Практически всеки по-значим проект в София е заливан от вълна от логороични балкански критики, подигравки и дюдюкания

На 14 февруари 1887 година „комитетът на тристате” (един от участниците е Ги де Мопасан) публикува в Ле Темп петиция срещу Айфеловата кула:

„Ние, писатели, художници, скулптори, архитекти и страстни поклонници на досега непокътнатата красота на Париж, протестираме с цялата си сила, с цялото си възмущение в името на пренебрегнатия френски вкус, срещу издигането… на тази безполезна и чудовищна Айфелова кула… За да онагледим това е хубаво да си представите тази, нелепа кула, доминираща Париж, като гигантски черен кюнец, мачкащ варварски Нотр Дам, Тур Сен Жак, Лувъра, Купола на инвалидите и Триумфалната арка. Всичките ни унижени паметници ще изчезнат в този ужасен сън. Цели двадесет години… ние ще гледаме подобната на мастилено петно ненавистна сянка на омразната колона от болтована ламарина”

Арх. Христо Генчев

Ако някой се зачуди за какви „двадесет години” говори петицията ще напомня че, днешния символ на Париж е планиран като временен обект, който е трябвало да бъде демонтиран през 1907 г.. Парижани свикват бързо с „кюнеца” и никой не посмява да я демонтира, а комитетът на „тристате” свенливо забравя за своето съществуване.

Прилагам горния пример, защото и ние в София се сблъскваме с подобна тематика. Уважаваният от мен колега арх. Иво Панталеев понася последните месеци много критика по отношение на ремонта на ул. „Граф Игнатиев” и зоната около него. Дали са плочките, дали са „перките на акули”, дали е липсваща координация с инфраструктурните дружества – този ремонт като че е извор на скандали, презентирани с патоса на горния цитат.

А дали критиките са справедливи? Имат ли основание?

Ето я моята гледна точка на архитект и строител, който от 25 г. работи по големи обекти по цял свят:

Всеки един строителен проект може да бъде проектиран, координиран и изпълнен както по-добре, така и по-зле. Ако искаме да оценим правилно единно градоустройствено решение е справедливо да сравним новото състояние на общественото пространство със старото, а не с някаква абстрактна утопия (снимките на модерните архитектурни икони са толкова „fake”, че при посещение на място много от тях са неразпознаваеми). Мисля че, няма здравомислещ човек който би предпочел предходното състояние на „Графа” пред настоящето. Това се доказва еднозначно от следния факт – наемите и продажните цени в района са по-високи от преди.

Прави и впечатление, че практически всеки по-значим проект в София е заливан от вълна от логороични балкански критики, подигравки и дюдюкания. За жалост липсва хладнокръвният анализ на направеното, осветяващ както добрите и така и лошите страни на проектите. Тези безлимитни критики, освен че носят очарованието на воплите на хор от ориенталски оплаквачки, всъщност пречат на това, което техните автори декларират, че искат да постигнат – а именно създаване на конструктивен обществен дебат, който да доведе до постепенното подобряване на градската среда.

Всяка промяна в средата на живот на даден човек предизвиква стрес. Промяната на едно централно градско пространство има същия ефект върху обитателите на града. Много манипулативно е тази първоначална реакция да се използва, за да се трупат черни точки на гърба на архитекти и проектанти.

Критиката е важна и градивна. Заиграването с емоциите на хората не е. Нима искаме да блокираме всякакво развитие на града, като допуснем всеки проект да бъде отхвърлян в най-трудната за него фаза? Кому помага това?

Източник: Епицентър