зона за мислещи хора

Тоя свят е жив само в сърцето ти и умира само в сърцето ти…

♦ Лъжедосие за романа в писма „Еписто“ на Йото Пацов ♦ Защо си струва да кажем: Жив съм и даже ми е драго…

Всичко, което ще прочетете по-долу, не е така, но това не пречи да се е случвало или тепърва да стане истина.

Първо, да нарушим тайната на кореспонденцията. Признавам, че съм Т., адресатът на писмата в „Еписто“, макар че нямам нищо общо освен буквата на моето умалително име. Обаче Т. може да бъде и всеки знак от кирилицата, латиницата, гръцката и еврейската азбука, също така някой арабски или далекоизточен йероглиф, запетайка, удивителна, тире или каквото и да било друго. Т. сме си ние насаме, поради което всеки може да прочете писмата, а като се открие в редовете им – да се чувства щастлив до болка и повече. Не се бойте, че някой ще ви гледа в съкровените моменти и емоции през шпионката, ключалката или през пердето, непокрило ъгълче на прозорец. Даже да го направи, после няма да може да ви изнудва, подиграва, разплаква, укорява.

Второ, не е истина, че писмата не са стигнали на точния адрес, посочен акуратно от автора. Още по-невярно е, че адресатът не смята да ги чете, проумява, отговаря, преживява… Аз съм склонна да ги препрочета и даже да препоръчам и на други да ги прелистят, макар че са си твърде мои плюс факта, че комуникацията е белязана от маймунско @, без да висим по клоните…

Затова настоявам да нарушим още една тайна – както авторът Пацов признава в 22-рото си писание: „Докосването на устните бе взрив от светлина, слънцето беше в нас, ние бяхме слънцето, някакви планети и звезди се въртяха наоколо, някакви галактики и вселени – но нищо не бе по-голямо и по-необхватно от любовта ни, защото тя бе самият Всемир…“

С малко пояснение – център на същия Всемир е българско село, в което може и да не сте стъпвали. Ако пък сте, това изобщо няма значение за всичко, което се случва в „Еписто“ точно за вас. 35 разказа за мястото ни във Вселената, сега, преди и после съвремието, та да останем човеци, които виждат едното във всичко или обратно. И имаме шанса да сме обичани, благородни, всеблаги и относително справедливи, а съдбата си беснее от това, че каквото и да ни вземе, ние все пак сме по-богати отпреди. Подложите ли на съмнение това си усещане, опитате ли се да го оборите или да го заличите като малоценен житейски факт, моля вгледайте се в историята на Иван Доков Цветанов от Ъглен, Ловешко, а и на другите герои на Йото Пацов. В случай че все пак се колебаете, послушайте съвета му да си налеете любимото питие. Става даже със сироп, айрян или лимонада – нека проявяваме демократизъм поне в този избор.

И повторeте прочутия ъгленски тост, с който и аз благославям, откакто го чух от устата на автора. Цитирам: „Което е, това е. Комуто – каквото, и колкото – толкова. Кой коя си люби, нея да си вземе. Да живей България“!… За последното бъдете напълно спокойни, „Еписто“ предлага доказателствата щедро, те са убедителни и което е най-хубаво – необорими.

Трето, такъв роман в притчи има нужда от философски пояснения. Можете да ги поискате лично от името на която и да е Т. на

13, 14 и 15 декември т.г. в НДК от 18 до 20 ч. в НДК, щанд 348.

При това не само за „Еписто“, чието заглавие звучи като средно аритметично на разни Мефисто и Калисто, необятен космос и неустоима сладост на словесни магии. За суровите реалисти и Тома неверници има в изобилие чукари и археологически находки, изгорели майчини пити и непалски камбанки, даже разтопен тигел със злато, а на Юкатан го изливат в гърлото на някакъв Фернандо. Макар че обективно погледнато, в тамошната история е можело да се опари и друг. Ето така – паралел по паралел и меридиан след меридиан един от героите на писмата стига до извода за началото и за края: „Тоя свят е жив само в сърцето ти и умира само в сърцето ти. Нищо друго няма в него… само едно сърце, което рядко може да го усети и още по-рядко – да го разбере…“ Която и да се окаже въпросната получателка на писмата Т. обаче, вярвам, че ще се справи със задачата. Само да спази първото подусловие: да тръгне към сърцето си, за да стигне, където трябва…

Четвърто, последно. Иначе Йото Пацов е извървял целия си съзнателно-професионален път по вестници, списания, телевизии и пр. Написал е куп книги с разкази, романи и други, с които е спечелил престижни литературни награди, да му даде Господ и още! Той е първият български журналист, отишъл като кореспондент в Чернобил след аварията в тамошната атомна електроцентрала, прошетал е доста континенти. Вече е общински съветник в Луковит, страстен ловец и рибар.

Роден е на 28 декември 1949 г. в София, но от уважение към репортерското любопитство, читателската признателност, както и главно за историята, описва връзката си с митичната ъгленска земя така: дедо Кръстьо отпреди Кърджалийските времена – добичар и земеделец, дедо Кольо – кръчмар, дедо Христо – кираджия, дедо Кольо – земеделец, дедо Пацо – също, дедо Христо – варджия, дедо Кольо – музикант, дедо Йото – тенекеджия, баща ми Христо – писател и журналист…

Тук сме откак свят светува, в Ъглен, в центъра на моята Вселена, казва писателят. Тук се коренят всички признания на една влюбена песъчинка и те са такива, каквито са, понеже което не се е случило сега, ще се случва винаги и навсякъде, макар и после, и с други Т., и с всички останали писмени знаци от всичките азбуки по света.

Вместо послепис: В ролята на адресата Т. влезе за малко

Антония Мечкова,

но с чиста съвест признава – усещането си струва.

Следва откъс от романа в писма „Еписто“, Йото Пацов:

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни