Aftershock / aftershock.news ♦ Поглед.инфо

Пьотр Акопов

Съмненията в надеждността на Китай като геополитически партньор започват да се раздуват в руското общество при всяка нова фаза на конфликта със Запада. И сега се раздават гласове за това, защо Пекин еднозначно не осъжда Великобритания за провокацията със „Случая Скрипал“. Подобни разсъждения говорят за неразбирането на самата същност на руско-китайските отношения и основната цел, която Путин и Си Дзинпин преследват.

Тази седмица в Москва трябва да пристигне външният министър на Китай Ван Йи, но в последния момент посещението бе отложено. Предвид, че официално за предстоящото посещение на министъра не се съобщаваше, нямаше никакъв шум затова в руската преса – иначе нямаше да се мине без серия публикации тип „Китай оставя Русия сама в конфликта ѝ със Запада“. Стигат ни желаещите да поставят под съмнение стратегическия характер на руско-китайските отношения, особено по времена изострянето на отношенията със Запада.

Ван Йи ще пристигне в Москва (където в неделя, между другото, ще пристигне министърът на отбраната Вей Фенхъ) – посещението му е отложено заради трагедията в Кемерово, а министърът трябваше да се срещне не само със Сергей Лавров, но и с Владимир Путин, за да му разкаже, освен всичко, и за резултатите от посещението в Пекин на лидера на Северна Корея Ким Чен-ун. Руско-китайските отношения пряко влияят на редица международни проблеми, а корейската криза, или по-точно опитът на САЩ да сгорещят страстите около ракетно-ядрената програма на КНДР, непосредствено засяга и двете наши страни.

Вниманието на Путин бе заето не само с трагедията в Кемерово, но и с отношенията със Запада, които тази седмица преживяха поредното изостряне след решението за изгонването на руските дипломати, взето от САЩ и европейските държави. Но ако Владимир Путин не зададе въпроса за това каква позиция заема Китай в руските битки със Запада, то Медиите разиграват при всеки подобен случай темата за „китайските позиции“. Стига само да прозвучи някое рязко обвинение по наш адрес, както в случаят с отравянето на Скрипал и нашите либерални медии, а и не само те, започват да спекулират в стил: „А ето Китай не подкрепи Русия, той стои настрана и гледа как се бием със Запада“. От което се прави изводът: Пекин не е приятел на Москва, не е съюзник, от китайците трябва да се боим, не трябва да им вярваме, от тях трябва дастоим по-далеч, защото те или ще ни подчинят, или ще се наговорят зад гърба ни със Запада и ще ни предадат.

Подобни разсъждения не са рядкост не само в либералната преса – такава китаефобия се среща и у абсолютно патриотично настроените медии. И ако либералите се нуждаят от „китайската неискреност“ за да подчертават мисълта, че Русия трябва непременно да възстанови отношенията си с него, защото уж „сме от една кръв“, то за изплашените патриоти „китайската хитрост “служи за аргумент в полза на това, че не са ни нужни никакви съюзници, всички те са ненадеждни, всички са ни врагове и не трябва дори и да се опитваме да градим с когото и да е дългосрочни партньорски отношения.

И двете позиции вредят, защото, макар и Русия заради големината си винаги ще има множество противници, крайно опасно е посланието за обсадената крепост, която трябва да разчита единствено на себе си. Не защото сме слаби, както показва опитът на Съветския съюз, ние при желание можем дори със собствените си скромни сили успешно да противостоим на целия Запад (т.е. на световния хегемон), а също и да преминем в геополитическо настъпление.

Не, недоверието към всички останали страни е принципно опасно с това, че усложнява задачата и прави решението къде по-скъпо и сложно, а и невъзможно. Т.е. Русия принципно не може да изгради нов, постатлантически световен ред сама – защото затова ѝ е необходима най-малко координация с останалите страни, недоволни от съществуващия финансово-икономически и военно-политически порядък.

Но тази координация може да бъде различна: от такава, при която Русия е просто един от играчите, действащ според обстоятелствата, според ситуацията, който действа внимателно, никому нищо не предлагайки или обещавайки, до такъв, при който ние ще влезем в ролята на водач на промените, установявайки стратегически отношения с другите държави и играейки на няколко дъски едновременно. Ние дори не сме избрали нарочно втория вариант, просто нямаме друг подобен път, изхождайки се от нашата история. Ако, разбира се, ние действително искаме да възстановим статута си на велика държава.

Именно затова нашите отношения с Китай трябва да се разглеждат в глобален мащаб– не просто като двустранни отношения, а като стратегически алианс, като съюз вимето на постигането на целите, които всяка страна поставя пред себе си. Тези цели съвпадат в основното – необходимостта за изграждане на нов световен ред, в който центърът на тежестта ще се намира в Евразия, а не в Атлантика. При това на първо място и Русия и Китай, естествено, трябва максимално да засилят и развият собствените си сили. Би било странно, ако не стане така. Договореностите за това, че това ще се случва не за сметка на втора страна, няма, но това се подразбира, имайки се предвид, че ще се стараем да минимизираме противоречията и да се стремим към съгласуване на интересите, избягвайки недобросъвестната конкуренция.

Немаловажно е, че между нас няма открити съюзнически отношения – тук влияние оказва и неуспешният опит от 50-те години, когато най-тясното дори не съюзничество, а геополитическо и идейно братство завършиха с караница, направила ни за повече от четвърт век врагове. Затова сега Путин и Си Дзинпин избягват термина „съюзници“, макар и да разбират, че стратегическото партньорство не описва цялата дълбочина на отношенията.

Ако през 50-те години самите китайци наричат СССР „по-голям брат“ (имайки предвид, разбира се, не само мощта на страната, но и придвижването ѝ по пътя на изграждането на социалистическото общество), то сега нито Москва, нито Пекин не искат да се опишат като по-младши, което е напълно разумно. Китай е по-силен от нас икономически, но Русия е по-силна духом и в майсторството да води геополитическата игра. Русия е боец, Китай е търговец. В момента китайците използват това сравнение.

Обединението на силните страни на двете държави е основен смисъл на съюза между Русия и Китай в геополитическата игра – Поднебесната осигурява на първо мястомощта и ресурсите, тила, докато Русия „придърпва огъня към себе си“ и води активно настъпление. Това е отнася именно до общата игра на световната арена с безусловния общ противник и съвършено не изменя конкуренцията и противоречията между двете страни в различните точки, например важните за нас Централна Азия или Африка. Не отменя, но позволява да се нареждат приоритетите: за Русия и Китай е важно заедно да постигнат обща победа на глобалната арена, вместо да си късат парчета на регионалната.

Освен това откритите съюзнически отношения между двете равни сили биха затруднили нашата работа на световната арена – възникналият военен съюз би дал сигнал на САЩ за нашата готовност за противоборство по всички фронтове – от Украйна до Тихия океан. Но, на първо място, двете страни залагат на залеза на американската епоха по мирен път – чрез съвършено обективното отслабване както на военните, така и на финансово икономически позиции на САЩ. А на второ място –Китай още не се е обзавел с необходимата армия и флот за това, че да хвърли открито предизвикателство на американците, да започне да ги изтласква от Югоизточна Азия иот Тихоокеанския регион като цяло и той действа за това постепенно и не е склонен да изпреварва събитията. Русия на свой ред, излязла през 2014 г. в открита конфронтация със Запада, се намира в значително по лоши отношения с атлантистите, на първо място заради борбата за Украйна, но ние и тук залагаме на постепенното отслабване на зависимостта на Европа от САЩ, на ръста на противоречията вътре в така наречения Запад.

Нито Китай, нито Русия искат да бързат – времето работи за нас. При това нашият общ противник са англосаксонците, атлантическият елит, който и сам изначално вижда именно в двете ни страни своя основен противник. Позоваванията на някои умни атлантисти за това, че със своята политика на натиск спрямо Русия Западът само я тласка в обятията на Китай са само отчасти справедливи – Западът просто допълнително засилва и така съществуващото настроение на Москва и Пекин да действат заедно.

Всеки при това се бори на първо място на своя си фронт – опирайки се гръб до гръб. Засега на Русия се е стоварила психологическата атака с обвиненията в отравянето на Скрипал и последвалото изгонване на нейните дипломати. Китай е заплашван с началото на търговска война, първите изстрели в която вече прозвучаха преди седмица, когато президентът Доналд Тръмп подписа меморандум за търговски ограничения, представляващи високи мита за редица китайски стоки.

В отговор на заявлението на Тръмп Пекин посъветва Вашингтон „да се въздържа от каквито и да е действия, които могат да нанесат вреда върху търговско-икономическите отношения между двете страни, иначе САЩ сами ще паднат в изкопаната от тях яма“. Т.е. ясно даде да се разбере, че ще отговори. Позицията на Китай по „Случая Скрипал“ формално е неутрална – МВнР на страната заяви, че „проблемът трябва да се реши по длъжния начин между Русия и Великобритания на основата на факти“. Но и отбелязването, че не е допустимо засилване на напрежението и статиите вофициалната преса не оставят съмнения в това, на чия страна е Пекин.

♦

Ето ги и най-характерните формулировки от редакционната статия на Global Times за

„дълбоките и нецивилизовани форми на поведение“ на Запада по отношение на Русия, т.е. за изгонването на дипломатите.

„Подобни действия не водят до нищо, освен до ръста на враждебността и ненавистта между Западните страни и Русия. Фактът, че големите западни страни могат да се обединят и да обявят присъда на друга държава, пренебрегвайки международните процедури и правила, предизвикват големи опасения. Във времената на Студената война нито една западна нация не се осмеляваше да извърши подобна провокация, но днес тя се осъществява с неудържима лекота.

Такива действия представляват не друга, а форма на западните издевателства, които заплашват глобалния мир и справедливост“.

Напомняме за това, че „Западът е просто неголяма част от света“. Китай винаги, дори и когато е слаб и разделен, превърнат в полуколония на Запада, се усеща като център на Вселената и като Поднебесна, не забравяйки за това, какво е теглото му във времето и пространството на световната история. Русия, съвсем до неотдавна изпаднала в крайна дори и по нашите мерки самоунищожение, през последните години се завръща стремително към реалистичната гледна точка за себе си и за околния и свят, към своята история. Именно този реализъм е и основата за съвместната работа между Китай и Русия – двамата велики съседи, които заедно градят новия световен порядък.

Превод: Поглед.инфо