Ехото на една реплика, взривила социалния ефир

проф. Венцеслав Кулов

Напоследък сме свидетели на едно любопитно явление: в медийното пространство се “втурват” определени фрази, на които с право или не се приписва провокативен смисъл. Това предизвиква яростен дебат, който изкуствено повдига градуса на политическото напрежение. Това изглежда е едно средство на професионалните политици да компенсират липсата на значими политически събития с безплодни спорове за смисъла на едно или друго озадачаващо или провокативно политическо изявление.

В последно време общественото внимание беше фокусирано върху три „скандални” фрази (по-точно две, доколкото третата беше „производна” на втората):

• Славянската писменост е дошла в Русия от македонската земя (24 май 2017);
• В годините на Втората световна война благодарение на нашите войни успяхме да предотвратим депортацията на евреите от България и по този начин да спасим около 50 хиляди души от неминуема гибел (2 ноември 2017);
• 80% от населението са дебилни и не могат да се подписват (7 ноември 2017).

Точно на 24 май вниманието на българските медии беше фокусирано върху едно недотам ясно изказване на Владимир Путин за славянската азбука: Славянската писменост е дошла в Русия от македонската земя.

Макар че хипотезата, според която кирилицата е изобретена от Климент Охридски, не беше (и не е) фактически опровергана, българските русофоби побързаха да заклеймят изявлението на руския президент като антибългарска провокация.

Към края на годината (2 ноември ) станахме свидетели на нещо подобно: едно двусмислено изказване на говорителката на руското външно министерство Мария Захарова, свързващо  успехите на Съветската армия на Източния фронт със спасяването на българските евреи през 1943 г,  накара нашите русофоби отново да ревнат. Според тях между тези две събития няма никаква връзка и всеки, който   оспорва това разбиране, трябва да бъде заклеймен като безродник и рубладжия. В конкретния случай „обра пешкира” проф. Иво Христов, в една своя публична лекция в град Раднево, опитвайки се да защити позицията на Захарова, обясни манипулативната същност на започналия дебат с интелектуалното и образователното ниво на част от българското население:

„Скандалът с Мария Захарова, говорителката на руското външно министерство… Класика в жанра! Като отчетеш, че 80 процента от населението са дебилни и не могат да се подписват… това работи безупречно… Какво каза Мария Захарова – не трябва да се забравя, че ако не беше Съветската армия, 50 000 български евреи щяха да бъдат депортирани. Някой съмнява ли се, че нямаше да стане така?“

Защо руснаците са възприели този провокативен стил на говорене по теми от българската история – това е въпрос, върху който трябва да се замислят дипломатите. Сама по себе си обаче тезата, че успехите на Червената армия през 1943 г. на Източния фронт са причина за спасяването на българските евреи, не е нова. Лично аз се сблъсках с нея през далечната 1986 г., когато безсрамното слагачество на нашата „творческа интелигенция” достигна своя връх – българският филм „Ешалоните на смъртта” на режисьора Борислав Пунчев.

Централна фигура във филма беше Тодор Живков, обявен едва ли не за фактическия спасител на българските евреи. (За своята „борбеност“ Тодор Живков с конспиративното име Янко получи във филма похвала дори от Главния равин на тогавашна София – едно щастливо хрумване на сценариста Хаим Оливер).

Подобно безочие предизвика възмущението на много хора, които разбираха за какво става въпрос. Един от тях беше видният англицист професор Жана Молхова – съвременник на събитията, карикатурно пресъздадени от  въпросния филм. От нея за пръв път чух скандалната теза, изречена от говорителката на руското външно министерство: без успехите на Съветската армия на Източния фронт (особено след победите при Сталинград и Курск) спасяването на българските евреи, с което днес ние с право се гордеем, едва ли би било възможно. Тази гледна точка, изглежда, е била популярна в средите на евреите антифашисти, които през 1943 г., са били склонни да идеализират Съветския съюз воглаве с бащата на народите Йосиф Сталин.

