зона за мислещи хора

Защо Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда

Страница от 365-те разкази, есета, миниатюри

„За селяните“, Дончо Цончев

Всяка вечер преди новините по телевизията гледам рубриката „Малък коментар“ – дечица отговарят на въпрос. Тези наши внучета ме интересуват силно – на тях оставяме света. Този път въпросът е: „Какво е селянин?“
Момиченце: Ами те са направили нещо лошо, селяните.
Момченце: Те са, които отиват в затвора.
Те са глупави, мръсни – продължиха дечицата, докато накрая едно завърши така: Те не ядат нищо, защото нямат пари.
Жена ми ме поглежда, тя отлично знае как чувам всичко това. Аз пък поглеждам към масата.
Хляб. Сирене. Яйца. Суджук. В салатата домати, краставици, зеле, моркови, лук. Мисля си откъде иде всичко това.
Опитвам се да не се гневя. Отвявам се в далечни спомени (стар мой трик) – виждам диканята, с която вършеехме житото на хармана при дядо ми. Чувам: „Жетва е сега, пейте робини.“ С цяло гърло крещя на кобилата да държи браздата, защото ралото подскача. Тринайсетгодишен съм, царевичните листа са като мечове, че и назъбени по края – режат лицето ми и потта силно люти.
Порасъл съм под една картина у дома, наречена „Градушка“. Черно небе, селянин с червен пояс разкъсва бялата си риза – моли се на Бога да пощади хляба за челядта. Край тази картина баща ми обичаше да рецитира „Градушка“ на Яворов.
Виждам лелки, стринки, каки – наведени над ръкойките, снопите или изправени със стомната в ръце. Кърмещи като във великото платно „На нивата“. Нагиздени и хубави, та хубави на фона на ябълките – като в картините на Майстора.
Тук се пие глътка ракия. Сещам се и тя откъде иде. И се питам откъде дойдоха отговорите на децата, които до едно обясняваха, че селянинът е нещо отвратително. Ами от родителите им – откъде другаде? Родителите български, от които нито един не е роден в наследствения си средновековен замък. Родители, които с необяснима злоба секат собствените си корени. Всъщност на паразита за какво му е корен?
Ни новините ме интересуват сега, ни дори спортните. Просто зяпам как гори камината и размишлявам. Те и дървата идат от селяните, които ги секат, режат, цепят, товарят и разтоварват, докато ни ги докарат у дома.
И тръгна ято въпроси – от мен към мен – като например защо Толстой си я караше в Ясна поляна, а не в Москва и Париж.
Защо Уилям Фокнър гледа в ранчото си толкова крави, след като беше носител на Нобелова награда и вече имаше пари за три живота?
Защо англичаните напират напоследък у дома – да си купуват къщи по селцата?
Не знам. Предавам се. Малко кафенце за ободряване. И то не расте по тротоара. Една цигара. Сега пък тютюнът. Низите, абичките, момите – пак наведени над каменистата почва под южното балканско слънце. Бедността, пендарките, носиите и песните – все по наследството от вековете.
Така съм задрямал. И в полусън се поклоних дълбоко на ръцете, от които идва всичко на масата.

2007

Автопортрет
Дончо Цончев (1933 – 2010). завършва гимназия в родния си град (гр. Левски) и специалността Геология в Софийския университет. Работи като зидар, геолог в Родопите и Странджа (1959 – 1963), учител в София (1963-1966). След това е завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“ (1968-1970), зам.-гл. редактор на „Профиздат“ (1970 – 1973), завеждащ отдел „Българска литература“ (1973 – 1989) в сп. „Съвременник“, директор на сп. „Лов и риболов“ (от 1989), основател и директор на в. „Наслука“ (от 1991). Започва да публикува през 1956 г. Автор е на разкази, новели, повести, драми, издадени в 60 книги. Сценарист е на 4 игрални филма, написал е 5 театрални пиеси. Творбите му са преведени на 28 езика. Дончо Цончев е републикански шампион по бокс за 1951 и 1952 г. и републикански шампион по автомобилизъм за 1964, 1965 и 1966 г. Депутат в 40 Народно събрание (2005 – 2009). През 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ първа степен.

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни