Много време, след като затворих и последната страница на „Някой като теб“ (Шавиер Бош, издателство Колибри), се връщах към тази история. Продължавам да се връщам. Тази творба блестящо защитава съвременната европейска проза и ни приземява до изящното, което е навсякъде около нас и няма нищо общо с митовете. Митовете се поддържат от рекламата и от онези, за които тя е справочник. „Някой като теб“ е дом, в който всеки самостоятелно ще влезе и ще потръпне от сходството със срещаното в живота, от осъзнаването на собствените си чувства. Често ни трябва да стъпим в такъв дом на духа, за да се видим. И от този дом да тръгнем към всичко онова, което го наподобява. Сюжетът е твърде обикновен и като всичко обикновено съдържа проникновения, ако имаме поглед за тях. Изводът зашеметява, защото по един или друг начин всеки човек минава през един праг и се озовава без нещо. Без любов. Или без близък. Или без идеал. Отсъствието. Онази празнота, която идва след огън или дори докосване, празнотата да се откъсне от гръдта нещо, кърмено от теб с насладата на майчинството и с усещането за уникалност.

Историята на Паулина и Жан-Пиер е само четири дни. Поставете ги в рамката на човешкия живот и ще видите едно мъничко късче, скътано някъде там, в гънките на живописната картина. Само капчица. Но последвалото отсъствие превръща в присъствие всеки миг от тези дни. Паулина е пристигнала от Барселона за сватбата на своя братовчедка. Жулия я запознава със свой приятел, галерист. Четири дни. Нежност, освободена от отпечатъците на предишните, страст, освободена от проницателния взор на предразсъдъците, разходки по улици, където всичко е запяло многогласния хор на любовта – Нотр Дам, привечерната Сена, малките улички и площадчета, думите…

Срещата между хората може и да не се случи. Но ако се случи и е такава, с аромата на неподозирани усещания, тя няма как да избяга. Остава за цял живот. Дори когато хората отдавна не са заедно. История като тази няма как да се разкаже накратко, нюансите ѝ направо те побъркват с дълбочините си, с естествените си обрати и предчувствия. Няма как да се излее в няколко думи онова вино, със знака на френска изтънченост, разговорите за света и пеперудите, създавани с изящната четка на природата, еднакви и необозримо различни. Двама души се срещат и повече няма да се видят. Тя ще се върне в спокойния дом на съпруга и при обожаваното дете.  Ще пътува по света и навсякъде ще оставя своята визитна картичка „Обади ми се“. Но няма да му се обади. И внезапната смърт ще прекоси нежния път между двамата. Той никога няма да я замени с друга. Ще продаде малката книжарница и ще се усамоти.

Докато е жива, ще се срещат в мълчанието на раздялата. Когато тя умира, те са все така неразделени. Дъщерята на Паулина ще тръгне след страната история на своята майка. Ще открие Жан-Пиер в самотата му, изпълнена с любовта към нейната майка. Любима жена, която никога не е отсъствала. Дори и мъртва. Дъщерята е сама и ще признае през любовника на своята майка, че би напуснала самотата, ако срещне някой като него. Едно сравнение на Жан-Пиер ни отправя към вътрешния свят на човека, към невидимото – те с Паулина са пред книжарницата, която очарова с външния си вид. И той ще каже, че вътре е още  по-хубава, като нея.

Не винаги усещаме душите. Понякога богатствата им така и остават скрити. И пристига раздялата, тя това е и очаквала, полето на празнотата.

В живота ни има присъствия, които ни придружават цял живот. Някои от тях са само от книги, от историята, от разказите, не са от нашия ден. Когато четох „Ален мак самотен“ на Мерсия Макдермот (издателство „Синева“, Христо Георгиев), усетих ясно очертаното присъствие на Димитър Благоев. Невероятна личност, авторката оценява присъствието на титани като него и като Васил Левски, например. Разстоянието на времето не пречи да се вижда плътното присъствие на човек, за когото пътя към благото на народа му може да мине през смъртта. Поколение след поколение са оформяли своя поглед към историята и страната си чрез житейския стил на отделни личности. Съприкосновението е само през пространството, през фактите, през легендите. А носи онази сила, която нищо не може да омаловажи. Силата на човешкия дух, на човек преди тебе, далечен…Превърнат в знаме. Отсъстващите, които ние почитаме и имаме за знамена, ни помагат да познаем себе си.

Не се учудвайте, че тръгнах от конкретната нежност, осветила цял човешки живот, осветила с мекото си сияние и деня на дъщерята… Присъствията в живота ни на хора, които извън личния кръг са браздили през трудностите и са засявали идеи, са част от нас, редом с родителските уроци ни подлагат на строгия струг на самооценката.

И за да не бъда така преместена назад във времето, ще напиша няколко реда за едно конкретно силно социално присъствие. Дори когато я няма в ефира Лили Маринкова, когато гласът й е влязъл в списъка на опасните и е заглушен с редица „основания“, тя продължава да присъства с всичко онова, което е казала от студио на Националното радио. Принципите, позициите, независимостта и ярко изявената свобода на словото продължава да звучи и да бъде ориентир и пример, въпреки отсъствието.

А някой да е усетил отсъствието на…Кристалина Георгиева, например. Ярък маратон в медиите, хвърчащ стол от позиция на позиция – но нищо кристално не остана. Отсъствието си е отсъствие. Конюнктурата топи твърде бързо очертанията си, тя няма плътността, нужна, за да се продължи един образ и да помага на душата, да провокира мислите и да води. Няма значение в съкровения свят или в социалното пространство – ако личността е силна, ако провокира чувствата ни, ако движи соковете на жизнеността и ни дарява със себепознаване и жаждата да се откриваме – може да е минала отдавна преди нас под небето на живота – тя е присъствие.

От присъствия душите зазоряват. Отсъствието на някого не означава, че го няма.

Шавиер Бош посвещава „Някой като теб“ на родителите си: „Макар и да не могат да го прочетат, дължах им го“. Отсъстващите няма да могат да прочетат за силата, която ги превръща в присъствие. И аз, не по закона на кръвта, а по знака на това присъствие често се връщам към нежността на близките си, виждам как се люлее черешата над гроба на дядо и баба, виждам камъка над гроба на майка и татко и знам… Под Балкана на Враца те ми дадоха всичко, което имам и на което връзвам коня на деня си…за да се насладя на чувствата в душата си, да се радвам на слънцето и да искам то бъде за всички хора. Виждам и  пръстта над още почти новия гроб на Асен – няма да ми стигне останалият живот, за да обхвана всичко, което ми даде неговото присъствие.