Илюстрация Тодор Цонев 1980 г.

Репортаж с продължения…
Как Бай Ганьо видя сметката на Щастливеца – I

Но аз не вярвам да отидат дотам…

Еднаж в същата тази стая бяхме повече приятели с нас. Някой заговори за „Бай Ганя“. Алеко се стесни и подири да промени разговора. Той се обърна към мен с тия сензационни думи:

– Ти, Кириле, знаеш ли, че аз имам дупка в главата?

– Как така дупка в главата? Къде?

Той събра трите ми пръста на дясната ръка, като кога човек ще се прекръсти, и ги натисна право в средата на темето. Те хлътнаха на сантиметър-два вътре. Костите не бяха сраснали, като у пеленаче. Аз си дръпнах изплашен ръката. Алеко се залива със смях и казва:

– Виждаш ли? Представи си, че и тая дупка беше пълна с мозък…

Всички искат да опитат и той добродушно ги оставя „да му бръкнат в главата“. Само за „Бай Ганя“ да не приказват.

Кирил Христов

Това бе на 10 май (ст.ст.) 1897 г., един само ден пред трагичната кончина на човека, който се подписваше „Щастливец“ и сам шеговито казваше: „Че съм щастливец, това го знае цяла България, но туй, което никой не знае, то е – че днес нямам 45 стотинки да си купя тютюн.“

Видях го сутринта в Пловдивския апелативен съд.

– Добре дошъл бе Алеко, какво те носи тука? – запитах го аз.

– Изучавам углавно дело. Ще защитавам подсъдимия. Нали трябва да изкарам препитанието си – отговори ми със свойствената си блага усмивка Алеко.

Н. Д. Каблешков

Надвечер се върнахме пеши в Княжево. Качихме се в ужасния раздрънкан омнибус, чиито дръгливи коне обслужваха няколко пъти на ден връзката със столицата. Въпреки окадената петролна лампа пътници познаха Алека, замушкаха се, заповтаряха:

– Бай Ганьо. Бай Ганьо.

Детското веселие на Алека изчезна. На устата му се появи горчива усмивка:

– Чуваш ли ги! Аз съм бил бай Ганьо.

Кирил Христов

От уста на уста вестта, че Алеко е дошъл, се разнесе със светкавична бързина и всички се надпреварваха да зърнат и се усмихнат на този, който неведнъж бе вече изтръгвал от душите им смях и сълзи.

– Няма ли да му друснем хоро с този мил, весел, хубав свят? – попита Алеко.

– И то ще бъде – отговарям.

Ставаме всички и отиваме при капелмайстора на военната музика, чех. Молим да даде наряд да се засвири хоро, защото всички искат да поиграят. Затова са се събрали тука.

– Имам програма, която ще изпълнявам – отговори хладно и небрежно диригентът, непознаващ душевните и сърдечни трепети на многохилядния народ, който чакаше на площада. Намеси се и Алеко. И това не помогна. Всички бяхме огорчени, особено добрият Алеко.

Точно в този момент пристигна Такев с файтон и покани Алеко да отидат за празника в Пещера, дето щели да прекарат много весело.

– Остави се с твоята Пещера! Алеко ще бъде днес и утре наш гост, остани и ти. Ще идем всички утре на „Едикардаш“, дето ще бъде целият град. Ще има големи тържества – истинско народно увеселение! – каквито не сте видели друг път – казах аз.

– Оставам, ако още сега му друснем кръшно хорце – казва Алеко.

– Да вървим! – вика Такев.

Капелмайсторът бе близо до нас. Помолих го отново да даде заповед да се засвири хоро. Заплаших го даже, но той, дуракът не се съгласи.

– Да не изпивам до дъно чашата на удоволствията в Пловдив. Да остане нещо и за друг път – каза милият Алеко. Качи се с Такев на файтона и скоро изчезна от очите ни…

Н. Д. Каблешков

На 19 април четох и последния фейлетон на Алека „В Българска Швейцария“, пътни бележки „До Черепишкия монастир“. Четях ги и исках да зърна майсторите, защото дотогава не бях виждал нито един от големите носители на нашата книжовност. И когато на 11 май 1897 г. млади и стари се събрахме на Кирилометодиевско тържество в двора на класното училище – един файтон се зададе от „Голямата капия“ и спря пред входа: слезе Такев, а срамежливо го последва една мила, но непозната за всички ни фигура – това бе Алеко Константинов.

Христо Бенковски

Страници от книгата на Кин Стоянов „Гражданинът Щастливец – мемоарен колаж“ Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София 1994 г. Следва продължение…