зона за мислещи хора

Маргарита Мартинова

Маргарита Мартинова е журналист с 40-годишна практика. Започва в програма „Хоризонт“ на Българското национално радио, за да продължи във в. „Народна младеж“. Във в. „Кооперативно село“ (в. „Земя“) е завеждащ отдел „Писма на читатели“. Една от двете й книги от това време „Встрани от любовта“ и „Защо се разведохме“ е преведена в Съветския съюз като „Почему мы развелись“ и разпространена в 200 000 тираж. През 1992 година участва в създаването на „Вестник за дома“ и 17 години му е главен редактор. Издава седмичниците „Нещата от живота“ и „Семеен вестник“, както и списанията „Вкусотии в чинии“ и „Вкусотии в чинии по читателски писма“. В момента е главен мениджър на издателската къща „Прима прес“. Има осем отличия и награди за журналистическите си изяви.

КАРНАВАЛ, ПО-КРАСИВ ОТ ЖИВОТА

Рио – градът, в който и най-бедният може да стане цар… за една нощ, само че… карнавална

Имах една мечта – някой ден да се разтопя под палещото слънце на Рио де Жанейро. Понякога и мечтите са генетично заложени – навярно тази е по линия на одеската ми бабушка. Но за разлика от моя евентуален прародител Остап Бендер, аз не въздишах заради това, че мъжете там ходят само с бели панталони, а исках да се уверя – наистина ли жените танцуват самба съвсем голи, а наоколо им бушуват водопади от викове, светлини и цветове?

И още – може ли да бъде, костюмите на карнавала да са по-красиви от тоалетите на Лакроа и Галиано?

И още – наистина ли сградите са изградени от оникс, червен гранит и полускъпоценни камъни? Защото друг материал просто нямали.

Както се казва: мечтайте, за да се сбъднат мечтите ви! Иначе животът ви ще се състои само от изпълнени планове.

И в една февруарска вечер, настанена неудобно в корема на „Джъмбо Джет“, излетях за града на градовете – Рио де Жанейро.

Но който е пътувал за там – знае, че първо трябва кацнеш в Париж (Рим или Мадрид), и чак тогава да отлетиш за Бразилия.

Да „провлачиш крак“ из Париж с… ръчен багаж

Доплатих си за една нощувка във френската столица и реших да вдишам за пореден път от изискания неин дух и красота. Слязох от автобуса близо до Триумфалната арка и тръгнах да си догледам скулптурите на Роден. После продължих към реката. Сена беше събрала влага и студ край бреговете си. Поизмръзнала от хлада и вятъра, започнах да се питам – защо взех толкова тежък ръчен багаж, та сега трябваше да го влача по булеварди, метро и автобуси? Какво носих ли? Пълно лятно снаряжение, като започнеш от чехлите, минеш през джапанките, лятната пола с волани, жарсената блузка, обици от раковини и коралов гердан (в Рио крадели всичко златно по теб – досущ като сега у нас). Бях сложила и индийско дънково яке на цветя, защото си представях, че в горещата страна всички ходят пъстроцветни, като папагалчета. Колкото повече ми натежаваше куфарчето, толкова повече с ядосвах на себе си: „Там не може през февруари да е 36 градуса! А и какво ли ще ми стане, ако пристигна в хотел „Централ”, облечена, както съм си сега?“

Под нас 9000 метра, навън минус 55

От коридор на коридор и от изход на изход, най-накрая се наредих на правилното място – опашката от петстотин презокеански пътници, пътуващи за Рио де Жанейро. Не е интересно да ви разказвам, как съм прекарала 11 часа в корема на „Джъмбо“.

Прелетяхме някъде над девет хиляди километра и кацнахме в Рио с три часа назад от парижкото време и с тридесет градуса напред от парижките температури. „С писък” излетях към тоалетната, за да сменя своите топли одежди с онези, летните, от ръчния багаж, дето през цялото време в Париж ги облъчвах с негативизъм. Останалата част от малкото ни българско стадо, което се разхождаше из Шарл де Гол със свободни ръце, сега изтляваше в собствения си сос.

След час бяхме добре дошли в хотел „Централ“ на главната бизнес улица „Рио Бранко“. Стаите – чисти, банята – мръсна. Хладилникът – пълен, климатикът – невключен. Това не се траеше. И въпреки всичките предупреждения – да не ходим нощем, за да не бъдем набити, ограбени и прочие, нашият български батальон се втурна от по-голямата към по-малката жега на все още тъмния предутренен Рио. С рамене, прилепени, като при римските кохорти, с тела, готови за отбрана, ние бавно напредвахме по „Рио Бранко“, докато… се спънахме в първия „труп“. След секунда – в следващия. И още, и още… Няма шега, няма майтап – напречно на тротоарите, върху картонени постелки, а и направо на земята, лежаха неподвижно хора, на които само дето им липсваше номерчето, закачено на палеца на крака. Не че не бяхме чели, как полицията нощем е разстрелвала малки бездомници. Но пък тези бяха възрастни! После разбрахме, че така си спяли. Работят, работят, а вечер им е скъпо да вземат превоза до своя „фавела“ (португалската дума за гето) Камъните – топли, нощта – гореща, друго не им трябва, за да заспат дълбоко.

На бегом се прибрахме в охладнелите вече стаи и заспахме горчивия сън на хора, току що прозрели, че са похарчили напразно спестяванията си, да видят този неприветлив („на първо четене“) мегаполис.

Отгоре изглежда – все едно виждаш Рая

Рио де Жанейро е най-красиво разположеният град в света. Бели небостъргачи, забодени като кокичета в лехичките между зелени купести планини, бавно се стичат към прекрасните заливи, поръбени със златния ситен пясък на плажовете Копакабана, Ипанема и Леблон. Лагуна с платноходки и двадесеткилометров мост, протегнат през океанските сини води, за да свърже двете части на града.

Край еднопосочни шест лентови булеварди зеленеят високи палми, а в капанчетата край тях момичета и момчета с божествени тела пият със сламка изстуденото мляко от кокосови орехи. Някъде в далечината, над цялата прелест на този земен рай, тридесет и шест метровият гранитен Христос от хълма Корковадо е разперил ръце. Осемстотин метровата планинска скала, върху която е стъпил, е негов естествен постамент. Христос се вижда отвсякъде. А стигнеш ли до него – ти виждаш навсякъде. Десет милионният Рио е в краката ти. Океанът е около него.

Тук всичко е направено от гранит и оникс. Както и самият град. Полускъпоценните камъни са навсякъде – в поставките на чашите, в облицовките на фоайетата на престижните хотели, по чантите, по обувките, по сувенирите.

Късно вечер „Захарната глава” заспива, но Рио – не

За да оцените още в началото цялата тази необикновеност, запомнете моя съвет: пристигнете ли в Рио, тичайте веднага към хълма Захарната глава (известна и като Захарната бучка), качете се с лифта на неговия 400-метров връх, погледнете града отвисоко, надалеко и във всички посоки. Оттам нататък всичко останало ще ви се стори като маловажна подробност от пейзажа.

Тук няма – „днес“, всичко е – „утре”

Москович е името на човека, който ще ни осигури различните там посещения. И най-важното, билетите за трите вечери на Карнавала. В сайта пишеше, че сър Москович притежава петата по големина в Бразилия туристическа фирма. В едностайния офис на съра обаче заварихме само една секретарка, два компютъра и един телефон. Самият Москович очевидно беше на повикване. Тогава още не знаех, че за бразилците (както и за испанците) всичко е „маняна“, което значи: „Утре!“, а в най-лошия вариант: „Когато и да е!“ Така че, човекът не бързаше да дойде. Накрая все пак купихме билетите само с двойна надценка. До края на престоя ни обаче ядът ми към Москович мина, защото се убедих, че надцакването и времегубенето, което нарекохме помежду си „маняна“, беше вездесъщо. Беше национален бразилски приоритет – като футбола и карнавала. Животът течеше с онази бавност, каквато Маркес бе описал в „Сто години самота“.

