Как „Малкият човек” изпълзя до върховете на българската политика


Проф. Дончо Градев

Посредствеността е съвършенство в очите на посредствените хора

В социалната психология метафората за „Малкия човек“ навлиза след прочутата книга на Вилхелм Райх „Чуй малки човече“, написана през периода 1943 – 1946 г. и публикувана през 1948 г.

Според Райх „Малкият човек“ не е психично болен индивид в класическия смисъл на думата и не може да бъде излекуван с клинични методи. Става дума за морално неразвит индивид, загърбил позитивните сили на живота, дадени на хората. Неговата „болест“ е моралната деформация, заразяваща и разрушаваща нормалните правила на човешкото общежитие. В този смисъл „Малкият човек“ трябва да срещне решителната съпротива на обществото, за да се ограничи досега му до всякаква форма на власт и масовизацията на деструктивното му поведение. „Малкият човек“, облечен във власт, е голяма опасност за всяко общество във всяко историческо време.

Днес у нас издигането на „Малкия човек“ по високите етажи на властта се разпространява като епидемия с катастрофални резултати. Способността му да „изпълзява” на командни висоти, в предишни епохи немислими за него, се корени в две обстоятелства.

Първо, в политиката индивидите от породата на „Малкия човек“ демонстрират удивителна способност да се сплотяват, за да се възпроизвеждат, да завоюват нови и нови пространства и да формират благоприятната жизнена среда, в която виреят най-добре.Второ, колкото повече на брой и по-високо в йерархията на властта са тези хора, толкова по-трудно става тяхното разпознаване и разобличаване. Тук установяваме болезнено противоречие в нашата действителност – от една страна, присъствието на „Малкия човек“ на ключови места в политиката е реално, почти физически доловимо, а от друга страна като че има обществено привикване към този болестен синдром. Все по-рядко сме свидетели на точното обозначаване и обяснение на това явление.

Тази ситуация е донякъде логична – повечето от хората са така дълбоко и трайно потопени в проблема, че вече не могат да си представят света около себе си без натрапчивото присъствие на „Малкия човек“ на различни обществено значими позиции. Известната (и донякъде неправилно тълкувана) мисъл на Ленин, че „всяка готвачка трябва да може да управлява” се превърна в неоспорима констатация, че ни управляват предимно охранители, портиери, готвачи, бармани, магазинери и друг обслужващ персонал. Поредицата от биографични съвпадения в действащите институции само придава по-голяма плътност на метафората.

 Поради особената роля на политиката в обществения живот, това явление се превръща все повече в реална и значима заплаха за структурите и развитието на цялото общество, тъй като не само нанася конкретни щети, но и разяжда базисни ценности на всяко цивилизована демократична общност. То поразява една от жизненоважните й способности – да дефинира и разграничава доброто от лошото, полезното от вредното.

Трудно може да се отрече, че без някакъв механизъм за социално оценяване и разграничение в политиката неизбежно се стига до негативни последици, и по-конкретно – до широко отваряне на вратите на публичната власт за „Малкия човек“. Абсолютното и механично изравняване на условията за издигане на различни човешки индивиди по политическата и други обществени йерархии поражда логичен резултат – измамникът изпреварва почтения бизнесмен, демагогът печели повече гласове от отговорния политик, компетентният губи от профана.

Мнозина обвиняват една или друга конкретна партия, че е създала хранителна среда за подобни хора, но истината е, че цялата партийна система е отговорна. От тях не се очаква законодателна инициатива, въпреки че са депутати. Ако са в изпълнителната власт – от тях не се изисква мъдро управленско решение, камо ли провеждане на необходима реформа. Тяхното най-голямо достойнство е, че не изпъкват, нямат собствено мнение, готови са да подкрепят всеки и всичко, ако бъдат подходящо „стимулирани”.

Пазейки и възпроизвеждайки „Малкия човек“, псевдоелитите не само вредят на обществото – те режат клона, на който седят. Толерирайки го в похода му към голямата власт, политическата класа унищожава последните останки от легитимност, която има в обществото. А, както е известно, нито подслушвателните устройства, нито парите, нито послушните медии могат да задържат трайно един елит на върха. Това може да се случи само, ако този елит е признат и е получил доверие от страна на гражданите, а това признание идва само въз основа на резултати, които нито са по силите, нито влизат в плановете на „Малкия човек“.

Способността на „Малкия човек“ да оцелява в политиката е обусловена от специфичната му способност да се „маскира”, да придава на тривиалното образ на изключително, както и обратното – да представя необичайното като нещо банално.

Малкия човек във всички свои социални полета бързо изгражда един порочен кръг – порочният кръг на снижаване на стандартите и очакванията и на обезценяване на изявените личности и техните постижения.

Точно тук се крие опасното влияние на „Малкия човек“ във всяка общност – както политическа, така и друга; той деформира ценностните стандарти, унищожава готовността да се извършва преценка на базата на критериите за съвършенство, насажда стремежа членовете на общността да се задоволяват с „реално постижимото”, представян като „прагматизъм”.

Логично възниква въпросът: как се е стигнало до това, белязаният от посредствеността „Малък човек“ да се издигне до върховете на обществените йерархии и да се задържи там? Отговорът на този въпрос е болезнен и има общосоциологически характер: това е станало възможно, тъй като с цялата си посредственост Малкия човек е станал приемлив; в голяма степен това се е случило, защото е успял да наложи своите или изгодни за себе си стандарти за приемливост.

Френският писател Жозеф Жубер казва: „Посредствеността е съвършенство в очите на посредствените хора.” Така, постепенно и неусетно, „Малкият човек“ успя да се промъкне все по-нависоко в политиката и в други области, да узурпира правото да формулира стандартите и така да наложи в масовите представи приравняването на посредствено и приемливо, на желани и фактически постигнати резултати. Но това не е природно бедствие, а закономерен резултат от целенасочено социално действие, както и от бездействието на мнозина.

 

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter