Всяка истинска молитва е интимен, съкровен разговор с Бога, тя е толкова по-дълбока и по-искрена, колкото по-близък Го чувстваме. На най-близките си хора ние разказваме, разказваме безспир, понякога дори не можем да спрем да говорим. Молитвата ни не би могла да е истинска, лична, чисто наша, ако е отправена към един абстрактен и далечен Бог. Защото какво би могъл да кажеш на един чужд и далечен човек? Тогава и молитвата ни би била абстрактна, формална, наложена отвън, чужда на самите нас, защото общуването изисква, предполага близост.

Затова Бог слезе на земята и стана човек.

В Символа на вярата изповядваме Иисус Христос като „Бог истинен от Бог истинен”. Изповядваме убеждението си, че Синът е единосъщен с Отца. Ако не вярваме в Неговата единосъщност с Отца, представата ни за Бога става отвлечена и аморфна. Изповядваме още, че Синът Божи е роден от Отца. А това окончателно надхвърля нашите човешки представи и възможности. По никакъв начин не бихме могли дори най-бегло да се доближим до тайнството на раждането на Сина от Отца.

Затова Бог слезе на земята и стана човек.

След като в началните членове от Символа Отците от първите Вселенски събори са дефинирали нашата вяра в Иисус Христос като Син Божи, в следващите членове формулират вярата ни в Него като Син Човешки. За да бъде фиксирано Неговото историческо битие, са споменали дори името на римския префект на Юдея Понтий Пилат.

Евангелистите Матей и Лука са скрупольозни до крайност, когато говорят за земното битие на Сина Божий. Авраам роди Исаака; Исаак роди Иакова; Иаков роди Иуда; Иуда роди Фареса и Зара от Тамар; Фарес роди Есрома; Есром роди Арама…говори, нарежда, припомня евангелист Матей. Като тътен на търкалящи се камъни се изреждат пред очите ни тези имена и тези хора, като бученето на пълноводна река е това безкрайно сякаш изброяване на родословието на Иисус. А свети евангелист Лука тръгва в обратния ред – от земния Му баща Йосиф, от неговия баща Илия, от неговия баща Матат, от неговия баща Левий, Малх, Ианай….за да стигне до Енос, Сит, Адам и накрая до Бога. И ние се сродяваме с Него – защото всички сме от Адам, всички сме Божии. Това сродяване с Иисус Го приближава до нас в максимална степен.

Затова Бог се роди на земята като човек, за да се сроди по кръв с нас.

Както ние по кръв се сродяваме с Него в най-великото тайнство на Църквата.

На Рождество Христово ние празнуваме историческото раждане на Иисус във Витлеем. Но ако празнуваме само историческото събитие, Иисус отново е отдалечен от нас на хиляди години. Затова има нещо по-насъщно от историческото съществуване и битие на Иисус Христос. На Рождество Той да се ражда в нас, заживява в сърцата ни, идва в домовете ни, сяда на трапезата ни, осмисля живота ни, центрира го, фокусира го, изправя го, придава му неизмеримата Божия перспектива на вечността, която ние отново нямаме сили и знание да си представим, а която виждаме само „смътно, като през огледало”.

Затова Той стана човек, за да може всяка наша молитва към Него да бъде интимен, откровен разговор с Него.

Струва ми се, че на Рождество Христово ние най-съкровено празнуваме именно раждането на Иисус Христос днес, в този момент, в нас. Не отбелязваме далечно историческо събитие, не спазваме традиция, не отдаваме почит на дадена дата от календара.

Не зная как атеистите и агностиците си представят света без Творец и Промислител. Нали виждаме, че дори на едно обикновено кръстовище ако няма светофар или регулировчик, настава хаос и се случват катастрофи. Как бихме могли да си представим, че светът съществува без да е регулиран, че всичко се случва от само себе си или по силата на механични и случайни закони. Ние изповядваме, че Бог е повече от законодател и регулатор на света. Когато съзерцаваме Бога, ние виждаме в Него нещо повече от всемогъщество. Виждаме прободени Му длани, виждаме раната от копието, чуваме последните Му скръбни, съкрушаващи думи.

Затова Той слезе на земята и стана човек, за да сподели нашето битие, да вземе върху Себе Си нашия грях и да умре вместо нас. Преди да бъде справедлив, Бог е милостив.

„Щедър и милостив е Господ, дълготърпелив и многомилостив: Той се не гневи докрай, нито се вечно сърди. Той не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове: защото, колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония; както баща милува синове, тъй и Господ милува ония, които Му се боят. Защото Той знае нашия състав, помни, че ние сме пръст.” (Псалом 102).

Боговъплъщението е крайъгълен камък на нашата вяра.

В боговъплъщението Господ прояви Своята щедрост и милост. Не само помни, че ние сме пръст, но прие нашата плът и стана Човек истинен от човек истинен.

Като се въплъти на земята Синът Божи стана Син Човешки. Когато отново се възкачи на небесата Той седна отдясно на Бог Отец вече като Син Човешки – така Го видя първомъченикът на църквата, архидякон Стефан, когато изпълнен с Дух Светий видя небесата отворени „и Сина Човечески да стои отдясно на Бога”.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са “Без кожа”, “Змийско мляко”, “Кучката”, “Любовници”, “Невинните” и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите й “Емине”, “Майките”, “Адриана” и “Марма, Мариам”. През 2006 г. “Майките” спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др.

kultura.bg