зона за мислещи хора

Музиката
на
Дечко Гарбуталов

 

От лятото на 1966-а слепият звънар бие камбаните на Храм-паметника „Рождество Христово“ в град Шипка

Това не е историята на Квазимодо и Есмералда… Когато го срещ­нах за първи път през ранната есен на 2012 г., бай Дечко вареше компот от праскови под асмата с узрели едри гроздове. Тогава той беше на 65 години, а аз за първи път видях феноменалния му път с белия бастун от дома до камбанарията на храма. Той продължава да върви по него и до днес, лятото на 2018 година, макар и по-рядко. Наистина си е намерил достоен заместник, а за себе си е оставил привилегията да бие камбаните само на най-големите християн­ски празници.

160 са стъпалата по парадното стълбище, после изкачвам още 94 до площадката с камбаните. Значи общо са 254 и още толкова на връщане – стават 508. Минавам ги най-малко три пъти на седмица, често и повече. За 46 години са станали 7 милиона.

Такива бяха тогава сметките на един сляп мъж, който бие камбаните на Храм-паметника „Рождество Христово в град Шипка от лятото на 1966-а. Преди първия звън мъжът е изминал и 550 крачки от дома си до паркинга пред черквата. Дечко Гарбуталов върви и катери стъпалата сам, само с помощта на белия си бастун. А 45 от тях, последните, представляват вита желязна стълба в самия храм, стръмна като корабен трап. Надолу винаги е по-трудно.

Камбанарията на храма е висока над 53 метра, а „работната площадка“ на бай Дечко, когото всички почитат като най-дългогодишния звънар в България, е на 25 метра от земята. С 25 метра по-близо до Бога.

Някога достъпът на туристи до камбанарията бил разрешен, но го за­бранили след първия ремонт на храма през 1957 година. Оттогава, а и от по-ново време, по камбаните са останали стотици надписи и драсканици и те се нуждаят от сериозно почистване. Но никога досега, вече 110 годи­ни служба, те не са били ремонтирани.

При толкова много числа и цифри човек може да помисли, че работата на звънаря е свързана с някаква математика. „Не, тя е музика. Музика, в която човек е едновременно и композитор, и изпълнител, и диригент“, та­ка разсъждава Дечко.

Най-големият кошмар на над 70-годишния днес мъж обаче не са нито нотите, нито броят на стълбите, а един… сън. Присънва му се вече за вто­ри път. „Насън слепите виждат. И аз виждам как изкачвам стълбите, хва­щам езика на най-голямата от камбаните, удрям го в метала, а звън няма, камбаната мълчи онемяла. Изтръпнал от ужас, аз се събуждам, целият об­лян в студена пот“. Наяве това не е ставало никога. Камбаните винаги са му се подчинявали.

Под златните кубета на храма, известен и като Шипченския манастир, те са общо 17 и тежат около 20 тона. Най-голямата е 11 643 килограма, най-малката – едва 20 кила. Само езикът на великана е 250-килограмов и трябва да знаеш с каква точно сила да разклащаш този топуз, за да изтръг­неш от желязото най-красивия звук, а не просто някакъв тътен. Иначе твърдението, че в тихо време звънът на шипченските камбани се чувал на 15 километра оттук из Розовата долина, е само добре измислена приказка.

Друг мит е, че камбаните били изработени от 31 тона оръдейни гилзи, събрани по бойните полета на Руско-турската освободителна война от 1877/78 година. „Няма как да е така, заводът в Русия, където са отлети, си има технология, по която работел от 600 години“, казва и игуменът на ма­настира през 2012 година отец Януарий. Въпреки това Дечко Гарбуталов твърдо вярва в тази легенда, която често екскурзоводи са разказвали на туристите.

Почти 12-тонната камбана е подарък на българския народ от руския император Николай Втори. Тя е само с 200 килограма по-лека от най-голя­мата камбана на храма „Александър Невски“ в София. А самият шипчен­ски храм е построен от Русия в памет на загиналите за свободата на България и е осветен през септември 1902 година, почти 25 години след войната. Затова и най-напред монасите и служителите в манастира били руснаци-белогвардейци. Тъкмо от тях шипченецът Дечко е учил този нео­бичаен занаят – звънарството.

Той бил завладян от песента на камбаните още като десетинагодишно хлапе, когато с връстниците си идвали да играят около храма. Най-на­пред гледал как достолепният дядя (чичо от руски) Серги – едър руснак с дълга бяла брада, биел камбаните. Когато той починал през 1961 -ва, с ра­ботата му се заел друг руснак – Михаил Арепиев, дядя Миша. Тъкмо той предложил на българина да хване въжето и да му помогне в звънарст­вото, когато през лятото на 1966 г. на гости в храма била съветска делега­ция с космонавта Герман Титов в състава си.

Дечко не се навъртал случайно наоколо. Той имал проблеми с очите от младини и заради това не го взели в казармата. Хванал се на работа в то­гавашния национален парк-музей „Шипка-Бузлуджа“, към който бил и храм-паметникът – поддържал градинките, боядисвал оръдията. И… слу­шал камбаните.

Зрението му гаснело постепенно, съвсем го загубил преди десетина години. Оттогава може да различава единствено светло от тъмно, ни­какви образи. „Когато се събудя сутрин, благодаря на Бога, че и днес мога да видя светлината“, изповяда Дечко пред „24 часа“, където беше публи­куван този материал. Такава е неговата молитва – и утре да види светли­ната, и утре да е здрав, за да удари отново камбаните.

Те са 17, но в неговата рапсодия влизат само 12 от тях. „Толкова ги е на­редил най-напред строителят на храма архитект Александър Померан­цев. Толкова сложил той и на „Александър Невски“ в София. Другите 5 ги подарил по-късно един колекционер на камбани – Овяшников, за да се помни името му, но техният звук някак не се вписва в общия хор и затова не ги бием“, обяснява звънарят.

За да запеят едновременно 12-те камбани на храма, горе трябва да бъ­дат двама души. Единият бие най-голямата, другият – едновременно оста­налите 11. Това е възможно благодарение на сложна система от въжета и една дъска, които се задвижват с две ръце, лакът и крак.

Дълги години в работата на Дечко помагали баща и син Духтеви -Христо и Иван, местни хора, сега с него е 20-годишният послушник Кольо, който ще стане след време звънарят на Шипченския храм.

„Няма писани правила за това как да се бият камбаните“, казва още Гар­буталов. Макар че това се учи – например в манастирите на Загорск край Москва. Преди години и той трябвало да иде там, дори с помощта на биз­несмени събрали парите за билет и обучението, но в последния момент нещо се провалило и Дечко се простил с една от мечтите на живота си. Останало му утешението, че на младини посетил Москва и видял на живо тамошния „Цар Колоколь“ – най-голямата руска камбана в Кремъл.

Друга негова сбъдната мечта е, че ударил и камбаните на „Александър Невски“ в София. Няма да забрави и точната дата – 5 декември 2010 го­дина.

„Звънарката на „Александър Невски“ леля Мария започва първо с мал­ките камбани, след това включва най-голямата. Аз правя обратното – пър­ва удрям най-голямата – нарекъл съм я Басът. Другите също си имат име­на – Тенорът, Сопраното… Започвам първо с два удара с пауза помежду им – бам-пауза-бам. Все едно казвам: внимание, внимание! След това следват още 31 удара, за да станат общо 33 – възрастта, на която прико­вали Христос на кръста. След 33-ия удар се включват малките камбани. Обикновено ги бием десетина минути – стигал съм до 300 удара на голя­мата камбана“, разказва с увлечение Дечко.

С нея той е посрещал сватбари, друг път я биел за помен – много бавно и тежко, сякаш плаче, на големите задушници, на Разпети петък, задължи­телно и на 2 юни, когато България тачи падналите си герои.

Сега в храма почти няма сватби и кръщенета, тъй като митрополията сложи невъзможните за простосмъртните цени от 1000 лева за венчавка и 500 за кръщене. Направила го, за да не изяжда тукашният храм хляба на свещениците от околността, защото всички го предпочитали пред обик­новените черкви при нормалните цени за обредите.

Но когато разбере, че на службата ще има деца, бай Дечко гледа да бие само малките камбани, дори е измислил цяла забавна сюита с три от тях. Забелязал е, че малчуганите се плашат от стона на най-голямата камбана и се стреми да ги предпази от него.

„Разбирам езика на камбаните и често им говоря. Понякога им благо­даря, че сме изкарали добре службата“, казва звънарят.

Заради тази си работа той се водеше служител на Старозагорската мит­рополия, към която е храмът, и вземаше допълнителен хонорар към пен­сията, която е получил като служител на Съюза на слепите и бивш работ­ник. Но където и да е бил през тези години, той винаги се е връщал в събо­та и неделя и по празниците, за да удари своите камбани. Те замлъкнаха за няколко месеца само през зимата на 2002 – 2003 година, когато тук на­правиха втория основен ремонт и възстановяване на храм-паметника „Рождество Христово“.

Ваньо Стоилов

„Милиони стъпала към Бога“ е първата самостоятелна книга, сборник с 35 очерци за  мъже и жени, повечето от които напълно неизвестни за широката публика на Ваньо Стоилов – дългогодишен кореспондент на вестниците „Работническо дело“,  в Търговище и Хасково, ня в. „Дума“ в Хасково и на „24 часа“ в Стара Загора.
Под интригуващото заглавие „Милиони стъпала към Бога“ възпитаникът на столичния Факултет по журналистика, роден в Ямбол през 1957 г. в семейство на учители, е събрал в 467 000 знака малка част от 40-годишното си битие на журналист, като в 320-те страници е намерил място за 378 черно-бели илюстрации за героите и събитията, в които са били участници.
Заглавието „Милиони стъпала към Бога“ е подсказано от слепият звънар Дечко Гърбатулов, който повече от половин век бие камбаните на Храм-паметника „Рождество Христово“ в град Шипка. Незрящият звънар е изчислил, че през годините е изкачил над седем милиона стъпала към камбанарията на храма. Това са неговите седем милиона стъпки към Бога.
Точно този очерк (за да отхвърлят руските му корени, съвременните медиазнатели наричат този жанр feature) публикува Анализи.bg.

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни