Уолстрийт джърнал / Култура

Робърт Каплан

Ако през ХХ век живеехме в свят на идеологически противопоставяния, то през ХХІ век живеем в света на геополитически противопоставяния – поне такова е общоприетото мнение. Но технологиите се развиват така бързо, че този свят на геополитически противопоставяния най-вероятно скоро ще премине на друга степен на конфликти. В близко време Евразия може да загуби равновесието си, понеже дестабилизиращите автократи в Москва и в Пекин може да загубят стабилността си.

През декември 1997 г. публикувах във вестник Atlantis статия със заглавие „Демокрацията само един миг ли беше?”. Беше време на неудържим оптимизъм на управляващите елити заради триумфа на демокрацията по целия свят. Аз обаче изказах идеята, че този триумф ще бъде много кратък и че в скоро време ще възникнат нови форми на авторитаризма. Аргументите ми се основаваха на личния ми опит като чуждестранен кореспондент в много страни, където се провеждаха избори, без да има институции, и където тепърва се създаваха средни класи. Сега моят опит на читател и чуждестранен кореспондент ми подсказва още една мисъл: онзи подем на авторитаризма, който предсказах преди двайсет години, също може да се окаже кратък.

Стремителният растеж на благосъстоянието на средната класа и технологичното развитие, които често се случват в условията на авторитарна или квазиавторитарна система, се превръщат в натиск върху правителството, на което се налага по-внимателно да се вслушва в нуждите на своите граждани. Русия и Китай са нагледни въплъщения на тези тенденции. Днес те се сблъскват с това, което аз наричам капана на Хънтингтън (Хънтингтън, който се помина през 2008 г., беше един от най-проницателните политолози на Америка).

Този учен от Харвардския университет се прочу със своята концепция за сблъсъка на цивилизациите, формулирана от него през 1993 г.; в нейно потвърждение се превърна неотдавнашното стълкновение между Запада и войнстващия ислям. Обаче своята най-важна работа със заглавие „Политическият ред в променящите се общества” Хънтингтън публикува през 1968 година. Една от централните идеи в тази работа се състои в това, че формирането на големи средни класи в действителност може да доведе до политическа дестабилизация в случай, че правителствените институции не се окажат способни заедно с тяхното формиране да стават все по-ефективни и отзивчиви.

Може би президентът на Русия Владимир Путин се опитва да плаши Запада с увеличаването на своя военен потенциал и с агресивността си. Но той по-скоро управлява, вместо да ръководи. В Русия няма ефективни институции, освен групата олигарси, сплотили се около лидера. Гражданите на Русия са убедени, че в икономически план животът им се движи към нормалност след бурния период на управлението на Елцин през деветдесетте години. Обаче, независимо от подобрението на качеството на живота, особено в сферата на физическата безопасност, руските институции почти не се развиваха.

Тъй като г. Путин старее, стабилността на Русия не бива да се възприема като нещо подразбиращо се от само себе си. Много е вероятно по краищата на тази империя сега да назрява някаква версия на бивша Югославия. Русия ще има голям късмет, ако проблемите й бъдат същите като проблемите на Америка.

До скоро Китай се движеше по пътя към просветена авторитарна система. Колегиалното управление на технократите спомагаше за формирането на устойчиви институции, а ограничаването на срока на управление на лидера беше една от важните основи на тази система. Но фактическата коронация на президента Си Дзинпин като пожизнен лидер на Китай постави кръст на тази динамика. Диктатурата влече след себе си появата на култ към личността и премахването на колегиалната система, на която се крепи процесът на създаване на институции. И това се случи именно в момента, когато китайската средна класа продължава да расте, независимо от това, че китайската държава започва да използва такива технологии като разпознаването на лица и мониторинг на запитванията в търсачките, за да наблюдава живота на гражданите си онлайн и офлайн. Китайското общество навлиза в такава фаза, при която като цяло хората стават самостоятелни и започват да искат повече от своето правителство. Това е основата на концепцията на Хънтингтън, която той формулира в своята работа „Политическият ред в променящите се общества”. В процеса на развитие на обществото политическите вълнения никога не се прекратяват: политиката просто преминава на нови, по-високи степени на нестабилност. Именно затова историята е така бурна. Американският елит, който се страхува от диктатурите в Русия и Китай, предполага, че светът е стигнал до някакво стабилно състояние. Това обаче не е така.

Контролът, който китайският режим се опитва да наложи над мисленето на своите собствени граждани, ще бъде ефективен известно време. Но, в крайна сметка, това ще доведе до по-изразени психози, репресии и тревоги на индивидуално ниво. В резултат ще получим нови социални взривове. Технологията дестабилизира най-различни общества. Погледнете Съединените американски щати. Ако в света нямаше непрекъснати търсения и подхранвана от интернет поляризация, политическият климат би бил много по-спокоен. Не предварителните избори, а светът на задкулисните машинации щеше да избере по-традиционна личност от Републиканската партия за кандидатпрезидентската надпревара през 2016 година.

Обаче днешната политическа нестабилност в Америка – с всички присъщи й рискове – носи със себе си потенциал за самокоригиране. Американците провеждат избори на местно, щатско и федерално ниво, което позволява на тях и на елита им да реагират и да се адаптират към постоянно променящата се ситуация. Русия и Китай се намират в друга ситуация. Русия е една наклонила се къща, която може да рухне всеки момент. Китай сам по себе си представлява по-здрава конструкция, обаче постепенно се превръща в постоянно притискана опаковка на социалния динамит, за гражданите му остават все по-малко възможности да изразят своето недоволство и разочарование. Теоретически е възможно, след като стана пожизнен президент, Си да започне реализацията на програми за коренни икономически реформи. Ако обаче той извърши това, ще възникне необходимостта и стремежът на хората към повече лична свобода, която режимът с всички сили се старае да контролира и, в крайна сметка, се опитва да изпразни от съдържание.

Погледнато в най-близка перспектива, докато Русия и Китай укрепват своите армии и усилват вътрешните репресии, те ще продължават да влизат в конфликт със Запада. Обаче, както и в самото начало на Студената война, нашите политици трябва да могат да се откъснат от настоящето, за да разберат онези сложни процеси, с които ще се сблъскат нашите противници, опитвайки се да запазят своите системи. И ако техните системи рухнат в течение на следващите 10-20 години, Евразия – където Русия и Китай са географски организиращи опори – е заплашена от сериозна дестабилизация. САЩ трябва да се подготвят за тази борба, като при това запазят някакъв оптимизъм. Демокрацията е по-успешен бегач в дългите дистанции.