тях на 31 юли 1944 г. над Югоизточна Франция, Антоан дьо Сент-Екзюпери не се завръща в базата си.

През 1998 г. рибар намира гривната на Екзюпери, но следа от него така и не се открива. Минават цели 60 години до 2004-а, докато водолази открият останките от самолета край Марсилия. А Екзюпери сякаш безследно изчезва на друга планета?..

Всъщност, май на автора на „Малкия принц“, такава смърт му „отива“…

Анализи.bg
Използвана е информация от webstage.bg, impressio.dir.bg и Еми Мариянска

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни