♦ Русия четири века се е движила към Изтока и още четири века – към Запада, без да пусне корени на нито едно от двете места. И двата пътя са изчерпани. Сега ще са нужни идеологии за трети път, трети тип цивилизация, трети свят, трети Рим.

Това е основното послание от статия на президентския съветник Владислав Сурков, публикувана в началото на април в списание „Русия в глобалната политика“, едно от авторитетните руски издания за международни отношения.

Владислав Сурков, който е санкциониран от САЩ, ЕС и техните партньори след анексирането на Крим през 2014 г., е смятан за един от основните автори на концепцията за т.нар. суверенна демокрация. Тя е рамката, в която управлението на президента Владимир Путин избира кои от основните съставни елементи на демокрацията са приемливи за него и кои се обявяват за неприложими в Русия или противоречащи на руските традиции. В крайна сметка тази концепция възроди великоруски амбиции и върна страната към авторитаризъм, в какъвто тя пребивава практически през цялата си история.

„Дневник“ предлага откъси от статията „Самотата на нечистокръвната. (14+)“. Под 14+ се отбелязва своеобразно ново летоброене, започнало след анексирането на Крим през март 2014 г. с последвалият конфликт в Източна Украйна, подронването на международния ред и изострящата се конфронтация със Запада.

В началото Владислав Сурков говори за това, че медиите в името на бързината на съобщаването, анализирането и интерпретирането на новини водят към „пълна несъстоятелност на прогнозите, които не смущават никого“, а „съдбата мълчи, подсмихвайки се“. Затова едва сега до нас достигала „дълбинната новина“ от 2014 г. и тя е „краят на епичното пътуване на Русия на Запад, прекратяване на многократните и безплодни опити да стане част от западната цивилизация, да се сроди с „добрите семейства“ на европейските народи“.

сп. „Русия в глобалната политика“

Владислав Сурков, Самотата на нечистокръвната. (14+)

Откъси

„От 2014 г. се простира неопределено дълго ново време, епохата 14+, в която ни предстоят сто (двеста? триста?) години на геополитическа самота.

За 400 години бе изпробвано всякакво озападняване, лекомислено започнато от Лъжедмитрий и решително продължено от Петър Първи. Какво ли не е правила Русия, за да стане ту Холандия, ту Франция, ту Америка, ту Португалия. Как ли не са се натискали да станат част от Запада. Всички постъпили от там идеи и случилите там сътресения са възприемани от нашия елит с огромен ентусиазъм, може би отчасти излишен.

Самодържците усърдно са се женили за германки, имперското дворянство и бюрокрация активно са се попълвали със „скитащи чужденци“. Но в Русия европейците бързо ставали като руснаците, а руснаците изобщо не се европеизирали. Руската армия победоносно и жертвено се сражавала във всички големи войни в Европа, която по натрупан опит може да бъде смятана за най-склонния към масово насилие и най-кръвожадния от всички континенти.

Великите победи и великите жертви са носили на страната много западни територии, но не и приятели.

Заради европейските ценности (навремето – религиозно-монархически) Санкт Петербург станал инициатор и гарант на Свещения съюз на три монархии. И добросъвестно изпълнявал съюзническия си дълг, когато е трябвало да спасява Хабсбургите от унгарското въстание. Но когато самата Русия се оказала в сложно положение, спасената Австрия не само не помогнала, но и се обърнала срещу нея.

След това евроценностите се сменили с противоположни – в Париж и Берлин на мода дошъл Маркс. На някои жители на Симбирск и Яновка (родните места на Владимир Ленин и Лев Троцки – бел. ред.) им се поискало да стане като в Париж. Те се бояли да не изостанем от Запада, потопил се тогава в социализъм. Толкова много се бояли, че световната революция, уж предвождана от европейските и американските работници, ще подмине тяхната „глуха провинция“. Те се стараели.

Когато утихнала бурята на класовата борба, създаденият с неимоверни усилия СССР открил, че световната революция не се е случила, западният свят изобщо не е станал работническо-селски, а обратното – капиталистически. Както и че ще се наложи старателно да прикрива зад желязна завеса нарастващите синдроми на аутистичен социализъм.

В края на миналия век на страната ѝ доскуча да бъде „отделно взета“ и отново ѝ се поиска да поеме на Запада. При това, видимо, някому се сторило, че размерът има значение – в Европа няма да се вместим, защото сме прекалено големи и с плашещ размах. Значи, трябва да се намалят територията, населението, икономиката, армията, амбицията до параметрите на някаква централноевропейска държава и тогава вече със сигурност ще ни приемат за свои.

Намалили. Повярвали в Хайек толкова свирепо, както някога в Маркс. Два пъти съкратили демографския, промишления, военния потенциал. Разделили се със съюзническите републики, започнали бързо да се разделят и с автономните… Но и такава умалена и принизена Русия не се вписвала в завоя на запад.

Накрая било решено да бъде прекратено смаляването и принизяването и – нещо повече – да се заяви за права. Случилото се през 2014 година станало неизбежно.

Макар външно да има подобие между руския и европейския културен модел, те имат различни матрици и връзки. Не им трябва да се вместват в обща система. Днес, когато това старинно подозрение се превърна в очевиден факт, започнаха да се чуват предложения дали да не се хвърлим в другата посока – към Азия и Изтока.

Няма нужда. Ето защо – защото Русия вече е била там.

Московската протоимперия се е създавала в сложна съвместна военно-политическа работа с азиатската Орда, която едни са склонни да наричат иго, а други – съюз. Иго ли, съюз ли, волно или неволно, но източният вектор на развитие е бил избран и изпробван. Дори след края на монголо-татарското иго Руското царство всъщност е продължавало да бъде част от Азия и с охота е присъединявало източни земи, претендирало е за наследник на Византия – този азиатски Рим. Намирало се е под огромното влияние на знатни семейства с произход от Златната орда“.

Сурков продължава с изброяване на исторически събития като аргументи за задълбочаващата се връзка – включително с династични връзки и претенции към руския трон на азиатски владетели – с Изтока. Според него всичко това приключва с началото на „полско-казашкото нахлуване, донесло на Москва нови царе от Запад“ и последвалото хаотично скъсване на Русия с Азия и поемането към Европа.

„Така Русия четири века се е движила към Изтока и още четири века – към Запада, без да пусне корени на нито едно от двете места. И двата пътя са изчерпани. Сега ще са нужни идеологии за трети път, трети тип цивилизация, трети свят, трети Рим…

И все пак едва ли сме трета цивилизация. По-скоро сме сдвоена и двойствена. Вместила се и в Изтока, и в Запада. Едновременно и европейска, и азиатска, и в същото време не изцяло азиатска и европейска.

Нашата културна и геополитическа принадлежност напомня на блуждаещата идентичност на човек, роден в смесен брак. Той навсякъде е роднина и никъде не е близък. Свой сред чужди, чужд сред свои. Разбиращ всички, неразбираем за никого. Нечистокръвен, метис, някакъв странен тип.

Русия е западно-източна нечистокръвна страна. С нейната двуглава държавност, хибридна менталност, междуконтинентална територия, биполярна история, тя е заслужено нечистокръвна, харизматична, талантлива, красива и самотна.

Забележителните думи на император Александър Трети, че „Русия има само двама съюзници – армията и флотът“, са вероятно най-подходящата метафора за геополитическата самота, която отдавна трябва да приемем като съдба.

Списъкът със съюзници, разбира се, може да бъде разширяван, както си искате – работници и учители, петрол и газ, творческо съсловие и патриотично настроени ботове, генерал Студ и архистратег Михаил… Това не променя смисъла – ние сме съюзници на самите себе си.

Какво ще бъде предстоящата ни самота? Вегетиране в периферията? Или щастливата самота на лидер, повел алфа-нацията, пред която „отстъпват и ѝ дават път други народи и държави“? От нас зависи.

Самотата не означава пълна изолация. Безграничната отвореност също е невъзможна. И едното, и другото би било повторение на грешките на миналото. А и бъдещето ще има своите грешки, така че няма нужда от грешките на миналото.

Без съмнение Русия ще търгува, ще привлича инвестиции, ще обменя знания, ще воюва (войната също е начин на общуване), ще си сътрудничи, ще членува в организации, ще се конкурира, ще предизвиква страх и ненавист, любопитство, симпатия, възхищение. Само вече без лъжливи цели и самоотрицание.

Ще бъде трудно – често си спомням за класиката от родната поезия: „Наоколо все тръни, тръни, тръни… мамка му, а кога ще има звезди?!“

Ще бъде интересно. И звезди ще има.

Превод „Дневник“.