Боряна Кръстева

Влизам в село Медвен. Клатушкам се наляво и надясно, докато колата се бори с каменния път.

Минавам покрай опустели къщи. Спуснатите им кепенци приличат на затворени клепачи. Опитвам се да си представя какви ли хора са живели зад тях. Били ли са щастливи и в какво са откривали радостта? Колко ли спомени, смях и сълзи се крият зад залостените порти, някои от които ще останат затворени завинаги, сънувайки приказки от миналото.

До старите спящи къщи се издигат нови постройки, а току-що лакираните греди греят на слънцето. Красиви са, но не личи допира на майсторска ръка както при по-старите. Липсва голямата стряха, която хвърля тежка сянка върху прозорците. Няма ги и дървените подпори, с извивки като на млада мома.

Да построиш къща във време оно си е било цяло изкуство. Избирали са се най-хубавите дървета, секли са се през точно определен период. След това са се сушали години наред, за да бъдат здрави и издръжливи. Изработвали са се от майстори със златни ръце… и сърце. Защото освен с пари, къща се гради и с много любов. Може би затова вече 100, дори 200 години тези домове напомнят за отминалото време. Струва ми се, че дори след още един век възрожденските къщи ще продължават на сънуват необезпокоявани своя сън.

С крайчица на окото виждам огнено оранжеви цветове, блещукащи в отсрещния храст. Добре, че е той, иначе без малко да отмина къщата-музей на Захари Стоянов. Зад високия ѝ зид се подава внушителният паметник на революционера. Студенината на камъка контрастира с топлите цветове в градината. За съжаление виждам всичко това като се надигам на пръсти и търся малки пролуки в каменния зид. Причината е много прозаична – понеделник е, а в този ден музеят не работи. Обикалям къщата от всички страни и с нескрито разочарование поемам към центъра на селото.

Там отново ме посреща паметник на възрожденеца Стоянов. А зад него, обвити с кичеста лозница, се притаяват няколко стари къщи.

Вече минава обед и спокойствието в селото заприличва на мъртвило. Единствените признаци на живот са: човекът-магазин, превърнал багажника си в сергия за плодове и зеленчуци, старците в кръчмата и поклащащите се от вятъра ресни на смесения магазин, в който можете да намерите всичко от сирене до пирони. Докато се въртя из селския мегдан, забелязвам малка паметна плоча на една от къщите.

Ако не сте айтозлии, може би името Господин Димов Бъчваров не ви е много познато. Той обаче е много важна личност за Айтос. Преди 148 години създава първото училище в града, което днес носи името СОУ „Христо Ботев”. Година по-късно е изградено читалище „Избавител” – днес „Васил Левски”. Въпреки промяната в името, девизът му все още остава непроменен: „Повече сговор, повече сплотеност, повече просвета”. Родният дом на Господин Бъчваров за съжаление е изоставен и доста занемарен, като културния и просветния ни живот.

Тръгвам се с бушуващо от емоции сърце. Оставям Медвен да спи тихия си сън и се питам кой ли ще го избави от него.

PEIKA / peika.bg