зона за мислещи хора

Поне 1000 години преди Аспарух българи присъстват по нашите земи

Какво твърди Ганчо Ценов – първопроходецът към истинската история на България, имал възможността да се рови в тайния архив на Ватикана

Автор: Борис Цветанов

Измина повече от век, откакто с научните си трудове по произхода на българите и началото на населяването на българите по нашите земи Ганчо Ценов взриви представите за историята ни. Той веднага бе окачествен от традиционалистите като „учен чукундур“ и бе отречен, унизен и оскърбен. И замина да пише българската история в чужбина. В Берлинския университет защити докторат, който му бе отказан в родината.

XXI век обаче започна с потвърждаване на най-стойностното му твърдение, че българите са много старо автохтонно население на Балканите, че траките са българи, че мизи, македонци и дори мирминдонци от Троянската война са само другите наименования на българите.

Преди време, в статията „Българите сме по-стари от всички други народи в Европа“ „Десант“ писа за резултатите от изследванията на българския генетичен проект с управител инж. физика Евгени Делев, че ДНК изследванията показват, че най-голям процент от населението ни са потомци на предтракийските заселници по нашите земи отпреди 25 000 години.

Ганчо Ценов вече бе доказал, че траките са българи чрез най-сакралния пример, приеман дори от най-ортодоксалните учени – черепа на победения враг да се превръща в ритуална чаша. Познатият от хрониките не само от времето на кан Крум, а и от китайски историци от хилядолетия по-рано церемониал, се оказа стародавна тракийска практика, описана от старите хронисти.

Професор Веселин Бешевлиев установи, че формирането на личните имена при траките и българите е едно и също.

Евгени Тодоров доказа, че традициите, душевността и обичаите на траки и българи съвпадат. Петър Детев и Йордан Детев установиха, че народната медицина при българи и траки е една и съща. Учени от дружество „Българска орда“ вече години наред доказват, че китайската медицина се основава на българската, за календара това е отдавна безспорен факт… От тук до извода, че кан Аспарух не е дошъл с някаква си орда, която после се претопила сред славянското население, има само една крачка.

„Антиученият“ д-р Ганчо Ценов с болка обясняваше, че е критикуван „не по съдържание, не защото и писаното от мен е вярно, а защото съм патриот“.

Нашата история още е надстройка на базата на византийски съчинения, писани не от професионални историци, а от интенданти на войнствените си императори. Те са били длъжни да игнорират българите, а където силата на фактите ги задължавала да ги споменават, прибягвали до унизителни измишльотини. Д-р Ганчо Ценов загърби византийските слуги и намери неподозирани източници в западни документохранилища, в тайния архив на Ватикана (единственият български учен, стигнал до тая светая светих благодарение на милионите на съпругата си – германка). Помогнаха му владеенето на няколко западни езика, а също и старогръцки, латински, староеврейски. Благодарение на четенето в оригинал на старите автори като Касиодор, Енодий, Йордан, Павел Дякон, Комес Марцелин, Теофан и други, той зачеркна традиционалистите, приспособяващи фактите, за да оправдаят предварително начертани решения, в които предубежденията се приемаха за правило и така се натъкмяваше историята, каквато я знаем и досега.
Тук ние ще се спрем както на д-р Ганчо Ценов, така и на малко познатите у нас хроники на полския шляхтич Мачей Стрийковски, у когото също се намират упорити доказателства за присъствието на българи по нашите земи поне 1000 години преди кан Аспарух.
Жалко, че на този полски шляхтич, а не на българин дължим описания на бита и обичаите на българите. Те са написани в един ренесансов дух, който върви през легенди и факти, през Омир и Орфей, Бакхус и Афродита, по един начин на изследване, обобщен от властелина на европейската история Норман Дейвис, че фолклорните приказки са хранилищата на колективната народна памет.
Мачей Стрийковски обикалял нашите земи по средата на шестнадесетото столетие. Той установява, че българите са много стари заселници на Балканския полуостров и че земите им са дадени лично от Александър Велики с нарочна златобуквена грамота. Читателят не може да не се удиви от факта, че в шестнадесетия век българите са имали памет за миналото си в много по-голяма степен, отколкото днешните им потомци.


Карта на Блажени Йеронима от IV век, издадена от Конрад Милер през 1895 г.

В онова време българите, с които хронистът се среща, са знаели, че са много старо население, дошло на Балканите от Мала Азия – нещо, което едва в наши дни Българският генетичен проект доказа, като уточни и това, че до Мала Азия това население е дошло от Северна Месопотамия.
При д-р Ганчо Ценов имаме великолепно доказателство за откритията на Стрийковски, които той прави, анализирайки писаното от йеромонах Спиридон в неговата „История во кратце о народе болгарском“. Там има и една история с българския владетел крал (така го нарича йеромонах Спиридон)  Колад и синовете му Болг, Керетрий и Брен.
Тогава техният народ бил населявал днешно Софийско, Кюстендилско и Скопско. Синовете решили да завладеят нови земи. Брен дори стигнал до Мала Азия. Но за нас по-важен е Болг. Той завзема Македония, Тракия, Далмация, Беломорието и стига до Рим. И тогава за първи път в римски хроники са документирали българите като народ.
Любопитна връзка се намира и в една и досега позната коледна припявка: „Бог се роди, Коладе“.
Крал Колад е бил жесток диктатор. Когато влязъл в досег с елини и римляни и видял как те се кланят на богове, разпоредил на народа да му се кланя не като на крал, а като на бог. Когато се родил синът му Болг, наредил всенародни тържества, „празновати в месец декемврий 24 дня, ядуще и пияще, и пеюще песни”, сиреч „Болг се роди, Коладе, тойзи вечер, Коладе“ и прочие с многократно повтаряне на името Коладе…
Така през столетията дошъл до наши дни, приспособен към християнството, познатият припев „Бог се роди, Коладе“.
Вероятно като ехо от тази България, ако територията е наричана така, е една България вече от времето отпреди основаването на Византийската империя, за която пише Марин Дринов. Тази България по-късно е погълната от Византия. И това е смятано от ортодоксалните учени за антинаучно, но в Британския музей в съчиненията на свети Йероним се намира една карта на Евсевий (270-338), на която са очертани Балканите и там черно на бяло има местност „България“.
Евсевий не е случаен хронист, той е бил владика в Цезареа (Палестина), един от най-известните и прецизни църковни историци, наричан Баща на църковната история. За тази България има доказателство и в хрониката на Теодор Момзен, писана между 235 и 238 г.

Отново се връщаме към упорития в изследванията си Мачей Стрийковски. Според него в началото на пети век българите превзели Крим. През 420 г. под водачеството на Дербал се настанили между Дунав и Днепър, прогонвайки даките. През 454 г., като чули за смъртта на император Теодосий, завоювали Долна и Горна Мизия и нарекли земите България. Завзели цяла Тракия и през 467 г., побеждавайки император Зенон, обсадили и подпалили Константинопол.
Заради тези нападения император Анастасий издигнал дълга стена от Черно до Мраморно море. Стрийковски твърди, че през 1574 г. видял остатъци от нея – зидове, ровове и валове.
Все по време на обиколките из българските земи Стрийковски бил удивен от запазената колективна народна памет за събития не само от времето на Дунавска България. Българи му разказвали за тракийските могили, каквито се срещали на много места. Те били от дялан камък и се знаело, че под тях лежали телата на велики князе и воини. За техните подвизи още се пеели песни.
Затова и с нарочни разпореждания на Високата порта били взети съответни мерки – султанската хазна давала луди пари, за да се разпратят из нашите земи скитащи певци, които да измислят и пеят из кервансараите „прекрасните песни за храбростта на еничари, паши, санджаци и спахии“. Стрийковски наблюдавал и такива певци, но у тях нямало обаянието на българските.
За внимателните читатели ще отбележим, че Мачей Стрийковски не е много придирчив към посочваните от него години и често те са грешни, но полският хронист не греши в истинността на събитията и само въпрос на механично уточнение е да се намери вярната година на случилото се. За нас е най-важното, че и в този малко познат източник за българската история е показано, че българите много преди кан Аспарух са били трайно заселил се народ край Дунава, в Мизия, Македония и Тракия.
Потвърждение намираме и в безспорния Норман Дейвис, според който през пети и шести век Константинопол бил атакуван многократно от хуни, авари, персийци и араби. Той отбелязва и че през 411 г. Атила, бич Божи, стига до Цариград. Като основна част от хуните, тогава българите вече били наричани „велика сила“. Някои изследователи дори стигат до там, че смятат Атила за български княз – така го наричат и древни автори като Пиркс, Ибн Фазлан и др.
Фазлан е писал преди всичко за Велика България, в която е пребивавал. Но той дава описания и на държавата на Атила, като описаните там уредба, обичаи при посрещане на гости, употребата на питиета от мед и вино, съвпадат с традициите на българите. От Фазлан и Пиркс може да се извади заключение, че българите са били преобладаващи сред хуните на Атила, като има хронисти, които смятат, че истинското име на вожда е било толкова българското Дилко, а не както го пишат римляните Attilis.
За това говорят и други древни писатели, които наричат наследниците на Атила българи. А Енодий и Касиодор определят населяващите през пети век Панония българи. Йордан, готски историк, пък отбелязва, че в средата на петото столетие българи живеели на северозападния бряг на Черно море. За техни нападения в Тракия се сочат годините от 490 до 502-ра.
За голямо сражение през 499 г. говори и Марцелин. Тогава военачалникът Арист с 15 000 бойци и 520 коли с муниции тръгва срещу българите. Битката става край река Цурта (може би Цибър), където погиват 4000 императорски бойци, а останалите били обърнати в бягство.
Комес Марцелин пише, че през 535 г. по река Янтра в Мизия само българи живеят. Теофилакт потвърждава това за 590 г. Теофан и Никифор са категорични, че по времето на император Константин Погонат българите владеели Македония.
За това, че поне 250 години преди кан Аспарух българите вече са били възприемани като трайно заселили се край Дунав и че те били страшни и многобройни, пишат Касидор и Енодий. Според Йордан българите се прочули най-вече заради греховете на ромеите. Един вид Божие наказание за Рим.
Към всичко това следва да добавим и историческия документ, известен като Анонимен хронограф – латински източник от ІІІ век, препис от много по-стар документ, в който се казва, че българите са един от 24-те най-стари народи, много от които отдавна са изчезнали.
Така че се налага крещящата необходимост да променим коренно представата си за началото на българската държава и за произхода на българите. На първо време трябва двайсет и първи век да стане Векът на Ганчо Ценов – първопроходеца към истинската история на България.

Източник: Десант

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни