Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността?

На днешния ден преди 111 години (13 октомври 1907, в Троян) се ражда Иван Хаджийски – „ученият с колелото“: публицистът, социалният психолог и (и не изтръпвайте идеологически!) марксистът, един от основоположниците на българската социология.

От 1936 година започва да обикаля България пеша и на колело. В резултат от изследванията при обиколките си, той подготвя издаването на фундаменталното си изследване „Бит и душевност на нашия народ“, което самият той определя като труда на живота си.

Публикуваните в списание „Философски преглед“ студии са издадени след смъртта му със заглавието „Оптимистична теория за нашия народ“

Иван Хаджийски

Оптимистична теория за нашия народ

Част VII

Благословената българска земя, в която се ражда всичко, дълго задоволяваше сама простите нужди на нашия народ. Поради това той твърде късно бе пришпорен от нарасналите нужди на новото време. Липсата на дълга вековна опитност, придружена с усмивките на щастливия случай, на който се дължат много открития, обяснява нашата индустриална изостаналост. Най-сетне на Запад учредяването на изследователски институти се дължи не толкова на държавната помощ, колкото на частната инициатива и на частната благотворителност. Къде са у нас богатствата за това?

Чрез копиране ние се приближаваме в някои отношения до европейския напредък. За това копиране обаче ние плащаме скъпи връхнини. Когато се върнем от чужбина, ние все донасяме нещичко от наука и техника, без да можем да пренесем чуждите индустриални тайни, капитали и пазари. Едно нещо обаче ние положително донасяме: европейски вкусове към живота, европейски образци на харчене; лукс, моди, бижута, декоративен блясък и всевъзможни средства за показ. Висшите среди у нас безспорно могат да имат всичко това в нашенски мащаб. Трагедията почна, когато интелигенцията на средните слоеве у нас се зае да им подражава.

В това подражаване всъщност няма нищо лошо. Напротив, идеалът е: всеки според способностите, всекиму според нуждите. Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата. И тук става дума за тези, които избират не историческия път за разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стане само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и хищничеството на полуинтелигенцията.

Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентите индивидуалисти, променя у нас действието на такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един нов костюм класовата си принадлежност, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от козинявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използувайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме ний богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини“ се стига до „не щеме ние постни дробчета“. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невиделия, невкусилия, неседналия на мека мебел.

И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради.

Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист.

Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена — тук се слага инак – хляб на всяка цена.

Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсуват на неизтощените сили на нашия на народ. Самият факт, че всичко въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсуват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил.

Та проф. Ст. Консулов не прави ли своите изследвания из мазето и по тавана на университета?

Тиражът на книжовните ни издания може ли да плати производствените разноски на едно истинско литературно творчество?[1] Може ли да се живее само от литературен труд, особно като се знае, че тези, които могат да купуват книги, са обхванати от литературна тъпота, а читаещ свят е главно беднотията? Чудно ли е при това положение, че повечето от нашите писатели живеят от преводи, детски писания, учебникарство и от всички други възможни занимания, само не от пряк литературен труд?

Колко от нашите журналисти имат възможност да правят задгранични обиколки, за да проучат професионалните си проблеми на самото място?

Бележки
[1] Това обяснява богатството на много хора от литературата. Достатъчно е да посочи, че професорите Силяновски, Владикин, Йоцов, правниците Павлов, Чешмеджиев, Руненски са бивши писатели и поети. Поради това, нищо чудно, че у нас понякога върху правни и научни въпроси може да се чуе по-художествена реч, отколкото върху литературни теми.

На днешния ден преди 111 години (13 октомври 1907, в Троян) се ражда Иван Хаджийски – „ученият с колелото“: публицистът, социалният психолог и (и не изтръпвайте идеологически!) марксистът, един от основоположниците на българската социология.

Преди 1944 година трудовете му са интерпретирани от някои анализатори, като изследовател,  използващ методите на Густав Льобон (френски психолог, основател на социалната психология) и Николай Чернишевски (руски писател, икономист и философ).

За десет години написва 4 книги и над 20 студии и статии, които дават основание да бъде смятан за един от основоположниците на българската социология. Тези студии са издадени след смъртта му със заглавието „Оптимистична теория за нашия народ“. 

От 1936 година започва да обикаля България пеша и на колело. В резултат от изследванията при обиколките си, той подготвя издаването на фундаменталното си изследване „Бит и душевност на нашия народ“, което самият той определя като труда на живота си. Социологическите му изследвания за българската народопсихология „Бит и душевност на нашия народ“, се считат за най-важните му трудове.

На 4 октомври 1944 г. Иван Хаджийски загива в сражение с части на SS дивизия „Принц Ойген“. Лобното му място е на кота 807 на връх Висока чука, край Власотинци, Сърбия, където е погребан. През ноември същата година приятели пренасят тленните му останки в България.