Вечните дарования
Трибют към Панчо Владигеров
Музикална култура се изгражда около мит. Част от този мит бяха негова снимка в стаята ми с надпис... червените томове с клавирната му музика, чиито масивни акорди бавно прочитах, мъчейки се да разбера как го е направил тъй хуб'у*...


Драгомир Йосифов

На днешната дата преди 41 години си отиде Панчо Владигеров. Спомням си съобщението по телевизията – чак на 10 или 11 септември – за да не се разваля чудесния празник на „социалистическата революция“, имаше такъв български филм – „смърт няма“. Бях на 12 години, поразен от това съобщение.

През същото лято свако ми ме беше запознал с Панчо Владигеров, дошъл във Варна във връзка с постановката на „Цар Калоян“, много светъл, чист, с хубава светлосиня риза и бяла панамена шапка.

Не съм от „феновете на Владигеров“. Той си стои укрит в детската част от живота ми. Но си давам сметка, че това име, фигура, музика, бяха вкоренени в мен – и в почти всички български музиканти от съвсем ранна възраст; индоктринирани с Владигеров. И някак защитени, а пък и подпечатани: серумът Панчо. И така и трябва, мисля си.

Странно, но Константин Илиев, когото истински харесвам и обичам и учителят му Владигеров, който го нарича „Оня“ и „Костадин“; К. И. също не го щади, съществуват заедно в музикалното ми съзнание. К. И. – enfant terrible, но все пак – enfant.

Музикална култура се изгражда около мит. Част от този мит бяха негова снимка в стаята ми с надпис „На моя мил приятел Сидер Сидеров – от П. Владигеров!“, червените томове с клавирната му музика, чиито масивни акорди бавно прочитах, мъчейки се да разбера как го е направил тъй хуб’у…

Много ми харесваше, помня, декадентското, здрачно въведение на Първия клавирен концерт със секвенциите от полуумалени септакорди. После много заобичах Новелетите оп. 59, Силуетите оп. 66 (тях и досега!), Багателите оп. 70. Всичките ми съученици-пианисти свиреха по нещо от него, свиреха и циклите на Пипков – звучеше български музикален език, макар и с немско или френско произношение.

После и аз свирих Каприза за фагот и пиано, ужасно горд, че е почел моя инструмент. Откривам колосална ирония в това да издигнеш симфонични конструкции върху полу – и съвсем неприлични песни… това сякаш е субверсивен жест (знам, че не е).

Музиката на Владигеров ми набавя това пейзажно, каравеловско преживяване на природа, на български пейзаж, което ми е липсвало и в детството и сега – когато тръгнах да пътувам много се радвах на разни кончета, крави, хълмове, рекички и други, познати от картинки същества.

Владигеров често говори за обичта си към поезията на Лилиев – вероятно защото му е бил либретист. Струва ми се, че Кирил Христов, Траянов, Ракитин са по-съответни на музиката му. Свирейки я за себе си получавам ясно усещане за Lost Bulgaria.(com); нещо, което е запечатано само в нотите.

Всеки композитор – който е композитор, естествено, не блед нотописец – си съхранява времето сякаш в капка кехлибар. Ето, много научавам за 50-те от първите 5 симфонии на К. Илиев, много за 70-те – от Иван Спасов, много за 80-те от Божидар Спасов, Сашо Кандов, Владо Панчев… такава една „история“.

Близки са ми прецизността, прозрачността и меланхолията в последните Владигерови пиеси за пиано; едни всъщност изкусни вариации върху само две състояния – танц и нега/меланхолия; вариации, внимателно, с обич изработени. Мога с удоволствие, дълго да свиря бавно, за себе си тези пиеси; не съм сигурен дали съм готов да ги слушам. Както наистина не мога да изслушам докрай негова голяма пиеса, например – клавирен концерт още по-малко – симфония, въпреки, че както е редно – имам интеграла им. Скоро бях поразен неприятно от това, колко Третият му концерт дължи на Рахманинов, ама дължи ви казвам… цели секвенции, цели преходи, цели откъси.

Напоследък си купувам често от букинисти негови ноти – оп. 51, 36, 46… Защо? Не знам. Може би така трябва. Или

Източник: Фейсбук

Извън гениалните творби на композитора, представяни и интерпретирани непрекъснато на българските и световните музикални подиуми, безспорния талант, предаден на деца и внуци, щедро загребали от гените на даровитите си предци, непресъхващата школа на учениците му, сред които ще добавим още Васил Казанджиев и Милчо Левиев, международният конкурс за пианисти и цигулари „Панчо Владигеров“ в Шумен, материален носител за паметта към Владигеровото творчество е къщата-музей „Панчо Владигеров“, която се намира в София на ул. Якубица № 10. Домът на композитора, в който той живее от 1951 г. до смъртта си през 1978 г., днес е превърнат в музей. Такова е било желанието и на самия композитор, заявено в последното му завещание. В изпълнение на тази негова воля, съпругата му г-жа Елка Владигерова дарява своя наследствен дял и целия архив на композитора. Съдарители са Александър Владигеров – син и Панчо Владигеров – внук. Провече за дейността на музея ТУК!

*Панчо Владигеров, както и неговият брат – близнак Любен са били известни със своя шумунски диалектен говор, особено в по-фамилиарни и лични разговори или когато са пускали своите прочути сред културната общественост майтапи.

Илюстрация в челото: Двоен портрет на братя Панчо и Любен Владигерови, 1929 г.,    автор: Борис Георгиев, къща-музей „Панчо Владигеров

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter