Поли Тачева, Цюрих

Независимо къде съм ходила или ще ходя, никоя страна не може да измести България от сърцето ми! Дори да ни превъзхождат други нации, те нямат шанса да ги обикна така, както обичам своя народ. Но споделям тези неща, за да вземем доброто, защото ни е от полза.

Като изключим факта, че България е Република, а Швейцария – Конфедерация (кантоните имат доста по-голяма автономност в сравнение с областите), в законите съществени различия нямаме. Що се отнася до мисленето, отношението и поведението у хората обаче, разликата е тотална – като от две различни вселени сме! Нямам претенциите да познавам швейцарските закони, колкото българските. Само споделям някои размисли от личния ми опит, основани на ситуации, на които съм свидетел и в които съм участник. Сравненията, които правя са със следната цел: използвам контраста като литературен метод за по-ярко представяне на действителността такава, каквато е. Нищо повече.

Швейцарците работят усърдно, стриктно спазват законите, правилника за движение по пътищата и обществения ред, грижат се за чуждата и държавната собственост като за своя, почитат властта, уважават хората, включително и различните от тях, помагат на по-слабите, пазят природата като очите си, никой не очаква богатство да му бъде дадено даром (на един от Референдумите в страната попитали швейцарците, дали да намалят часовете на работната седмица и повечето гласували с „не“), плащат си всички данъци и такси, на никой дори през ум не му минава да краде държавата си (тоест себе си), да работи без договор или да гради „сива икономика“, а за подкупи и дума не може да става; обслужването е на високо ниво, защото всеки дава най-доброто от себе си, каквото и да работи. Управляващите им са копие на обикновените швейцарци, което… и при нас е така!

Преди години, когато още нямах шофьорска книжка, се наложи да отидем до Банкя с приятели. Взехме кола от наш познат. На излизане от София ни спряха за проверка от Пътна полиция. Бяхме спокойни, защото си мислехме, че всичко е ОК, но се оказа, че преди два дни е изтекъл срокът на застраховката „Гражданска отговорност”. Това е сериозно нарушение. В нашия случай глобата трябваше да е 400 лева. Служителят даде да се разбере, че ако получи 20 лева, ще си „затвори очите“. Приятелката ми ме попита, как да постъпи. Никой от нас не е богат. Тази сума беше почти колкото заплатите ни. Казах й, че много добре знае, кое е правилно и че няма нужда да ме пита. Бавиха ни повече от час, но не дадохме подкуп. Изкушенията обаче, продължиха и след съставянето на акта. Намериха се добронамерени приятели и познати, които пожелаха да ни „помогнат“. Предложиха ни да ни направят застраховка със задна дата и други „вратички“, чрез които да избегнем плащането на акта или да го обжалваме и т. н. Отказахме всички предложения и платихме глобата на държавата. Как биха постъпили повечето българи при подобен случай? А ти?

За случките и преживяванията ми по българските митници мога книга да напиша. Колко часове са ме „въртели на шиш“ митничари, само и само да им дам подкуп! Колко пъти съм била убеждавана от колеги, че нямали били избор, че „всички“ били давали „под масата“! Не! За повече от осем години на три вътрешни митници в страната, никога, дори един-единствен път не дадох подкуп и не почерпих митничар. За жалост, бях единственото изключение от всеобщото правило. Веднъж и жалба подадох и митничарите бяха наказани. Вдъхновени от постъпката ми, още две фирми подадоха жалби след това. Но само се опитайте да схванете за каква корупция става дума по митниците ни, данъчните служби, КАТ, общините, съдилищата и т. н. Да, и аз искам виновните да бъдат наказани, но това не сме ли… всички ние? Приветствам контрола на политиците от страна на гражданите и ви съветвам да го започнете веднага от по-надолу и по-наблизо, а най-добре от себе си. Понеже онзи „малък“ българин, който дава 20 лева на катаджията (или повече на данъчния, митничаря или общинския съветник) е също толкова корумпиран, колкото и „политиците, окрали държавата“. И ако корупцията е станала неразделна част от народопсихологията и ежедневието ни, нашият проблем е много по-дълбок, отколкото повечето ни сънародници могат да видят. Споделям справедливите искания на българите за по-добър живот, но разберете го: Не е възможно да доживеем „честно и почтено управление“ от страна на политиците, докато народът е затънал в корупция.

Какво се случва в България, когато видим катаджии на пътя? Шофьорите премигат с фаровете, за да предупредят колегите си, каращи с превишена скорост. Това е напълно естествено за нашия манталитет. Всички сме го правили. Ако знаете как съм се засрамила, когато чух следния коментар от швейцарец: „Защо да го предупреждавам? Той е опасен за мен и за останалите участници в движението, ако кара с превишена скорост. Разбира се, че трябва да бъде глобен!“ В Швейцария и най-скъпите коли, включително спортни и „S“-класа карат с 30, 50 или 60 км, където има такива ограничения – никой не нервничи и не изпреварва. Кога ще видим подобна гледка по родните пътища? Правилникът за движение е един и същ и в двете страни. Разликата е единствено в поведението на обикновения човек! Шофьорът на кола, струваща десетки хиляди евро не може да бъде уплашен от високите глоби. Той спазва правилника не, защото се бои да не бъде санкциониран, а защото изпитва респект към законите и не желае да рискува ничий живот.

Ще имаме ли доблестта да си признаем, че в стремежа си да се правят на „мъже“, хиляди българи ежедневно нарушават правилника за движение? Младежите подражават на заблудените си бащи и резултатът е висока смъртност по пътищата. Кой плаща за тази глупост? Децата на България, които си отиват преждевременно от тази земя. Заслужава ли си? Не се ли изразява истинското мъжество в това, да се възпротивиш на всеобщото безумие и да избереш страната на Закона и безопасността? Нека всеки сам си отговори и реши какъв пример и наследство ще остави на децата си. В развитите страни има писти (и у нас има), където любителите на високи скорости могат да упражняват хобито си. Но по пътищата правилникът се спазва, защото мъдрите хора ценят живота – и своя, и чуждия.

Мнозина българи се оплакват, че институциите не работят, но моят опит е различен. Преди години бяха изгорели уличните лампи и споменах на няколко от съседите ми: „Хайде да напишем писмо до кмета, за да ги оправят.“ Ето какви бяха реакциите: „Ти луда ли си?!“; „Кой ще ти обърне внимание?!“; „Какво му пука на кмета за нашите лампи?!“; „Няма смисъл“. Погрешен начин на мислене е, да се откажеш още, преди да си опитал, но за жалост, типичен за сънародниците ни. Опитах се да обясня, че кметът не е длъжен да обикаля всички улици в града, за да следи, какво не е наред. Някой трябва да му каже, но напразно. Е, и сам воинът е воин. Направих писмо от свое име до кмета. По закон всяка молба трябва да бъде отговорена в срок до един месец. Взела си бях входящ номер и реших, че ако наистина не ми обърнат внимание, ще пиша до „по-нагоре“, а ако трябва, и до Омбудсмана ще стигна. Обаче, не се наложи. Преди да изтече месец от внасянето на молбата ми, уличните лампи и на трите улици, които бях посочила, бяха оправени.

Когато моя позната научи за молбата ми и за бързия отклик на общинската администрация, ме попита: „Ако им пиша, че имаме нужда от метален варел за отпадъци, ще ми дадат ли?“ Ами, да видим! Писа им и получи каквото искаше. Друг мой познат научи за писмото ми до кмета и написа молба, да бъде оправена дупката на неговата улица. Оправиха я. Писала съм и до други институции, не само до Общината: до Агенция за закрила на детето, до Полицията, до редактори на вестници и къде ли още не. Някои открито изразяваха учудването си, как така ме е грижа за просещите по площада деца, за педофилията в Махалите, проституцията или порнографията, други не ми обръщаха внимание (все пак аз ще продължа да „хлопам“ и да настоявам), но в повечето случаи са откликвали.

Институциите, системата и държавата са изградени от хиляди и милиони различни хора. Когато отделната личност работи съвестно, почтено, безкомпромисно и за всеобщо добро, тогава институциите, системата и държавата също работят добре, и обратното. Най-важният въпрос е: Как работят те, доколкото зависи от теб?

Напоследък няколко човека споделиха с мен за личните си казуси, заради които са имали проблеми с една или друга институция. Аз не отричам проблемите в системата – факт са. Онова, към което се стремя да провокирам българите, е да започнем да обичаме сънародниците си по същия начин, по който обичаме себе си. Грижейки се за себе си и за семейството си, да се погрижим и за някой друг! Борейки се за личните си каузи, да се борим и за тези на съседите си! Подавайки молби и жалби за своите проблеми, да подаваме и за общите! Не достатъчно българи го практикуваме, а ни е нужно.

През последните дни чухме и видяхме хиляди протестиращи по най-различни поводи. Може и да съм го пропуснала, но не забелязах някой да повдига въпроса за един от най-коварните, жестоки и срамни проблеми в нашата скъпа Родина: гетата. Нямам предвид Махалите, а местата извън регулациите на населените места или край бунищата. Където и да живееш в България, приятелю, просто се разходи до близкото гето. Наблюдавай и размишлявай. Случайно се озовах в гетото и седмици наред не можех да спра да виждам картините на потресаващата мизерия. Няма думи, които да опишат условията, при които живеят тези човешки същества. Те също са част от общия организъм, наречен България!

Ако случайни граждани станат свидетели на престъпление или нарушение в страната ни, повечето ще си кажат: „Какво ме засяга?“, „Нямам време и нерви да се разправям“, „Защо да си създавам излишни грижи?“ Но по закон сме длъжни да сигнализираме. 

Пътувайки с автобус веднъж за малко да катастрофираме. На излизане от София една кола ни засече толкова лошо и шофьорът така рязко наби спирачки, че сакът ми падна от седалката до мен – на пода. Ранени и поражения нямаше, слава Богу! Първата ми реакция беше, да се обадя на 112 и да предупредя за опасно шофиращия човек в еди-каква си кола. Всички се учудиха, че го правя, а някои промърмориха, че „нямало полза“, но когато изминахме още няколко километра, видяхме как Пътна полиция е спряла същата кола за проверка. Така че, до колкото зависи от мен, нарушенията, корупцията и беззаконията намаляват и дано стават все повече българите, които могат да твърдят това! Защото спазването на законите не е въпрос на бедност или богатство, нито на културно наследство, а само на будна съвест и желание да постъпиш правилно, съпротивлявайки се на злото.

