проф. Валери Стефанов,

интервюиран за  „Визия за България“. от Камен Парадов 

Проф. Стефанов, защо българинът няма особен афинитет към темата за своето бъдеще? Като правило той търси поводите за национална гордост най-вече в миналото. Дори общественият дебат, свързан с проблемите на настоящето, в голямата си част е спор за интерпретацията на миналото – близко или по-далечно. Оттук и непрестанните поводи за разделение между нас.

Човекът е същество, което усърдно се занимава както с археология, така и с футурология. В археологията разкопава миналото си, чрез футурологията конструира бъдещето си. При разкопките на миналото изскачат културни пластове, образи на хора, мисловни отломъци. При конструирането на бъдещето „изскачат“ мечтанията ни, страховете ни… Бъдещето не е просто другото време, то е една от формите на нашата субективност.

Ако обърнем поглед към близкото минало, ще видим, че социалистическият човек неистово копнееше да живее в бъдещето, да прекрачи през светлите му двери. Или поне имитираше подобно желание. Тоталитарната идеология по нашите земи отглеждаше едно общество на симулациите. Много творци, например, симулираха възбуда при виденията на комунистическото бъдеще.

Постсоциалистическият човек заживя по-плътно в настоящето, разпозна живота си като възможност за реализация тук и сега. Част от хората, предимно по-възрастните, се вкопчиха в собствените си образи на миналото и преживяха отдалечаването му като затегнала се биографична щета.

Факт е, че все по-малко хора искат да живеят в бъдещето, това може да е отзвук от доминиращата култура на забавлението и наслаждението, от пресищането с образи. Добре е да знаем, че някаква визия за бъдещето неизменно присъства в настоящето. Бъдещето не е някъде „там“, неговите образи са част от настоящето, те дори го направляват. Така че ние не просто чакаме бъдещето „да дойде“ отнякъде, ние го и живеем.

Има различни времена, има и различно бъдеще. Във всяко бъдеще има катастрофичен заряд. Човек предполага едно, а съдбата решава друго. Винаги ни дебне някаква неизвестна сила, някоя Анушка, героинята на Булгаков, която е готова да разлее олиото и човекът с ясна представа за своето бъдеще да се окаже без глава на трамвайната линия. Винаги можем да се озовем във внезапния край на всичко.

За кое бъдеще искаме да говорим е добър въпрос – за близкото или далечното, за прогресисткото или за апокалиптичното…? Питането е и по-нататък – какви пожелани образи на бъдещето можем да изградим днес? Какъв ресурс можем да инвестираме в тях, за да станат те близка или по-далечна реалност.

Разговорът за българското бъдеще днес е болезнен. Всички актуални симптоми – демографски, социални, ценностни… –  показват, че българкото бъдеще не изглежда да е най-светлото. Ако схващаме националното ни бъдеще не като тема, а като съдба, вероятно ще се потресем. Никакви съдбовни „цивилизационни избори“ няма да ни утешат. Българският народ се свива, както се свива кожата на небето. Българската държава е в ситуация на тежък, дано да е все още обратим, институционален и ценностен разпад.

Гордост в миналото се търси и открива в ситуации на кризис в националната идентичност, при тежък разрив в националното самочувствие. Точно това се случва в годините след Първата световна война. Случва се и сега, под светлите рампи на демокрацията.

За каква национална гордост да говорим днес, след като ни е срам дори от Освобождението! След като охотно възхваляваме робството си, зависимостта си от поредните Световни величия!

Възможно ли е идеята за нашето бъдеще като народ и държава да ни обедини? Или социалната тъкан е разкъсана почти невъзвратимо?

Някъде написах, че българският народ заспива лесно и се буди трудно, че е пеленачето на историята. Много сън има в българската история, а и доста травматични сънища. Затова се налага да се подбутваме и да се питаме „Кое време е?“.

Обединението е възможно около Храм, тоест – символично небе, споделени ценности, силна вяра, колективна воля.  Обединиението е надмогване на егото, признание на различията, способността да простиш и да вървиш напред заедно.

Кое от тези условия можем да различим в днешния ни живот! Нито едно. Болезнено личностно и политическо Его, несломима вяра в собствената правота, никаква милост към никого. Шум, ярост и глупост – почти по Шекспир. Не просто няма накъде да вървиш, няма и с кого. Огромна част от хората са или безразлични към ставащото, или се оставят пасивно да ги хранят с медийния биберон. Липсва ресурс от социална и политическа зрялост. Затова се нуждаем от личностни примери, които да надмогнат колективния инфантилизъм.

Утопия ли е идеята на колективния проект Форум „Визия за България“ да обедини експертния и интелектуалния елит на България в опит за създаване на успешна средносрочна и дългосрочна визия за нашата страна?

Виждам този проект като мисловно предизвикателство и важен акт на гражданско самосъзнание. В България нивото на отговорността е критично ниско, обратно пропорционално на мощта на агресията. Подобен проект  е воден от морален ангажимент към настоящето, не само към бъдещето. Бъдещето, както казах, е зависимо от хиляди непредвидими обстоятелства. Бъдещето е свят, в който нас не ще ни има, но ние продължаваме да се терзаем за него. Чувстваме се отговорни за наследството, което ще оставим. Ако се съберат хора, за които тази тревога е споделима, проектът има реален шанс да успее.

И още нещо – там където се съберат мислещи хора, властта винаги има едно наум, нащрек е. Всяка власт се страхува от мисълта и се радва на глупостта. Най-малкото, което може да направи тя в тази посока, е дискредитацията, под най-различни форми.

А самото ни общество? Узряло ли е то, за да предизвика качествена трансформация в самото себе си? Социален мит ли е гражданското общество в България, или то има своето реално ядро?

Обществото е понятие на модерните времена. Времето на общността е циклично, времето на обществото е историческо. Обществото се ражда в кафенетата, на излизане от топлите общностни утроби. Предполага учредяването на нови граждански пространства, на публични форуми, а не на ритуални мегдани.

За да се случи трансформацията в българското общество, трябва да има форуми на съдбовен дебат, а не места на патриархално бърборене. В света на свръхмодерните технологии ние продължаваме да залагаме на патриархалните си рефлекси. Да излъчваме политици шамани и да делегитимираме принципите и практиките на модерната рационалност.

Вижте какво се случва с електронните медии, най-вече с телевизиите. Те би следвало да са пространства на гражданската публичност, но под нечия диригентска палка са превърнати в места за забавления, игри, бърборене, птичи цвъртеж. И разбира се, място за постоянно присъствие на политици караконджули, които да плашат народа.

Трябва да има критична маса от мислещи хора, а не тълпи от медийно надзиравани бройлери. Тоест, без модерна публичност дървото на гражданското общество ще си остане безплодно.

Проф. Стефанов, можете ли да дефинирате съвременния разлом в българското общество? Част ли е той от глобалния разлом в западния свят?

Хората от едно поколение могат да живеят в различни времена, с различни ценности. Някои живеят добре и без ценности, само с потребности. Нали някога ни се внушаваше, че ще заживеем в свят, където потребностите ще бъдат напълно удовлетворени, а за ценностите ще се грижи идеологията.

При цялото ни желание вече не можем да се заселим нито в дядовата ръкавичка на патриархалния сантимент, нито в утопичната къщичка на красивите думи и образи. Ние сме в медийно обезпечената реалност на потребителския фетишизъм. Там равенство няма, но има настървение. На мястото на старите ценностни парадигми – патриархална, патриотична… – светът няма кой знае какво да предложи. Той измисля глобални глупости, заклинания от типа „политическа коректност“, „трансполова идентичност“  и пр.

Дори да си представим, че един ден се озовем всички в потребителския рай, то със сигурност повечето щастливци ще поискат да го напуснат. Защото ние все още сме хора, същества с фундаментален екзистенциален недостиг, а не щастливи кокошки. Кокошката е щастлива, защото не знае, че ще умре и защото не мечтае да възкръсне във фурната на готвача.

В разговора за бъдещето основен фактор са младите хора на България; бъдещето би трябвало да бъде най-вече тяхна тема. Какви са впечатленията ви от взаимодействието ви с вашите студенти? Вълнуват ли се те от своето бъдеще и от бъдещето на страната си? А какво е отношението им към настоящето?

Има различни „млади хора“. Има хора, които са продукт на общата институционална занемареност, на присъщата ни леност, на отказа да се инвестира в собственото израстване. Има и други „млади хора“, които са изключително мотивирани да се развиват като личности, като професионалисти, граждани.

Младият човек има жизнена перспектива и е нормално да мисли себе си в по-далечни времеви хоризонти.  Имам чувството, възможно е и да се лъжа, че част от младите хора порастват много трудно, пребивават в една протяжна инфантилност.

Другата беда е, че собствената ни държава е демотивиращ фактор за младите хора. Тя не се грижи нито за доброто им образование, нито за реализацията им. Резултатът е масово конформизиране, затъване в стандартите на чалга културата, евакуация от токсичните пространства на крадливата и лъжлива държава.

Много важно за младите хора е да направят правилния избор за себе си, като контрапункт на манипулаторите, които ги заграждат с всякакви изкушения. Когато яхнеш грешния кон, той ще те отведе не към звездите, а към бездната.

Как можем да привлечем младите хора в разговора за тяхното бъдеще и за бъдещето на децата им?

Като направим този разговор интересен. Като го направим притегателен, тоест биографично значим, съдбовно разпознаваем. Хората се нуждаят от вести, не само от новини, заплахи и уплахи.

Повечето хора живеят с едно от лицата на света, но светът има различни лица. Когато видиш интересно лице, когато чуеш различна реч, ако си човек открит и за „нещо друго“, ти ще бъдеш привлечен от тях. Трябва да покажем на хората, че освен Аз, тоест света на мощните его-идентификации, съществува и Ти. Ти е лицето на другия, на другия свят, на съдбовните връзки, на преображенията.

Светът всеки ден бърка в медийната торба с грозните лица, за да ни ги покаже и уплаши. Ние трябва да покажем красивите му лица, различните му ипостаси. Красивият ум е точно това – красивото лице на света, самото възвишение е.

В проекта на Визия за България, който предлагаме тук за обществено обсъждане, основно място заема експоненциалното, неудържимо развитие на съвременните технологии. Българската публика все още не си дава сметка колко скоро животът ни ще се промени драстично и какви съществени обрати предстоят в глобален план. Изкуствен интелект, сингурлярност, роботизация, комуникационни технологии от ново поколение, нано- и био- технологии (които до днес звучаха футуристично, а вече се сбъдват неконтролируемо) – иска ли ни се или не, всичко това идва към нас. При това идва много бързо и вече променя представата ни за самия човек и за човешката душа – в най-дълбинния, екзистенциален смисъл на това понятие. Разкажете как виждате срещата на човешката цивилизация и на нейната изконна трансцендентност с технологичното бъдеще, което лети към нас и може би с основание плаши мнозина?

Човекът не е неизменен, той е съвкупност от променливи.

Едни неща в него изчезват, други се появяват, затова и Фуко обяви човека за скорошно откритие. Когато условията, които са създали определен тип човек се променят, тогава и той ще изчезне, както изчезва образът, начертан на крайбрежния пясък. Този знаменит финал на „Думите и нещата“ оповестява не толкова смъртта на човека, а неговата трансгресивност. Лицето на някакъв човек ще изчезне от пясъка, но лицето на друг човек ще се появи. Ние не знаем със сигурност какви лица ще ни гледат от далечината на бъдещето, можем само да предполагаме.

Технологиите се развиват, философите обсъждат последиците, масите ги понасят. Съществената новина е, че идва време разделно за традиционния тип човек, онзи, когото познаваме по редица изглеждащи неизличими белези.

Когато през 1920 година Карел Чапек е създал думата „робот“, той едва ли е осъзнавал динамиката, която ще ни завлече в радикалните трансформации. Изкуственият интелект ще ни превъзхожда, масовият човек все повече ще оглупява. Макар че хора като Стивън Хокинг се надяват това да не стане, да си удържим контрола.

Ще бъдат създадени елитарни генофондове и от тях може би ще се направи нова раса човеци. Ще възникнат нови типове сегрегации и съответните им фрустрации. Ще се кастрира ненужното, ще се копира нужното. Малтусиански машини за селекция ще бъдат пуснати да обработват някога скромната и пропита с пот и кръв човешка нива. Тялото ни няма да е едно, ще бъдем мултителесни.

Това ще е епохата на трансхуманността, тоест епохата на нашата човешка отвъдност. Казват, че ще заработят квантовите компютри, че решително ще се намесим в ДНК кодировките, ще проникнем в информационните масиви на самата природа…

Ще станем Господ, който ще пренаправи онова древно библейско творение, с всички рискове някой да ни накаже за подобно посегателство.

Но не бива да бъдем носталгиращи песимисти. Може би в тунелите на бъдещето ще открием един много по-интересен и предизвикателен свят.

Постчовешки свят.

Намира ли се човечеството, и по-специално Западът, в криза на смисъла на човешкото съществуване? Изходът?

В дълбока криза е човечеството и дано да намери спасителния изход. Не става дума за погубена духовност, за настъпление на злото и други подобни баналности и публицистични вайкания.

Изключително високо се вдигна скоростта на технологичните промени. Човешката идентичност се гради основно върху тялото и въображението, а днес и двата компонента са подложени на огромен натиск. На човека винаги са му дефинирали какво може да прави с тялото си, как да го пази от греха, от омърсяването, а сега настояват, че може да прави с него каквото си поиска, да бъде конструктор на родовата си идентичност. Съвременната медицина също е на път да проблематизира телесната ни идентичност, тя настървено протезира телата ни, докато един ден изцяло ще ги подмени, удвои, принтира…

Същото е и с въображението, което е претоварено от образи, съсипано е от стимулации.

Питането е – каква е платформата, върху която ще се гради идентичността, ще се отстоява идеята за уникалност, за Азова субектност!

Смисълът на живота е персоналистично конструиран, той преминава през фундаменталната тревожност на човека – знанието, че е смъртен. Когато стане безсмъртен, когато бъде копиран и качен на всевъзможни носители, какво ще бъде той и къде ще са неговите граници! Как ще бъде Аз за себе си и Ти за ближния?

Цивилизационният избор на България винаги е бил свеждан до геополитическия сблъсък между Изтока и Запада. Къде е и кое е нашето цивилизационно място , проф. Стефанов?

Нека да е ясно в каква координатна система се намира България, преди да говорим за съдбовни места и „цивилизационен избор“. Ние сме вековна част от християнската цивилизация, вписани сме неизбежно в модерната рационалност. Споделили сме вдъхновяващия, но и горчив технологичен, идеологически и екзистенциален опит на ХIХ и ХХ век. Тоест, ние сме изцяло в западния културен, политически, цивилизационен модел.

Изтокът и Западът са идеологически конструкти, въобразени антагонистични пространства. Едуард Саид показа в „Ориентализмът“ ефектите от идеологическото конструиране на Другия свят. В исторически план Изтокът и Западът са диалогизирали, обменяли са идеи, трансферирали са знания. Не друг, а арабите са спасили огромна част от античното наследство.  Не друг, а Изтокът стои в зората на редица мисловни проекти и технологични открития.

Трябва да престанем със „западното“ си високомерие. Изтокът не може да бъде сведен до негодната алтернатива, той е другата традиция, набор от различни култури, от религиозни доктрини.

Така че когато ставаме част от някаква геополитическа общност или военен съюз, ние не правим цивилизационен избор. Ние правим идеологически прицелен, ценностно мотивиран жест.

И ако трябва накрая да обобщим – може ли според Вас България да бъде субект на своята история и да направи опит да бъде част от силите, които градят нейното бъдеще? В проекта на „Визия за България“ сме дали примери за успешни формули на успеха на други малки страни, които са се възползват максимално от съвременните тенденции и вървят последователно по пътя на обществено благоденствие. Струва ли си да опитаме и възможно ли е общественият организъм у нас да възпита своя елит или да излъчи нов елит, който е способен да дефинира и реализира една успешна визия за родината?

В настоящия момент България е изцяло зависима от собствената си немощ и от волята на геополитическите господари. Нейните действия са лимитирани по силата на вписването й в различни конюнктури и поради очевидната й слабост като държава.

В България е налице разруха на човешката инфраструктура, мощна ценностна конфронтация в обществото. В България доминира един брутален, ненаситен и интелектуално немощен политически елит. Какво визионерство да очакваме от подобен „елит“? Негова основна цел е да оцелее и затова е готов да конформизира по всевъзможни начини. Този елит няма равностойни партньори, но има Началници, на които е готов да слугува.

В условията на символен недоимък страната е принудена да преживява с митологиите на миналото си величие. „Велик е нашият войник…“ наистина звучи гордо, но днес няма нито следа от величие, нито „наш войник“. Говоря за войника като за институционален символ, а не като милитаристичен образ.

Всеки народ си има своята надежда за Ханаан, но умните народи не забравят, че пътят назад, към Египет, е постоянно открит. Да се надяваме, че слабостта на институциите може да бъде компенсирана чрез активността на гражданите и мъдростта на народа. Те са възможният коректив и път към надеждата.

Българският народ не може да пребивава прекалено дълго в историческото си униние, в покрайнината на всички класации и социални показатели. Да се самооплакваш е също толкова неефективно, колкото и да се самозалъгваш. Затова – да гледаме реалността в очите, но да не затваряме окото на надеждата. Ако няма път, да го измислим. Ако вярата е на изчезване, да я родим отново в гърдите си. Бъдещето е синоним на надеждата, на битието, открито към неизвестността.

„Само Бог може да ни спаси!“, казваше Мартин Хайдегер в края на противоречивия си живот. Но ние можем да помогнем на Бог, защото още преди хилядолетия сме личностно призовани да живеем с надеждата и да инвестираме в спасението.