Дори на заминаване ми се случи почти същото: когато трябваше да плащам изпитото от заредения хотелски хладилник, тримата служители от рецепцията се потопиха в едни безкрайни изчисления. Аз в това време отидох на плаж, върнах се. Отидох до пристанището да видя най-големия пътнически кораб „Куин Мери 2″, върнах се отново. А те изчисляваха и изчисляваха. Можеше да стане „маняна“ и да изпусна самолета.

„Пакетирането“ на витрините – срещу народната любов

Денят, изгубен така безславно в очакване на скапаната малка сметка за изпитото от мен, всъщност бе единственият ден от престоя ни, в който банките и магазините бяха напълно „отковани“ – можеш да обмениш пари, да купиш обувки, чанта (всичко от истинска кожа).

Навярно мислите, че съм сбъркала думата и вместо „отворени“, съм написала „отковани“? О, съвсем не! Прочети нататък: Това се случи в първия ни петък, вечерта. Разхождайки се по „Рио Бранко“, с невярващи очи видяхме, че пред всички големи витрини са стоварени купища летви и дъски и работници издигат от тях нещо като залесителни пояси. Хотелската управа с гордост ни обясни, че от утре градът е затворен, закован, едва ли не зазидан, защото… започва карнавалът! Никой няма да работи. Няма да пазарува. Няма да спи. Всички ще играят самба, ще свирят, ще пеят, ще се разхождат с маски и с карнавални костюми.

Самбодрумът – денем. А зад него фавелите

Нея нощ ме събудиха музика и викове. Море от танцуващи хора се плискаше по „Рио Бранко“ точно под прозорците ни. Платформи с високоговорители, на които някогашните сини митинги в София са бледо подобие, раздираха доскорошната тишина. Едни групи бяха в живописни облекла. Други – полуголи. Трети – полуоблечени. Но най-важното – всички се люлееха, подскачаха или танцуваха. Захлопнах прозореца и се опитах да заспя.

Един карнавал гледал – друг го окрал

На закуска ми разказаха, че двама съпрузи, от друга българска група, почувствали неудържимо желание да слязат долу и да се смесят с тълпата, за да изпитат тяло в тяло усещането за всенародно веселие. В един момент обаче мъжът усетил нещо друго – чуждо тяло в собствения си джоб. Оказало се, че това е пребъркващата го ръка на тъмен танцуващ бразилец. Нашенецът стиснал грабливите пръсти, а пръстите стискали портфейла му. И точно когато българинът бил близо до победата в тази разновидност на канадската борба, танцуващият самба напръскал очите му с пяна и избягал с трофея си.

Ние обаче не се смесихме с народа. А като тузари си поръчвахме такси (през това време всички дънеха само на двойна тарифа) и стискайки нашите красиви гланцирани билети-пропуски с магнитни ленти, всяка една от вечерите минавахме през три щателни проверки, където и папагал не можеше да прехвръкне. После получавахме рекламни кърпи, списания и презервативи и час и половина по-рано от уреченото време сядахме върху амфитеатралните циментови стъпала на сравнително евтиния ни 120- доларов сектор на Самбодрума.

Горе – вавилонско стълпотворение, долу – ангелско дефиле

Валеше дъжд. Спираше. Веднага изсъхвахме. Пак валеше. Пак изсъхвахме. Сауна! Носачи с огромни кашони, пълни с кола и бира, преминаваха през талазите от хорски глави, както Мойсей е разцепвал Мъртво море. В началото се оглеждахме страхливо за фотоапаратите и камерите си, но около нас повечето бяха успокоително светлокожи. Имаше студенти, пристигнали от Европа барабар със спалните си чували, за да си заминат сутринта направо оттук. На по-горните редове седяха и китайци, и мексиканци, и индианци. Някои гушкаха пеленачета. Но в момента, когато музиката по високоговорителите гръмваше, прожекторите образуваха свод над Самбодрума, а илюминациите затрещяваха като обезумели картечници, всички скачаха прави и разкършваха снага в ритъма на самбата. В девет часа вечерта дефилирането на школите започваше и оттам нататък нямаше да видите някой седнал в течение на осем часа.

Дефилето тръгва от близкия до нас край на арената. Отпред вървяха ръководните кадри в дълъг строен ред. След тях бяха знаменосците. После – децата. Също както у нас на първомайските паради.

Платформата „Защита на водното богатство” и Платформата „Винаги победители”

Огромни каширани фигури на коне, кучета, гладиатори, гъсеници, тигри и пр. пълзят по асфалта. И всички движат очи и въртят глави. А около тях, целите в паунови пера, в костюми, които създават илюзия за преливащи се цветови вълни, със стилизирани маски, изработени майсторски, разкошно и прецизно, с гънещи се тела в ритъма на гърмящата по могъщите уредби самба, дефилират участниците в школите.

Голотата – по-красива и от най-красивите костюми

О, боже, та тя е чисто гола – тази на върха на платформата! Тялото й е намазано с брокат, който хвърля искри. Бедрата й и изправените й гърди се люлеят в ритъма на барабаните. Върху главата си има диадема от пера. Нозете й са обути в сандали с поне десетсантиметрова платформа и двадесетсантиметрови токове. Как се задържа върху тях? И как не пада от високата шест метра площадка?

Ето и другата, която танцува пред платформата! И тя е само по плът и по пера. И какви пера! И каква плът! Тук силикона сам Господ го е сложил. И двете са като богини. Едната – съвсем черна. Другата – бяла като шведка. След това идват следващите танцуващи бедра. Отпред – малко брокат, отзад – нещо като прашки (наричат ги и „зъбен конец“). Върху зърната – залепена по една детелинка. Върху косите – диадемата, като разперена паунова опашка. Публиката се дере и подскача. Дефилиращите се покланят и пак танцуват. Но зад тях приижда нова школа – леят се багри, цветова блясъци, пера, костюми. И няма нещо да е посредствено, да е как да е. (Ами, цяла година само това правят – готвят се! Около един милион долара струват само костюмите и обучението на всяка школа. По време на карнавала обаче всичко се избива от билети, от реклами. По триста долара се предлага костюмът – ако искаш да си го купиш от дадена школа и на дефилето да вървиш на опашката след нея.)

Платформата „Романтика” и Платформата„Откриването на континента”

Има групи само с бели участници. Има и само с черни танцьори. Трети са смесени. Както и самите бразилци – предците им са били индианци, негри, французи, португалци (официалният език тук е португалският).

А и този карнавал – и той е едно продължение на някогашните дионисиеви тържества, и той е една вакханалия преди затишието на католическите пости. И по-точно бих казала – едно, непостигнато от другите народи, сътворяване на красота, само тук, в Рио! И само в този момент! Катарзис, по времето на който и най-бедният може да се почувства цар (или царица) за една нощ. Нощта, в която той и неговата школа дефилират!

И се попитах: „Би ли живяла тук?“

Взирах се внимателно около себе – какво от карнавала е пренесено в бита и ежедневието на този народ?

Бих казала – почти нищо! Бразилците – и бедни, и богати, ходят облечени в безцветни, ненатрапващи се дрехи. Няма шарени блузки (аз май бях единствена в големи червени рози), няма оригинално изработени бижута по витрините (освен тези със скъпоценни камъни).

Може би единствено в приготвянето на храната са пренесли този артистизъм. В ресторантите, в които можеш върху огромна чиния да поставиш сто вида апетитни ястия и да платиш само според грамажа, гледката е като на цветен пазар. Вкус и красота! Предлагат и мусака, и боб, и тиквички, и патладжани, и „шопска“ салата, и прекрасни риби, и кралски скариди, и леки торти. Накрая се попитах – ако се наложи, би ли живяла в Рио? И си отговорих почти с – „да”.

В София ежедневието ме погълна – все едно, че никога не бях ходила никъде. Всеки ден нещо дребно ме караше да полагам огромни усилия, за да го преодолея. Напрегнатост и несигурност, и после хепи енд – ето с това си бях свикнала и явно, че колкото и парадоксално да звучи – ми действаше успокояващо.

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни