Истанбулската конвенция предлага две неща: справедливост и извратеност


Продължение на темата

Целта на истинската политика е справедливостта – мярката на съответствие между човешкия и Божия закон

Иван Стамболов

В ледените води между Гренландия и Канада се намира малък остров, наречен Ханс. Той е по-скоро гола плоска скала, без растителност и следи от природни богатства, голяма не повече от Южния парк. От близо половин век обаче островчето е обект на лют спор между Дания и Канада, защото според международното право се намира в териториалните води и на двете страни. През 1984 датският министър на външните работи се възползва от свое пътуване до Гренландия, за да побие на Ханс датския флаг и да остави бутилка датско уиски. Научила за това, Канада изпраща своя войска, която побива канадско знаме и оставя канадско уиски, премахвайки преди това датските. Смяната на флагове и бутилки уиски продължава и до ден днешен.

Иван Стамболов

Нещо подобно се случва у нас през последните месеци с Истанбулската конвенция. Спорът за нея отдавна е надхвърлил смисъла ѝ. Тя се  е превърнала в един мъничък, непотребен и нацвъкан от северните чайки остров Ханс, около който ние сме се разделили на датчани и канадци, за да се зъбим един другиму.

На практика (че и на теория) Истанбулската конвенция се опитва да предложи две неща: справедливост и извратеност. Справедливостта иска да осигури защита на по-слабите от по-силните, а извратеността – да ни накара да мислим за биологичния пол не като за нещо обективно, а като за нещо субективно. За мен последното е извратено и затова използвам думата „извратеност“. Ако на някого тази дума се струва некоректна, нека предложи друга – все едно ми е, думите не са най-важното.

В нашата страна, а сигурен съм, че и във всички останали страни, където тази тема се обсъжда, Истанбулската конвенция не допринася нищо за справедливостта, защото справедливостта е достатъчно защитена от действащите законодателства. Навсякъде насилието е забранено, навсякъде се преследва от закона. Друг е въпросът доколко се прави ефективно, но ако една държава няма воля да прилага наказателния си кодекс, тя няма да прилага и разните му там конвенции. Просто ще се пръкнат едни нови чиновници, които ще усвоят едни нови пари, за да подложат на допълнителен тормоз гражданите. Ето защо от гледна точка на справедливостта Истанбулска конвенция не ни трябва.

Така че разпрата остава само по въпроса за извратеността. Извън аргументите, извън конкретното съдържание на Конвенцията, единствено според вроденото си чувство за извратеност, гражданите се разделиха на датчани и канадци.

Хора с претенции и високо самочувствие в продължение на месеци или не разбраха, или не пожелаха да разберат, че който е ПРОТИВ Истанбулската конвенция не е ЗА насилието. Все едно да ми дадат червиви ябълки, аз да кажа, че не желая червеи и поради това да бъда заклеймен, че съм против ябълките. Но сравнението не е точно, защото в Истанбулската конвенция ябълки няма.

Защо защитниците искат да останем с впечатлението, че досега жените не са били защитени и затова трябва да дойде нещо ново и невиждано, което да ги защити под нашите възторжени аплодисменти? И тези хора са толкова агресивни, че се хвърлят да обиждат опонентите си. Противниците били селяни, патрЕоти и русофили, ретроградни и мракобесни черносотници, които всяка вечер пребиват съпругите си и размазват невинната им кръв по белите си потници. Любимата им обида е ефектът „Дънинг-Крюгер“, с чието цитиране искат да блеснат колко са начетени и да докажат, че опонентите им са толкова тъпи, че чак не могат да осъзнаят колко са тъпи. Всъщност ефектът „Дънинг-Крюгер“ описва фалшивото чувство на превъзходство у некомпетентния, често демонстрирано единствено чрез цитиране на ефекта „Дънинг-Крюгер“.

Насилието над жени е насилие на по-силни физически над по-слаби физически бозайници. Когато тези бозайници са хора и живеят в общество, това насилие е забранено и се преследва от Наказателния кодекс. Преследва се и насилието на по-силни жени над по-слаби мъже, което не е чудо невиждано. При развито (и синхронизирано) законодателство се предполага, че всички хипотези са взети под внимание и покрити от закона, че той няма нужда от нови подозрителни юридически форми, които да дублират досегашните. Защото нали знаете – който веднъж е получил истината, но продължава да търси още нещо, той търси лъжа.

Формите на нетипичната сексуална ориентация не са застрашени по никакъв начин, не са подложени на административен натиск, никой не преследва „различните“ и не ги тормози или ако го прави на своя глава, носи си последиците за това. Ето защо те не се нуждаят от никаква допълнителна защита. Обаче не се нуждаят и от допълнителни права и привилегии.

Понятията „мъж“ и „жена“ са термини, а не повод за свободни съчинения. Живите организми биват мъжки и женски, което личи по хромозомите им и е основа на размножаването. Дори там, където наблюдаваме хермафродитизъм, това не е отсъствие на мъжко и женско или пък присъствие на нещо трето, качествено ново и ревизиращо тяхната същност, а наличие на познатите мъжко и женско едновременно. С такова разбиране би трябвало да се съгласят и най-закоравелите атеисти-материалисти-еволюционисти. Следователно, полът не е въпрос на лично решение и се вижда как при особено голяма упоритост и при висотата на съвременните технологии в медицината, той може да бъде частично или изцяло променен само насилствено и едва след сложни операции и процедури.

Именно по третата точка беше възражението на Филип Димитров, което заплашват да превърнат в свое знаме на защитниците на Истанбулската конвенция. Тезата на Димитров общо взето почива на стария аргумент, че виновен е преводът, но той няма никакво значение, защото документът има стойност единствено на английски и френски език. Демек, не бойте се, неправилно сте разбрали! На което пък най-добре може да се отговори със също тъй стари и познати аргументи, пределно ясно формулирани от Даниел Вълчев, който, когато се извърти в правилната посока, може да бъде много убедителен.

Но тези, както и десетките други подобни на тях доводи, повтаряни до втръсване, не ни придвижват наникъде – дори съм спрял да чета ежедневно излизащите мнения и позиции, защото в тях вече не мога да намеря нищо ново. Работата не е там. Конвенцията е само повод като островчето Ханс. Конфликтът всъщност е между два възгледа за бъдещето на света, които са на път да разменят местата си в мейнстрийма на човешкото мислене, затова е толкова остър.

Единият възглед е прогресистки и приема, че либералната демокрация е бъдещето на човечеството и че мисията на по-развитите страни, включително и бившите колонизатори, а може би и начело с тях, е да изнасят парламентаризъм и да учат другите народи на плурализъм и многопартийност, на ценности и законност, за да станат като тях, да изградят цивилизовани общества и прочие, и прочие…

Другият възглед е по-скептичен и според него историята е циклична, в нея се редуват подеми и падения за всички. Най-добрият начин да се оцелява в трудните моменти, които неминуемо ще настъпят рано или късно, е да се придържаме към традициите си, а пък те живеят в народностното ни чувство и националната ни култура. Мултикултурализмът размива културите, обезценява ги, откъсва ги от хората и ги убива. Стремежът на всяка цена да се поставят на критика ценностите на предците и да се ревизират, оставя обществата без ценности.

За защитниците на Истанбулската конвенция добро е всяко модерно нещо, защото като прогресисти вярват, че всичко по-ново е по-добро от всичко по-старо, само заради това, че е по-ново – ужасно глупав въглед, особено у хора, които живеят със самочувствието, че са по-умни от другите и непрекъснато им размахват „Дънинг-Крюгер“. А всъщност, много често тези хора са такива, просто защото търсят своето място под слънцето и при други обстоятелства и в други времена (например тези на Тодор Живков) щяха да изглеждат и да вдигат шум по съвсем друг начин.

И тъй като ерата на прогресистите и космополитите сякаш на свой ред залязва, явления като Истанбулската конвенция придобиват епично-трагичните очертания на последни бастиони, на скалисти и никому ненужни островчета, които трябва да се бранят с голи гърди, независимо от пола (биологичен или социален) на защитниците.

Те казват, че посегателството против Истанбулската конвенция е посегателство срещу свободата и човечността. Не е така. Тъкмо напротив – Истанбулската конвенция може да бъде използвана за посегателство срещу свободата и човечността.

Те мислят, че като бранят островчетата с разголените си гърди, са много интелигентни, много културни, много цивилизовани и модерни. А може да си мислят, че ей сега ще дойде радио „Свободна Европа“, за да възнаграни усилията им. Стига обаче чудовището Тръмп преждевременно да не сложи ръка и върху него.

Конюнктурни спектакли. Нито ще загинат повече жени над тенджерите, нито ще нахлуят тълпи хермафродити. Целта на истинската политика е справедливостта. Справедливостта е мярката на съответствие между човешкия и Божия закон. Не върховенство на закона (защото често законът може да върви против справедливостта – виж например чл. 1 от българската конституция до 1990), а върховенство на правото – това е основен принцип на здравото общество. Истанбулската конвенция по никакъв начин не допринася за тържеството на справедливостта, а напротив – създава предпоставки за нейното погазване. Затова Конституционният съд беше прав, а ние – като истински либерали и демократи – уважаваме институциите и правото, включително и тези на собствената си държава. Истанбулската конвенция не бива да бъде ратифицирана, тъй както и Картаген трябва да бъде разрушен.

Блог на Иван Стамболов-Сула
Бележка: Заглавието е на Анализи.bg

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter