зона за мислещи хора

За Христо Ботев, авторството на „Символ-верую…” и новите хигиенистки на историята

Иван Ангелов

След като видях какво се беше случило (през последните 25 години) с Иконата Левски, бях сигурен, че новите демитолози (всъщност – новите идеологически хигиенистки) на българската история не са простили и на пияницата, пройдохата, келемето, вагабонтина, негодника, апаша, терориста Ботев[1].

Как все не случваме на национални герои и на литературни „светци”!

  • Левски се оказа конекрадец, женкар, „курварин” и убиец;
  • Вапцаров, когото бяхме убили вече няколко пъти, убихме още веднъж с обвинението „Предател!”;
  • Вазов се оказа „неразбираем” за младите поколения, сякаш не бяха му достигнали думите, „които да изразяват полутонове”[2], а може би точно заради обратното: вече не ни трябват „полутонове”;
  • Гео Милев беше измислил героизма на своя поп Андрей – „жалък страхливец пред смъртта”;
  • Антон Страшимиров никога не беше казвал: „Клаха народа така, както турчин не го е клал!”

С Ботев беше почти същото:

Ботев се роди на две места – в Калофер и в село Осен, Врачанско;

Изродихме Ботев три пъти: през 1847, 1848 г. и 1849;

Убихме Ботев три пъти: веднъж в „героичното чело”, втори път – в гърба, за да се окаже накрая, че се е самоубил!

Ботев дори възкръсна веднъж, през 1961, и се върна на 114 години от Диарбекир. И в моето училище[3] научихме това, но поне не го чакахме на гарата с музика, както се беше случило в Димитровград[4]!

Ботев така и не си дойде, но пък излетя Гагарин!

Иван Ангелов

И въпреки всичко страниците на пияницата, пройдохата, келемето, вагабонтина и негодника Ботев бяха отдавна скъсани от историята, за да може да продължи многогодишната борба „Чий е Ботев”…

„Знаеш ли – ми казваше някогашният ремсист от Новозагорско Бай Нейко[5], – по презумпция („по презумпция” беше само нарочен дразнител за слушателя) се приемаше, че Левски е общ, на всички. Борбата беше за Ботев, чий ще е Ботев. Поне от сто години насам всяка политическа партия – от най-лявата до най-дясната: анархисти, комунисти, либерали и народнолиберали, демократи и радикалдемократи, републиканци и монархисти, националисти посягат към Ботев като към свое знаме, приписвайки му собствената си идеология.” След думата „националист” моят Бай Нейко винаги добавяше: „Като погледнеш, в думата „национал” няма нищо лошо, в думата „социалист” – също. А цялата мръсотия на национал-социализма, представяш ли си, е в тирето!” И чак тогава някогашният ремсист разказваше как успеха да поставят в класната стая календар с образа на Ботев неговите другари, в своя политически наивитет, смятали за победа над бранниците…

…Някога (1983) в есето си „Магелановият маршрут на Ботев”[6] бях написал нещо подобно:

Към идеята „Ботев” всякога са били устремени идеи – другари на Ботев, и идеи – врагове на народа. Към знамето „Ботев” всякога са се протягали всякакви ръце – чисти и омърсени, отрудени и мастилени. На едни им е нужен „хъш”, на други – „пройдоха”, на трети – „безпомощен, бездомен сиромах като Йова”. На един му е нужен само поетът, на друг – публицистът. На един му е нужно словото, на друг – единствено делото.

Сега (2010) трябваше да науча, че тази борба „Чий е Ботев” продължава:

„…Ако не съм ясен, ще дам пример с главния редактор на „Работническо дело” Стефан Продев, който не се поколеба да продължи червената традиция да се обсебват национални светини като Ботев и Левски за ретроградни партийни цели… Освен това Продев не се посвени да заграби могъщата сянка на Ботев от беззащитния срещу всички комунистически посегателства (заради Ботевото „Символ-верую”!) поет и да я вгради в челото на „Работническо дело”, преименувайки го в „Дума.”[7]

Всъщност за кой Ботев е цялата тази ожесточеност? За хъша Ботев? За словослагателя Ботев? За даскала Ботев? За издателя Ботев? За революционера Ботев? За поета Ботев? За публициста Ботев?

„За мен Ботев би бил интересен, ако можем да отделим собствено лирическото при него от идеологическата му втъканост и да го видим като едно оголено писане-в-смъртта, като крехко удържане на вечността на повърхността на писмото и само там.”[8]

„Да, ама не!” Никой не е успял да откъсне парченце от Ботев, тъй както никой не е успял да го превърне в страница от историята и да я откъсне от нея. И никой няма да може да отдели „собствено лирическото при него от идеологическата му втъканост”!

Но точно заради тази „идеологическа втъканост” е цялата тази ожесточеност… И още по-точно – заради комунистическото посегателство върху Ботевото „Символ-верую”!

Съвременните демитизатори и демитолози успяха да превърнат обстойното, стриктното и добросъвестното изследване (с цялата възможна архивна, текстологична и историческа аргументация и с лингвистичен анализ) на текстолога и литературен историк Илия Тодоров („Автентичният Ботев”)[9], оспорващо авторската автентичност на „Символ-верую на българската комуна” и телеграмата до Парижката комуна, в нов идеологически мит: „Открадването на Ботев”[10]. „Открадването на Ботев” всъщност е кражба (плагиатство) на един научен труд, който, преразказан с ловки политически акценти, се превръща в нов фалшификат за комунистически идеологизирания Ботев: „езикът на „Символ-верую” не е езикът на Ботев, а езикът на Коминтерна”[11].

…Вътре в себе си обаче допускам версията за обсебване на Ботев, още повече, че оригиналът на „Символ-верую на българската комуна” не съществува в оригинал – той е „възстановен по памет от съратника на Ботев Велико Попов”.

По презумпция невинен остава авторът на статията „Социализмът в България – чужди и горчиви ягоди” Джендо Джедев (Захарий Стоянов), който при това в „опита” си за биография на Ботев[12] ще каже:

„И тука ние няма да приложим нищо на онова, което казал сам Ботйов за комунарите. В своите горещи симпатии за тях той е доказал, че е човек, че желае за свободата и правата на целия свят, на всичките народности, без да му пречи за това неговата българщина и славянщина. […] И в България желаел ли е той Парижка комуна? Ние ще да протестираме в името на неговата памет, че това не е вярно.”

Главният обвиняем за идеологическия „фалшификат”, разбира се, е Георги Бакалов – ботевист, ляв интелектуалец, член на партията на „болшевизиралите” се тесни социалисти, пънещ се „да изкара Ботев предтеча на комунизма в България”[13]. След това обвиняем става един друг ботевист, ляв интелектуалец, член на партията на „болшевизиралите” се тесни социалисти – Михаил Димитров. Е, има и още едно име в тази българска сага – Василе Христу (Васил Христов Николов, 1905-1968), но той е само „свидетел”.

Главният заподозрян обаче си остава Вели(ч)ко Попов заради появилите се у него (1921 г.) „симпатии към комунистите”, а и заради възможността „старият и забравен човек… да напомни за себе си”.

Неговата реплика `(1924 г.) към Михаил Арнаудов [14], че притежава такива документи, „…от които комунистите биха се възгордели, ако ги знаеха!”, обаче не го прави „симпатизант на комунистите”.

Помислете върху тази реплика!

Тя ще бъде ли направена от човек, който няма предвид нещо конкретно и достоверно?

Да се мисли обратното: че Вели(ч)ко Попов, отчитайки нарастващата роля на комунистите, предварително се е подготвил с фалшификата-препис, е равнозначно на обвинение в „предумишлено убийство” (с планиран замисъл – с намерение и подготовка) и извършено по най-жесток начин”!

Почти олигофренно е обяснението (в сегашно време): „На В. Попов не е било трудно да напише „Верую”-то. То просто е пародия на православния[15] Символ на вярата: в него Бог Отец е заменен с „единната обща сила на человеческий род”, Исус Христос – с „комунистически ред”, Свети Дух – с „дух на разума”, и така до края. Въздействието му, което кара някои да го приемат за Ботево произведение, всъщност е остатъчното въздействие на оригинала.”

„О, мой боже, правий боже!” Не е трудно ли?

Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо.

И в един Господ Иисус Христос, Сина Божий, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

[…]

Изповядвам едно кръщение за опрощаване на греховете.

Чакам възкресение на мъртвите.”

Дали авторът на голямата (77 страници), но невзрачна поема „Счастлива среща” („Съвременна горско-хъшовска спев”) и на брошурата „Едно денонощие в Стара планина” Вели(ч)ко Попов би могъл да напише такъв текст като в „приписваното” на Ботев „Символ-верую”, което освен другото се оказва и пародия! Ако беше на Ботев, пак ли щеше да бъде пародия?

Сякаш по-голямата част от историята на човечеството не е написана върху „вторични източници”, от преписи, приписки, и авторизирани преводи (та дори и житията на светците от ранното Средновековие не съдържат достоверна информация за тях и света!)…

Колко в историята на човечеството са автентичните извори като „Историята” (колкото и „преднамерено” да е написана тя) на Херодот? И колко са великите (необременени, „непреднамерени”) исторически книги, ако се изключи Библията?

Сякаш в световната литературна история не се срещат гениални произведения, построени върху други литературни „скрижали”, носещи ценностната система на човечеството или неговите вечни идеи.

Та дори Херодот взаимства от Хекатей[16]; френските литератори от времето на класицизма подражават на „Енеида” на Вергилий, комедиите на Теренций, сатирите на Хораций, трагедиите на Сенека; Шекспир взема сюжетите на „Антоний и Клеопатра”, „Юлий Цезар” и „Кориолан” от Плутарх.

И нима, ако съвременният автор на „Контра-модерният Ботев”[17] използва в литературно-критическия си анализ формата на диалог (почти като в „Платоновите диалози”), това прави произведението му по-малко ценно?

И какво би станало с една от най-известните творби в християнската литература „Подражание на Христа” (приписвана и без това) на Тома Кемпийски[18], ако някой ерзац-изследовател докаже авторовата неавтентичност?

Допускам, че Ботев не е автор на „Символ-верую на българската комуна”. Но въпреки това, то като литературно произведение (не като „комунистическа програма”) е с изключителни художествени качества и който да е неговият автор (във всички случаи – българин), трябва „да му свалим шапка”!

Колкото и странно да е, то не е пародия дори и с „комунистическото” си съдържание, защото това не е „научният комунизъм” на Маркс, не е комунизмът на Ленин, Сталин, на Мао Дзъдун, на Фидел Кастро, а още по-малко – на Великия вожд Ким Ир Сен…

Та дори и преди този странен Лорд Томас Мор[19] съществуват групи хора, които живеят по законите на комунизма – запазвайки общата собственост и братското разпределение на всичко, което имат. Братството между хората и отказът от частна собственост са в основата и на ранното християнство, комуни са били и първите християнски общини.

Нима заради съществуващите в Израел над 270 кибуци[20] (по същество „комуни”, спазвайки комунистическите канони за „обща собственост” и „братско разпределение”), произвеждащи повече от 2,5 % от брутния национален продукт на страната, някой нарича тази държава „комунистическа”? Е, сега казват, че и те като „доброволен класически комунизъм” са се провалили, но това е съвсем еврейска работа…

Сигурно не повече от това „комунист” е бил и Христо Ботев.

Тогава защо искат отново да „откраднат” Ботев? Още повече, че веднъж комунистите са го откраднали за себе си – от горе до долу, дори до оная песничка:

„Гордо знаме ни е Ботев,

пръв учител Димитров!”,

която заедно с нас навярно са пели и много от новите демитолози и демитизатори на българската история…

И точно тук идва място на онова „мръсно тиренце” на моя Бай Нейко:

„Кое е най-важното в казаното дотук? Може би, че презумпцията за невинност важи и за Ботев. В един сайт с българска литература „Символ-верую” е публикувано със странната забележка: „Това произведение вероятно не е на Ботев, но няма сигурни доказателства в подкрепа на която и да е теза.” Какво по-сигурно доказателство за Ботевата (комунистическа) невинност от това, че няма доказателства за неговото авторство?

Авторството на какво: на „пародията” „Символ-верую на българската комуна”, авторството на политическата публицистика „Символ-верую” или авторството на социалните идеи на Христо Ботев?

Представяте ли си, този път „мръсното тиренце” за новите антикомунистически крадци на Ботев е в корена на думата „комуна” (комунистически, комунизъм), при това съзнавайки, че комунизмът на Ленин (и прочие други „комунизми”) не може да се върне. Дори и маргинализираното българско общество да си казва наум: „Земята на Ботев и Левски отново е робска земя.”

Само че наивникът Ботев продължава да иска да бъде обвиняем:

„Християнството има своите мъченици, доде нарече роба „син божий, син человеческий”; има ги и революцията, за да „направи скитника гражданин”; има ги и ще ги има и социализмът, който „иска да направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града”. Християнството, революцията и социализмът – монархията, конституцията и републиката – те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.”[21]

Волно или неволно, преди около 25 години, в комунистическата си преданост и аз направих Ботев мост на комунистическите идеи:

„Ботевото „Символ-верую на българската комуна” става оня потребен, насъщен мост между българското националноосвободително движение и наследниците на великото народно дело – българските революционери марксисти.”

И сега би трябвало да си „хапя гъза”, както би казал Карбовски, роптаейки срещу „двата езика”: „за казване и за чувстване”.

Слава богу, че съм световно неизвестен!

Но Георги Марков го няма да се защити, че е поставил Ботев в „по-интересната част на човечеството” – анархокомунистите (комунисти, все пак!):

„Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.”[22]

…Обвинен или оневинен в авторството на „Символ-верую на българската комуна”, „нека веднъж завинаги престанем да мерим хората като Христо Ботйов с аршина на обикновените смъртни.”[23]

И без оспорваното „Символ-верую” Ботев ще бъде Ботев!

Ще бъде Ботев и само с 20-те си стихотворения-завети!

Ще бъде Ботев и само със „Смешен плач”!

Той сбъдна личното си верую: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”

Не человеческото! Още по-малко – българското:

„Не сме народ, не сме народ, а мърша,

хора, нищо дет’ не щат да вършат.

Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!

„Аз не зная! Аз не мога!” – общ е глас.

И не знаем, не можеме, не щеме

да работимe за себе си със време.”[24]

Из книгата „Притча за пшениченото зърно“ (2012); Издателство „Фльорир“, Илюстрация Димитър Донев

[1] Според съвременните интерпретации за превземането („отвличането”) на парахода Радецки“. [2] По Л. Андрейчин, „Из историята на нашето езиково строителство” – „Иван Вазов – строител на българския книжовен език”. [3] Училището на автора на послеписа, Втора политехническа гимназия – Велико Търново.  [4] По разказа на 71-годишния пенсиониран учител Бранимир Попов, „Христо Ботев бил жив, чакат го на гарата в Димитровград”, Дилян Вълев, 2009 г. [5] Нейко Тодоров, секретар на Районния комитет на БКП в „Марица-изток“ (1973), един забележителен човек (макар и комунист!), с устните качества на разказвач, доближаващ се до писмения Радичков (по неиздадената ми книга „Момчето от комитетя“ от времето на краткото ми „миньорстване“ в Трояново-1, 1972-1973). [6] По оригиналното заглавие на публикацията. [7] „Хората на духа и неговата уютна бутилка“, блог на Иво Инджев, 15септември 2010 г. [8] По Бойко Пенчев, „Контра-модерният Ботев“, 1996 г.  [9] „Автентичният Ботев“, ст. н. с. Илия Тодоров, научен секретар на Ин­сти­тута по литература на БАН, 1991 г. [10]  „Открадването на Ботев“, Веселин Кандимиров, в. „Про-Анти“, 2 юни 2010 г. [11] Едва ли точно това е „стилистиката на Коминтерна” (Третият интернационал, 1919), която при тогавашните възможности за разпространение на информацията може да е достигнала до Вели(ч)ко Попов. А при това Коминтернът в началото си не е руско начинание. [12]  Захарий Стоянов, „Христо Ботйов. Опит за биография“, 1888 г. [13] За пръв път „Символ-верую“-то е публикувано от Георги Бакалов в „Жизненият път на Ботев“, 1934 г. (63 години след датирания текст и 13 години след предоставянето на преписа от Велико Попов).  [14] След месец М. Димитров наистина получава писмо с текста (препис) на „Символ-верую на българската комуна.“ [15] Това „Символ-верую“ е общохристиянско, не само православно. [16] Хекатей (около. 540-479 г. пр. Хр.), старогръцки писател, историк, географ и политик, родом от Милет. Принадлежи към първите историци, т.нар. логографи.[17] Вж. индекс 6. [18]  Отец Тома Кемпийски (1379/80? – 1471) е роден в Кемпен, недалеч от Кьолн. [19] Томас Мор (1478-1535), хуманист, юрист, богослов, писател, поет, политик и дипломат; един от създателите на т.нар. утопически социализъм. [20] Първата еврейска комуна на територията на днешен Израел е основана през 1908 г.  [21] Христо Ботев, по памфлета „Смешен плач”. [22] Георги Марков, из „Писмо до Христо Ботев”, 1976 г. [23] По Захарий Стоянов.  [24] Петко Р. Славейков – „Не сме народ”, 1875 г.

Забележка: Авторът Иван Ангелов не е професорът, художникът, диригентът, певецът Иван Ангелов. Това е Непрофесорът Иван Ангелов, журналист по професия

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни