Строителите на съвременна България
Къде сбърка Петър Стоянов
Наистина ли актът на Съединението е първото общо българско дело?


Кин Стоянов

„Актът на съединението е първото общо българско дело. Всички български граждани по онова време застават под знамето на Съединението. Нека си спомним, че дори по време на Априлското въстание не всички българи са били съгласни с избухването на въстанието. Обратно – в навечерието на Съединението българският народ е единен, както никога“, посочи Петър Стоянов в празничното издание на предаването „12+3“  по БНР от Пловдив:

Съединението е единствената изцяло успешна българска акция

Колкото и сантиментално за пловдивчани да говори президентът 1997 – 2002 г. Петър Стоянов… Колкото и добре да си е научил урока – неговата учителка по история е потомката на карловски възрожденски род, народният учител Донка Бакърджиева… В крайна сметка като политик президентът Стоянов допусна типичната за всеки политик нарцистичната  проява да ни разказва историята на Съединението, без да цитира източника си – Симеон Радев и хрониките му, посветени на събитията през 1885 г… Така е с политиците – обичат да са умни, важни и харесвани и забравят за хората около тях, които са им помогнали да станат такива. Както обичаше да казва моят приятел и брат на президента – Емил Стоянов: „Човек за единия кеф живее“. То и Петър Стоянов свидетелстваше, че е приятел на баща ми…

Е, те, заради това си позволявам да извадя някои цитати от книга пета „Съединението“ и книга шеста „Войната и мирът“ от Книгата на книгите, запазила паметта за новата ни българска история – „Строителите на съвременна България“ И за да не бъда обвинен в това, че вадя цитати извън контекста им, пускам линкове към пълните глави. При това ви съветвам:

Прочетете „Строителите на съвременна България“! Ще получите духовно вълнение и катарзис! Ще стигнете до там, че да се разридаете… От патриотичен възторг или от покруса за съдбата на Майка България…

Докато опасността откъм Сърбия растеше, вътрешното положение в България постоянно се усложняваше. Всред управляющите кръгове се бяха появили големи ежби. Раздразнителността на Каравелова, деспотизмът на неговите нерви предизвикваха всеки ден неприятни сцени. Сам той се хвърляше от една крайност в друга: когато новините бяха добри, самомнението му се екзалтираше и разхождайки се напред-назад по стаята си, той мечтаеше с висок глас как ще превземе Македония, как ще построи пристанището в Солун и пр.; щом пристигнеше някоя неблагоприятна телеграма, той се обезсърчаваше веднага и, пребледнял, жестикулирующ, ругаеше авторите на революцията, сочейки юмрук към тях и крещейки: „Аз ще ви обеся! Аз няма да дам на вагабонти и фанфарони да погубят България! Аз… аз съм отговорното лице!“

Постоянни разправии имаше Каравелов и с военните. В продължение на два месеца почти румелийските офицери не бяха получили заплата и мобилизираната войска се хранеше от реквизиция. Когато искаха пари от Каравелова, той отговаряше: „Румелия не е още наша земя; аз не мога да отпускам суми, които не мога да оправдая по закона за отчетността по бюджета.“ Трябваше най-сетне да се намеси сам князът, за да тури край на това парадоксално положение: каквито пари имаше в Народната банка, се събраха в София и с керван се изпратиха в Пловдив.26

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=4439&Level=3

Всички руски консули рисуваха сега княза като дързък враг на Русия и се надпреварваха да му приписват фантастични деяния. На основание на тия романи Татищев пишеше29, „че в своите речи, отправени към войската и към народа, князът не удържал вече думите на злоба спрямо Русия“. Кояндер докладваше от своя страна, че „князът громко заявил пред фронта, какво денят, в който му било дадено да види най-сетне националната войска под командата изключително на български офицери, той го считал за най-щастливия ден в своя живот“. Рапортът добавяше, че князът се бил произнесъл презрително за руските офицери, като казал, че те напуснали своите постове в минута на опасност.30 Вследствие на тия клеветнически донесения императорът с приказ по военното ведомство отчисли княз Александра из списъка на руската армия и го лиши от званието шеф на 13-и стрелкови полк (22 октомври).

С тоя неучтив приказ Русия заявяваше вече громко, че стоенето на княз Александра на българския престол е отсега немислимо. Такова бе впечатлението в странство и още повече в България. Сам князът заяви на своите близки, че е готов да напусне България. Каравелов обаче не даваше дума да се издума за абдикация. При първата мълва за намеренията на княз Александра той каза на кореспондента на Kolnische Zeitung фон Хун: „Народът и князът са едно: както съединена България принадлежи на княз Александра, тъй и княз Александър принадлежи на съединена България.“ „А ако князът въпреки всички молби поиска да си отиде?“ – попита фон Хун. „Тогава аз ще го задържа със сила – възрази Каравелов. – Впрочем от това не би имало нужда, защото, ако князът би поискал да ни остави, народът ще му отпрегне конете от колата и ще го върне в двореца, носейки го на триумф. Би било низко и безчестно, ако българите постъпеха иначе.“31 Крайните патриоти Захари Стоянов, Ризов, Стоянович отиваха още по-далече: те добавяха, че ако Европа допусне детронирането на Александра, българският народ ще се обяви в республика и ще прогласи бившия си княз за председател на тая революционна республика на Балканите.

Срещу тази екзалтация на духа и национална независимост се изпречваше – злокобен – фанатизмът на русофилите. След приказа на руския император те считаха вече княз Александра за морално детрониран. Но в техните очи това още не бе едно достатъчно разрешение. Пълен триумф на своите въжделения те виждаха само в едно окупиране на България от страна на руските войски. Един кореспондент на Новое время описваше разговора, който имал по тоя повод с Цанкова. Заварил го дома му, философствующ, с лулата в ръка. Наоколо него Людсканов, Данев и др. го слушали благоговейно.

– Как гледате на преврата? – го попитал кореспондентът.

– Даже той да не бе се случил – отговорил Цанков, – все пак рано или късно, ако съдим по вървежа на работите и по заведените тук безобразия, които доведоха до бедствие цялата страна, все равно, рано или късно, без окупация не щеше да може.

– Каква окупация?

– Разбира се, руска; само тя може да ни спаси, без нея България ще пропадне.

– Но Русия повидимому не мисли да окупира България и може би няма да иска да прибегне до тази мярка.

– Ако не иска, Европа ще я застави.32

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=4439&Level=3

На 3 ноември на часа 10 преди обяд, князът пристигна в София. По цариградското шосе една грамадна маса бе излязла да го посрещне, но тук вече нямаше голямо въодушевление. Новините от бойното поле бяха безотрадни. Масата си ги представляваше още по-лоши, отколкото те бяха в действителност. В уплашените въображения войната се явяваше като един започнал веч погром, който скоро трябваше да намери своята развязка в София. Русофилските елементи, които в поражението на България виждаха преди всичко една катастрофа за княз Александра, бяха станали ревностни проводници на тая морална капитулация. У дома си пред една пъстра публика от интимни хора и непознати посетители, която постоянно пълнеше стаята му, Цанков – подобен на някой библейски пророк, който би пушил лула – викаше, че гибелта е на вратата на България и че никой няма да я върне назад. „Политиката на един луд човек, заключаваше той, не може да доведе освен разорение.“5 Кой бе лудият: князът или Каравелов? В очите на Цанкова – и двамата. Към Каравелова обаче омразата на упорития старец бе по-голяма: не можейки да намери в българския език думи, достатъчно жестоки за него, той търсеше в турските пословици характеристика за умопобъркани и фатални хора.

От Военното министерство, гдето се състоя съветът, князът отиде в двореца, за да прибере някои интимни писма. По пътя го заобиколи тълпа, между която много деца, които викаха Ура! Князът се изправи на ъгъла при кафене „България“, опрян на сабята си, необикновено красив и бледен. Той каза, че не е прилично да го акламират сега, когато нашите братя мрат на бойното поле. Гласът му бе тих, задушевен, с болезнено меланхолични ноти, които леко трепереха. Бавно, автоматически, вървейки сякаш в някой трагичен сън, той продължи своя път, а тълпата нажалена, както пред някое тъжно болно дете, следеше с мокри очи неговия висок и строен силует.

Между туй безпокойството растеше в София всяка минута. Възбуденото население се трупаше сега около двореца, коментирайки положението. Явно се чуваха топовните гърмежи от Сливница; когато те преставаха малко, изказваха се мнения, че сърбите са бити; сетне канонадата ставаше по-бясна и всички трепваха от ужас. Хун разказва, че той заварил същата паника и в „Union Club“. Там той узнал, че дипломатическите агенти приготовлявали една нота, с която съветвали княза, уж в интереса на населението, да предаде столицата без бой. Докато европейските дипломати обмислюваха тоя странен документ на хуманитарност за чужда сметка, Кояндер водеше активно една опасна интрига, насочена срещу престола на княз Александра.

Трябва да се отбележи, че от обявяването на войната руското агентство бе източникът на всичките тревожни новини. Разгромът на българската войска не съставляваше за Кояндера и за чиновниците му никакъв предмет на съмнение. Сутринта на 6-и бившият военен министър Кантакузин срещна д-р Радославов до Славянската беседа и му каза: „Всичко е свършено: довечера сърбите са тука.“ Д-р Радославов, чийто патриотизъм се обиди от това предсказване, му отговори: „Да имаш да земаш.“ Криейки в душата си мъката на съмнението, националистите като д-р Радославова не допускаха чужденците да стават пророци на едно поражение.

У русофилската публика обаче агитацията на агентството произвеждаше голям ефект, който не закъсня да се прояви в тъй наречения „комплот в митрополията“. Върху тоя комплот много се е писало от разни лагери. Каравелов в Търновска конституция обвиняваше Цанкова и партизаните му, че решавали да посрещнат Милана с хляб и сол. Сам Цанков дава друга версия.

Във времето на войната, разказва той, аз посещавах често руското агентство, за да уча новините. На 6-и сутринта, към часа 10, тръгнах да ида при Кояндера, когато на пътя ме срещна един македонец, наричан „Папашата“, който ми каза, че положението е вече безнадеждно. „Кисов е разбит. Сърбите са довечера в София.“, свърши той и се разплака. Аз ускорих стъпките си към агентството. Тук Кояндер ми повтори същото: „Довечера, най-късно до утре сутринта София е в сръбски ръце.“ „Ами тогава?“ – попитах аз. „Има едно средство – отговори той. – Знаете ли какво направи Милан в 1876 г., когато го разбиха турците?“ „Не.“ „Той телеграфира на царя за спасение. Направете същото и вие. Съберете се и от името на българския народ молете руския цар да спаси България!“

Известно е сега, че ако подобна молба да бе пратена до императора, той щеше да отговори, че докато Батенбергският принц е на българския престол, Русия не може да помогне на българите.

Попитах, продължава дядо Цанков, как може да стане тая работа. Кояндер ми отговори, е преди мене бил в агентството Климент, с когото било уговорено да се свика събрание в митрополията. Наистина, къде обед получих поканата от Климента и на часа 2 бях вече в митрополията. В двора имаше около 50 души: аз, М. Балабанов, Бурмов и др. Всички бяхме разтревожени и приказвахме върху положението. Подир половин час влезе засмян Никола Стойчев, който ни извика, че Попов разбил сърбите на Гургулята. Събранието ни нямаше вече никакъв повод и ние се разотидохме.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=4482&Level=3

 

Източник: Симеон Радев Строителите на съвременна България

 

 

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter