зона за мислещи хора

Николай Големанов

Журналистът Николай Големанов е роден през 1951 г., завършва право в СУ "Св. Климент Охридски". Работи в различни медии, предимно във вестници, сред които всекидневниците "Работническо дело", "Дума", "Континент", "Труд", "Преса". Професионалните му интереси са насочени към международни проблеми, историческа тематика, актуални политически коментари и анализи; има и редица публицистични и сатирични текстове.

Какво (до)умира
с Буш-старши

 

Николай Големанов

Сама по себе си смъртта на Джордж Буш-старши (в нощта на 30 ноември срещу 1 декември) не е загуба за човечеството. За човечеството обаче беше много важно, че в преломните 1989 – 1993 година именно той бе президент на САЩ. Донякъде и нему се дължи изтласкването, отшумяването на студената война.

С енергичното участие на Джордж Буш – старши тежката международна криза, реално предизвикана от Ирак и по-точно от Саддам Хюсеин, бе преодоляна за няма и година. Това стана в разбирателство с Москва, в пълно съответствие с международното право и съгласно волята на Съвета за сигурност на ООН.

Беше през 1990-1991 година.

По зла ирония на съдбата съвсем обратното стана, когато американски президент се бе оказал Джордж Буш-младши. Стана 15-ина години по-късно.

2003-а. Имената уж са същите.

От подмолно разпалвана криза, измамно приписвана на Ирак и по-конкретно на Саддам Хюсеин, плъзнаха войни и тероризъм, взели стотици хиляди жертви, предимно цивилни. Те рязко и задълго дестабилизираха целия Близък Изток и досега застрашават световния мир и сигурност.

Буш-син извърши това напук на международното право и без мандат на ООН (независимо как ни лъгаха българските клакьори на недораслия за отговорността си малък Буш). И оттам – а не от няколко сблъсъка в Тбилиси или Киев – се зададе нова студена война.

Няма ли значение тази разлика между двамата Буш-овци? Никому ли тя не прави впечатление?

И днес дори е изкушаващо да се сетим за евентуалните политически кавги между баша и син (стигали и до бой според злите езици). Но не това е същественото; в края на краищата Буш-старши не е нито първи, нито последен разочарован баща, нито първи, нито последен силен мъж, видял как синът, на който толкова се е надявал, расте като глуповато синче или синковец…

Истинският въпрос обаче е много по-голям от една лична или семейна драма.

Светът нищо особено не губи със смъртта на Джордж Буш-старши. Но тя все пак е знак, повод за тежки мисли.

На планетата измря – или почти измря – поколението държавници, който ясно и дълбоко знаеха – и разбираха, какво значи голяма война. Милиони живи хора на Земята днес им дължат благодарност – без значение дали тези държавници са леви или десни, източни или западни, без значение дали се казват Айзенхауер или Чжоу Енлай, Чърчил или Хрушчов, Дьо Гол или Ярузелски.

Над хора като тях каменно тежат не само разиграли се преди очите им ужаси и кървави трагедии. Тежат и стотици мъчителни решения, които – взети призори – до мръкване са платени с живота на хиляди хора.

На такива хора – в много по-голяма степен, отколкото на знаменитото ядрено „равновесие на страха” – се дължи оцеляването на човечеството в безумните години и драми на студената война.

Те си отиват. Един от най-последните бе Фидел Кастро (1926 – 2016), включително поради въвличането му в най-страшната игра на ръба на катастрофата – Карибската криза (1962-ра).

Ала и най-крайните такива държавници бяха имунизирани против авантюризъм, защото от млади знаеха за какви заплахи става въпрос. Знаеха от собствен опит и от потреса на своите бащи в Първата световна.

Отиде си и най-последният – или предпоследният, което е същото. Не беше ангел небесен и го избраха с мощната подкрепа на петролни магнати и не общочовешки ценности движеха стъпките му. Преди да влезе в Белия дом, беше топшпионин и над всичко за него бе Америка. (По съвпадение днес за друг бивш топшпионин над всичко е Русия – и тъй върви светът.)

Но старият Буш, военният летец от 1942-1944 г. Буш беше преди всичко голям политик. А за големия политик името на Политиката е преди всичко Отговорност; играта, публичността, надцакването, комбинациите, далаверите, шоуто – те са после.

Той бе сред последните живи мъже от тази порода.

Не съм песимист или паникьор. Но виждам как си отива едно поколение големи политици (да, най-различни, всеки верен на своята кауза и страна). И виждам как на мода излизат Тръмп и Камерън, и Оланд, Лукашенко и Берлускони… Продължете списъка, както желаете. И Господ да ни е на помощ.

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни