“На хиляди разни езици, в различни житейски условия, от век на век, от патриархалните древни приказки край огъня в колибата до творбите на модерните писатели, които ежечасно излизат от издателствата на големите световни центрове, се изприда разказът за съдбата на човека, който без край и без прекъсване си разказват хората. Начините и формите на този разказ се изменят с времето и условията, но необходимостта от разказ и разказване остават, разказът си тече и няма край разказването. Това е откъс от речта на Иво Андрич по време на церемонията, на която му е връчена Нобеловата награда за литература през 1961 г.

Тогава Андрич е предпочетен пред Греъм Грийн, Толкин и Робърт Фрост. Първата му стихосбирка е “Ex Ponto“, издава я през 1918 г. Най-известни и четени десетилетия наред са книгите му “Мостът на Дрина”, “Травнишка хроника” и “Госпожицата”.

Един от най-известните му цитати е: „Ще дойде време, когато умните ще мълчат, глупаците ще говорят, а разсипниците ще забогатеят”.

Ето още дванайсет цитата от Иво Андрич, които далеч не обхващат уникалното му творчество:

“Има три неща, които не могат да се скрият – казваха османлиите, – а това са любовта, кашлицата и сиромашията.”

“Странно е колко малко ни е нужно, за да бъдем щастливи, и още по-странно е колко често именно това малко ни липсва!”

“Животът ни връща само това, което даваме на другите.”

“Болестта е сиромашката съдба, но и наказание за богатите.”

“Че мълчанието е сила, а говоренето слабост, се вижда по това, че старците и децата обичат да говорят.”

“Нищо не свързва хората така, както общото и щастливо преживяно нещастие.”

“Каквото не боли – то не е живот, каквото не отминава – то не е щастие.”

“Толкова неща в живота имаше, от които се бояхме. А не трябваше. Трябваше да живеем.”

“Жената стои като порта, на изхода, както и на входа на този свят.”

“Всички хора са ми необходими. Всички, от старицата, която ме е поела на ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатия минувач, който ще свали шапка, ще се прекръсти и ще ми пожелае вечен покой и лека пръст, когато ме понесат към гробищата.”

“Любовта живее по-малко дори от една пролет.”

“Щом почне да зрее лятото, някаква сила, за която не знам дали идва от мен или от световете около мен, ме вдига както влагата кълновете към светлината, и аз пътувам, возя се, плавам, летя. С други думи, щастлив съм, защото не бих могъл да кажа къде съм.”

Източник: afish.bg