Признавам, че тогава бях шокиран: възможно ли е един интелектуалец да бъде така заслепен от комунистическите предразсъдъци? Лично аз винаги съм мислил, че  каквото и да си приказваме, основната заслуга за избавлението на българските евреи от лагерите на смъртта е на цар Борис Трети. И че подбудите на този достоен човек са били в пълния смисъл на думата благородни.

Днес, от дистанцията на годините, си давам сметка, че не е задължително зад всяко добро дело да стоят възвишени мотиви.   Може коментираната тук „комунистическа” хипотеза да не ми допада, но сама по себе си не е лишена от логика. Без да е ласкателна за Борис Трети, тя не отрича, че той е проявил характер в труден исторически момент и така или иначе е извършил едно добро дело.

Най-общо казано, често пъти основанията на историческите личности за едно или друго тяхно решение са прозаични. Освен всичко друго въпросната хипотеза не омаловажава ни най-малко усилията на всички достойни българи (духовници, политици, интелектуалци, антифашисти), които са се борили през 1943 г. за коментираната тук високохуманна кауза.

Те са дали това, на което са били способни, и са допринесли, всеки по свой начин, за спасяването на българските евреи. Обаче, ако сме реалисти, трябва да признаем, че без височайшата воля всички апели за спасяването на евреите през 1943 г. щяха да останат „глас в пустиня”. (Както е станало през 1940 г. със Закона за защита на нацията, от който нашата политическа класа би следвало да се срамува. Този отвратителен расистки закон също не е бил приет еднозначно в Народното събрание, но въпреки всичко е бил гласуван и е влязъл в сила. Защо?)

Спорният и според мен нерешим въпрос, свързан със спасяването на евреите, не засяга решаващата роля на Борис Трети за успеха на това начинание, а мотивите на монарха за това решение. Воден от какви съображения царят е намерил кураж да се „опъне” на Хитлер?

Няма историк, който би могъл да даде категоричен отговор на този въпрос. Най-общо казано, историческите явления не подлежат на обяснение в точния смисъл на думата. (Тази теза е класическа – с известни нюанси във формулировките тя се поддържа от двамата най-видни теоретици на научното обяснение – Карл Хемпъл и Карл Попър.) Ние не можем да покажем, че ако нещо в историята е възниквало при определени, известни нам обстоятелства, то е породено по необходимост от въпросните обстоятелства.

Макар че по въпроса за т.нар. историческо обяснение са изписани една камара книги, ясно е, че между обяснението в природните науки и в историята зее пропаст. Ако ние бихме могли да обясняваме историческите явления, щяхме да сме способни да ги предсказваме така, както предсказваме физическите. Обаче социалното прогнозиране, особено що се отнася до сравнително отдалечени от нас бъдещи събития, е крайно несигурна работа.

Няма историк, който може с абсолютна сигурност да каже какви са били мотивите на цар Борис Трети да не приведе в действие плана за депортирането на евреите, който през пролетта на 1943 г. вече е бил налице. По принцип се счита, че царят е бил изключително умен човек и потаен политик. В неговата фигура, която самотно се е откроявала на българския политически небосклон, има нещо трагично. Кой би могъл да надникне в съзнанието му и да каже защо е взел едно политическо решение, а не друго? Тук са възможни различни теории, еднакво недоказуеми и неопровержими.

Бил ли е стреснат цар Борис от настъплението на Червената армия, поради което е решил с цената на всичко да съхрани авторитета на монархическия институт с оглед на неясното бъдеще? Или той е спасил българските евреи, движен от чисто хуманни подбуди? Това са само две хипотези, към които сигурно могат да се прибавят още двадесет и две.

Обсъждането на подобни хипотези е може би интересно за хора, които си нямат друга работа, но е напълно лишено от научен смисъл. То има отношение само към фактите, върху които трябва, но не може да се опре. Да се прави политика от подобни спекулации е от една страна несериозно, а от друга – нечестно.