От нощта на 17 септември досега не спирам да мисля за превратностите на испанските политически процеси.

Разочарован съм – подобно  на милионите граждани и жители на тази страна – от факта, че на национално ниво политиците показаха почти алергична непоносимост към коалиционно партньорство. Повтарянето на парламентарните избори на 10 ноември (четири гласувания за 4 години!) е удар върху доверието към цялата политическа класа.

Не бих бил толкова рязък, ако това е „нормална практика“ в иберийската държава.

Парадоксалното е, че близо 40 милиона граждани (39 430 000) от 47-милионната Испания живеят в автономни области с коалиционни правителства – леви или десни. Фактически от 17 автономни области само 3 се ръководят от еднопартийни правителства (две – от социалисти, една – от консерватори). Към това се добавя и фактът, че общинските управи в над две трети от 50-те провинциални столици са коалиционни, включително и на големите градове Мадрид, Барселона, Валенсия, Севиля.

Защо партиите не повториха в мащаба на цялата държава своя опит от автономиите и провинциалните столици?

Из главата ми шетат много отговори, ни нито един не ме задоволява и това ме изнервя.

Вярна ли е мисълта, изразена от писателя и дипломата Анхел Ганивет (1865-1898), че всеки иска да носи във вътрешния си джоб конституция с един единствен член, който гласи:

 „Този испанец получава правото да прави каквото си иска.“?

Или наблюдението на британския поет, историк и политик Томас Бабингтон (1800-1859): „Който иска да научи как може да се отслаби и разори една голяма държава, трябва да учи историята на Испания.“?
Не ми се ще да вярвам, пък и фактите на местно ниво сочат друго.
Тогава? Какъв е истинският отговор?

Източник: Фейсбук