зона за мислещи хора

Тежи ли позицията на Българската православна църква в дебата за
Истанбулската конвенция?

проф. Венцеслав Кулов, д.н.

Дискусията „за” и „против” Истанбулската конвенция, която се разгаря в последно време, има една любопитна особеност: някак негласно се омаловажава фактът, че Българската православна църква категорично и недвусмислено се обяви срещу ратификацията на Конвенцията. Това важи не само за привържениците на ратификацията, но и за нейните противници. Защо именно противниците се въздържат да изтъкват позицията на БПЦ като аргумент в тяхна полза?

проф. Венцеслав Кулов

Обяснението се свързва със светския характер на българската държава. Предполага се, че не е редно да се прави капитал от църковната позиция, защото вмешателството на религиозните институции в политиката се счита за неприемливо. Аз обаче смятам, че това съображение се основава върху неразбиране и би следвало да се пренебрегне. Аргументът, основан върху позицията на БПЦ, е напълно легитимен от логическа гледна точка и той не трябва да се премълчава или омаловажава. В следващото изложение ще се опитам да разясня това свое разбиране.

Нека да се фокусираме върху понятието „светска държава”. В една своя книга [1] нашият известен философ Цветан Тодоров разширява обема на това понятие, противопоставяйки го не на „теокрация”, а на „идеокрация”, т.е. на „смесването на идеология и държава”. Това позволява на автора да разглежда светския характер на държавата като основна европейска ценност – белег, по който приемливото държавно управление може да се отличи от комунизма и нацизма.

Дали е резонно подобно разширително тълкуване на понятието за светска държава – това е един въпрос. Обаче няма съмнение, че секуларизмът е важен принцип, който е вграден в Конституцията на Република България. Тук в чл. 13, т. (2) и (4), е прогласено, че религиозните институции са отделени от държавата и те, както и верските убеждения, не могат да се използват за политически цели. На пръв поглед позоваването на тези текстове автоматически „обезценява” мнението на БПЦ по Истанбулската конвенция. Но само на пръв поглед.

Между посочените по-горе точки на чл. 13 се „гуши” срамежливо един необичаен за подобни документи текст.

(3) „Традиционната религия в Република България е източноправославното вероизповедание.”

Какъв е смисълът на това твърдение? Формално погледнато, то няма нормативен характер: нищо не забранява и нищо не предписва. Освен всичко друго ясно е, че като описание на действителното положение то няма особена стойност: православието не е единствената традиционна религия за България. Традиционни за България са и други религии, някои от които са пуснали корени у нас още през Средновековието. За какво в такъв случай става дума?

Според мен единственото разумно тълкуване на т.2 от чл. 13 на Конституцията е, че сред всички религиозни деноминации в България БПЦ заема специално място, тя има специално значение за духовния живот в България. Очевидно това е била идеята на авторите на Конституцията – една идея, която те след дълги препирни по формулировката на чл. 13 са реализирали по един „нескопосен” начин.

Че в Конституцията на България „дискретно” е прогласена особената роля на БПЦ в духовния живот на българина – по това едва ли може да има спор. Въпросът е обаче в какво точно се състои тази специална, особена роля на БПЦ.

Моята теза е, че от гледна точка на съвременното общество тази „привилегирована” роля на БПЦ трябва да бъде търсена единствено и само в сферата на морала. Понеже именно БПЦ е била през вековете най-сигурният пазител на това, което стои в основата на нашата цивилизация – християнският морал, то в днешно време, когато моралните устои на нашия живот се рушат пред очите ни, християнският морал, вграден в идеологията на БПЦ, е единственото сигурно нещо, на което ние можем да се доверим. Казано с други думи, има поне една сфера, в която БПЦ е безспорен авторитет и това е сферата на морала. Доколкото резервите срещу Истанбулската конвенция са изключително от морално естество, изглежда твърде несериозно да се опитваме да омаловажим мнението на БПЦ по този въпрос.

По въпроса за битово-ритуалната религиозност на българина, която в много случаи се родее със суеверието, е писано много. Обаче ние не трябва да смесваме два въпроса: този за вярата в Бога и за отношението към християнския морал. Вярата в Бога е личен въпрос и всеки от нас би могъл да бъде както вярващ, така и атеист (на когото тази дума не му допада, би могъл да я замени с „агностик”). Поради своята логическа форма хипотезата, че Бог съществува, не може да бъде предмет на научно обсъждане. (Твърди се, че прагматично погледнато тя изглежда за предпочитане пред своето отрицание, но тук с Уйлям Джеймз може да се спори). Християнският морал обаче е нещо различно от вярата в Бога: човек би могъл да бъде атеист, но и в убежденията си, и в практическото си поведение да бъде следовник на Христовото морално учение.

Според мен за разлика от догматиката на християнската религия достойнствата на християнския морал са нещо безусловно: това е нещо, което всеки човек, запознат с Новия завет, може да схване със сърцето си. Нравственото учение на Исус Христос е най-великата нравствена доктрина, която човечеството познава. Понеже днес е много модно да се говори за европейски ценности, трябва да се знае, че както и да ги разбираме, т.нар. европейски ценности се основават върху християнския морал. Ако някой твърди нещо друго, той чисто и просто отрича ролята на християнството в културната история на Европа.

Във връзка с казаното дотук са налага следният извод: без да е авторитет по всички въпроси, БПЦ е безспорен авторитет по въпросите на морала. И позоваването на този авторитет в спора „за” или „против” Истанбулската конвенция е напълно съвместимо с принципа на политическия секуларизъм, възприет в нашата конституция.

От логическа гледна точка „позоваването на авторитет” е индуктивен аргумент, т.е. аргумент, който (дори при верни предпоставки) не гарантира истинността на заключението. Това обаче не значи, че аргументът е слаб. Тук трябва да се има предвид, че по въпросите на морала по принцип не могат да бъдат издигнати „сигурни” аргументи.

Някой би възразил, че БПЦ е прекалено консервативна институция, за да се съобразяваме с нейното мнение по въпросите на морала. На това либерално съображение може да се отговори с думите на Карл Попър: т.нар. морална структура на обществото не е неизменна, но се променя сравнително бавно. „Нищо не е по-опасно от разрушаването на тази традиционна структура… В крайна сметка нейното унищожаване ще доведе до цинизъм и нихилизъм, т.е. до незачитане и отмиране на всички човешки ценности”.[2]

Тук бих могъл да бъда обвинен, че с този стряскащ цитат от К. Попър насаждам излишен страх от ратификацията на един документ, по идея насочен срещу насилието над слабия пол. В отговор ще кажа, че не отричам a priori аргументите на евентуалните ми опоненти. Готов съм да се съглася, че въпросът за ползите и вредите от ратификацията на Истанбулската конвенция не е така елементарен, както го представят някои яростни противници на ратификацията. Тук обаче на помощ ни идва един изпитан принцип на здравия разум: когато не си наясно как да решиш един заплетен, но много важен въпрос, най-добре е да се довериш на авторитетите. В случая с приемането или отхвърлянето на Истанбулската конвенция за мен лично в България няма по-голям авторитет от Българската православна църква.

[1] Тодоров, Цв., Новият световен безпорядък (размисли на един европеец), „Изток – Запад”, София, 2003. [2] Попър, К., Общественото мнение и либералните принципи, В: Карл Попър, Някои проблеми на либералната демокрация, „Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, София, 1993.

 

 

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни