Гледах “История.BG”. Отново. Научих няколко важни неща, за които инак не ми беше хрумвало дори като смел експеримент, прекрачващ границите на научната съвест.

Първо: от комунизма не трябвало да вадим само лошото, а да умеем някак си да се гордеем, да имаме национална гордост. Бих добавил: и да препоръчаме на немците да се зарадват най-после на Хитлер. Така, де, и той не е живял живота си напразно, нали? В Германия са достигнали до консенсус – позитивите остават в научните съчинения, където ценностните ориентации и педагогическата функция не са приоритет, ако изобщо позитивите ги има. Децата трябва да знаят, че насилието е престъпление дори тогава, когато извършващият го режим е построил пътища и заводи.

Разлика между комунизма и нацизма търсят само онези, които съзнателно дирят реабилитация на един от двата режима

У нас това са свързаните с „Позитано“ – 20 в ролята на ковачи и изпълнители на партийната повеля за нормализация на режима. Голяма част от тях да люде с научни степени и звания, преподаващи от престижни университетски катедри. Гордостта и комунизмът са толкова свързани, колкото ледниците и пустинята Сахара.

Второ: в учебника трябвало да влязат само категорично установени факти. Не, не фактите, а знаците им са проблемни – едно. Фактът бива според интерпретацията си, а за нея не успяваме да се договорим, защото все още силите на бившите номенклатури създават властови отношения и рекрутират учени да пишат за каузата им. Получавали са, стремят се да продължат да получават. И две – ако няма дискусии и напрежение между гледни точки, за какво учим история? За телефонен указател? Историята е дебат по същината си – дори само поради факта, че понятието ѝ произхожда от старогръцки глагол със значение „питам, искам да узная“. Ценности се създават в диалог. Научаваш се, че не е приемливо да крадеш, когато допуснеш, че ако бъдеш крадец, има голям шанс и други да последват примера ти, а в резултат – да бъдеш ограбен и да няма кому да се оплачеш, защото това е нормата: да се гепи поголовно. Сиреч, една от лесните проверки на ценностната плоскост е допускането, че от твоите действия би произлязло всеобщо правило – дето е рекъл Имануел Кант. Този похват, а и много други, би следвало да учим в часовете по история. С монологични разкази в учебниците това остава космически далечна цел.

Трето: да сме били изнамерили модуса да говорим за комунизма „без идеология“ – така, както говорим за Средните векове, за Възраждането. По-голямо недоразумение трудно бих си представил. Историята е картина на света. Всяка картина на света се гради на базата на идеологии. На подредени идеи, които произвеждат порядък от хаоса на битието. Друг начин човечеството не познава. Питам и друго: кога за по-ранните епохи се е говорело без политика? Нима Ивайло не беше „антифеодален водач на угнетените народни маси“, а Левски не беше мислен като „вожд на революцията на масите срещу техните мъчители-турци“ – фигури, чрез които комунистите придаваха историзъм на собствения си режим, оглеждайки го през революционна лява лексика във времена преди столетия и хилядолетия?

Проблем е, че нашата историческа колегия в голямата си част чете термина „идеология“ по Маркс – като средство за заблуда на масите и замъгляване на интереса им в полза на прогнилата и разпасана буржоазия, за която идеологиите са инструмент за господство. Схващане, от което произлиза разсъждението, че ако идеологиите могат да бъдат демонтирани, че именно премахването им дава шанс за достъп до един автентичен свят. Питам се дали мисленето на идеологическите конструкции като средства за упражняване на власт не би могло в случая да бъде обърнато и към самите автори на учебниците, а най-паче – към господарите от партийната централа, които са възложили поръчката комунизмът да бъде поразкрасен. Извинете, в момента гореказаният Кант трябваше да се върти в гроба си. Обзалагам се, че по-скоро се подиграва на нечия не достатъчна образованост.

Четвърто: законът, с който комунистическият режим е обявен за престъпен, не означавал нищо, защото утре щял да бъде избран друг състав на Парламента, който да го промени или да приеме друг закон. По този начин сме обърквали децата. Не, никак. Смут настава в детската душа от настояването, че спазването на закона е избирателно, а не задължително.

По този начин се създават не граждани, а тарикати

Същите, от чието име се правят внушения за това, че комунизмът бил довел до индустриализация, социални програми, бурно развитие в областта на културата. Същите, които днес с тези средства ловят електорат, благодарение на когото подсигуряват наследяването на привилегиите, които са имали някога техните майки и бащи.

Да не зачиташ закона е варварщина – защото според античните автори едно от фундаменталните открития на цивилизацията е именно правният регламент. Не по-малко варварско е да се повдига стойността на един варварски режим, основан върху насилието и образуването на страх. Подобни варварщини предстои да учат децата ни. А ние утре ще продължим мъдро да се чешем по главите с въпроси как така младите са неуки и агресивни.

Напомням, че не става дума за свада в трамвая за „Женския пазар“, а за разговор с участието на онези, чиито текстове между учебникарски корици са еталонно познание, проведен в студио на националната телевизия. Да, комунизмът трябва да бъде заклеймен. Да, съгласен съм с тезата на Даниел Вачков – режимите до 9. септември пораждат насилие като резултат от дисфункция на институциите, а този след преврата от есента на 1944 г. – защото това е заложено в сърцевината му. Да, историята от учебника трябва да създава общност и да учи на ценности. Те няма как да бъдат постигнати, ако ползваме комунизма „за патриотична гордост“. Няма.

АНАЛИЗИ БГ кани несъгласните с позицията на историка Димитър Атанасов да изпратят за публикуване своите гледни точки. Досега в дискусията за историята, преподаването по история и учебниците по история в българските училища:

ГРОЗДАН КАРАДЖОВ: Възродете епиграмите на Радой Ралин, ако искате да оцените обективно комунизма

ЮЛИАНА МЕТОДИЕВА: Аман от партийно демагогстване, че тотално сме били изключени от западната цивилизация!

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ – За историята, истериците… или: „Какво ще кажем ние на младите сърца?“

Историята** – курва или наука?