За разлика от родната ни действителност, всичко, което се случва в страната му, засяга швейцареца лично! За мой срам, веднъж паркирах на тротоара в едно швейцарско село. Нямаше движение, пък и аз… само за няколко минути (колко типично за българския манталитет!). Още не се бях отдалечила от колата, когато един възрастен мъж дойде и ми каза: „Извинете, но тук е Швейцария. Тротоарите са само за пешеходци.“ Той и за миг не се усъмни, че съм чужденка, въпреки че колата имаше местна регистрация. Извиних се и моментално преместих колата. Е, и в България тротоарите се изграждат за пешеходци, а не като част от паркингите, но друг е въпросът, за какво ги използваме на практика.

Някои смятат, че не можем да променим кой знае колко, но Историята друго казва. Един човек може да стане вдъхновение за хиляди и дори за милиони, и да обърне хода на събитията. Други биха казали, че примерите, които давам, са твърде незначителни. На тях ще отговоря така: „Който е верен в малкото, ще бъде верен и в голямото“ (обратното също е валидно). Когато заявили на Майка Тереза, че онова, което правят е нищо в сравнение с общото бездушие, тя отговорила: „Може да е като капка в океана, но без тази капка океанът щеше да е по-малък.“ Вярвам, че основна причина за превъзходството на някои нации с висок стандарт на живот, е следният факт: Не само законите им са основани на Библейските принципи, но до много голяма степен – и делата им.

Нека онези, които прокламират лозунгите на Левски, да се замислят и за неговата вяра, защото тя е била двигателят на действията и саможертвата му. Христовата любов не иска кръвта на когото и да било, а вика за друг вид революция: Тази на сърцето и ума! Апостолът се е борел срещу турското робство. Истинският „поробител“ днес е друг: Нашият престъпен манталитет, с който толкова сме свикнали, че сме го приели за „нормален“, а борбата срещу този вид зло се води с друг вид оръжия. Нужно ни е покаяние: пълна промяна в начина на мислене, говорене и действие. Истинската промяна е вътрешната. Това е революцията, от която се нуждаем, а не проливането на българска кръв.

Нека си спомним няколко важни факта от нашата история. Кога България преживява своя Златен век? Солунските братя създават Кирилицата, за да преведат Новия Завет. Да, азбуката ни е подарена с цел спасението на душите ни! Идва ред на масовото покаяние и покръстване на народа ни в Христовата вяра, последвано от благоденствие и разцвет във всички области, за които и днес копнеем. С кое събитие най-много се гордеем като нация? Спасяването на българските евреи. С риск за живота си, шепа православни свещеници са се опълчили на всеобщото безумие, прилагайки на дело Евангелието на Любовта (да не забравяме и доблестта на политика ни Димитър Пешев). Кой е националният ни герой, поради който най-много се гордеем? Всеки знае неговото име. Наричаме го още Дяконът, защото е бил служител в църквата. Вярата му в Отец, Син и Светия Дух е вдъхновила живота и саможертвата му. Кои са народните Будители? Християни, посветили живота си на спасението и просветлението на народа ни. Виждате ли общата „нишка“?

Нека се опитам да отговоря на онези, които се чудят, защо се влоши толкова много животът в страната ни през последните години:

Ние днес жънем плодовете, посети по време на 45 години атеизъм. Жънем плодовете на собствената си корупция, насадена в манталитета и ежедневието на българина и приемана като нещо „нормално“. Жънем плодовете и на ширещия се окултизъм, залял медиите чрез астролози, врачки, баячки, екстрасенси и всякакви подобни омразни на Бога неща, а Той не е за подиграване!

България е прекрасна страна с изключителна природа. Българите сме трудолюбиви, гостоприемни, умни, талантливи, издръжливи, щедри и интелигентни хора с чувство за хумор. Манталитетът може да бъде променен. Нека първо сме достатъчно честни, за да признаем грешките си! Поискаме ли промяната, тя ще се случи. Да, няма да стане нито бързо, нито лесно, но преки пътища към Благополучието няма. Важното е да направим първата стъпка и да не спираме, докато не видим Възродени себе си и Родината си.

Нека отново погледнем към надписа на Народното събрание и се съединим в тази обща кауза: „Заедно срещу злото и в единство за Благоденствието на народа и страната ни!“

Ако със споделеното съм успяла да накарам поне един българин да се замисли за делата си и да вземе решение за ежедневен протест: срещу нередностите, корупцията и злото във всичките му лица, значи си е заслужавало времето и усилията ми. Може би един съвременен Левски би звучал така: „Ако се променя аз, променя се цял народ“. Може би.

С незначителни съкращения, Facebook

Бележка: заглавието е на Анализи.bg