Снимка: Писателите Рей Бредбъри и Кольо Николов, източник фейсбук профила Kolyo Nikolov

И пак е 22 август в Лос Анджелес, и Рей Бредбъри е вече на цял век. Точно преди двайсет години отидохме в дома му за неговия 80-и рожден ден. Гимназията, където започна училище сина ми, си намираше в същия квартал, където бяха завършили четирите дъщери на Рей. Водех ли сина ми до училището, често се отбивах при гостоприемния домакин…

СТАРЦИ ХРУСКАТ БЪЛГАРСКА БАНИЦА И РАЗМИШЛЯВАТ НА ТЕМА АВТОРСКО ПРАВО

Разказ

Скучен следобед, аз, Рей Бредбъри и жена му седим в малката, тъмна стая без прозорци, старият телевизор мига и премигва, говорител се дере с дрезгав глас, но ние не му обръщаме внимание и хрускаме българска баница със сирене.

– Вкусно – клати глава домакинът.

– Рей обича гостите да му носят по нещо. Хамбъргър, картофки – обажда се весело Маги.

– А пък на мене ми беше неудобно…

– Не се притеснявай, Ник. Ние, старците, обичаме да си похапваме.

Чувствам се поласкан – и аз старец между старците.

Маги иска да научи рецептата.

– Преди всичко трябва хубав гювеч…

Навремето моята тъща се грижеше за много болна жена. Съпругът, нека го наречем Мистър К., напусна хубавата си работа в Ню Йорк и купи къща в Уинчестър, Вирджиния – не само далече от Манхатън, но и далеч по-евтина. Кухнята, като всяка американска кухня, беше напълно оборудвана, но пълна само с консерви – безкрайни пирамиди от кутии, нищо чудно да бяха наредени по азбучен ред. Мистър К. продължаваше да работи в мазето, затрупан с папки и документи, на обяд се качваше горе, затопляше консерва и това беше цялото пиршество за него и много болната му жена. Докато пристигна моята тъща. Тя скри консервите в един шкаф, сготви огромна тенджера с телешко варено и изпече баница със сирене в един от ония легени, които помним всички по-възрастни – сини, напръскани с бели точици, леки и звънки; колкото и да дращиш по тях с ножове, нищо не им става. В тях печахме и цели кокошки и пуйки. Мистър К. беше толкова впечатлен от открития някъде из къщата леген, че купи за мене и жена ми цял комплект от някакъв селски панаир. Къде ли не носихме баници – по именни и рождени дни, в училището на Ник, на увеселения в блоковете, където живеехме… Малкият съд – описал съм вече историята – пропадна във Вирджиния, когато го занесох, препълен от сарми с кисело зеле, на несретника Дани Бонани; уж го изпуснал в шахтата за боклук. Но ми остана големият леген и именно в него донесох моята прочута баница със сирене – топла-топла, пак благодарение на прочутия леген.

– Ресторантите на баща ми – каза Маги – бяха пълни с такива съдове. Легени, тигани, тенджери. Не знаех, че са модерни и сега за по-младите хора..

Под по-млад разбираше мене; все пак бях само на шейсет и една…

– Все още ги има по селските панаири – обади се Рей. – Ако посетя някога някой от тях, ще купя комплект за тебе и жена ти.

Сега нека поспрем за малко.

Историята с Мистър К., тъщата, панаирите и легените е нещо, което описвам сега; нито дума за това не бях споменал по време на моето малко арменско госте.

Като казах арменско, Сароян има един чудесен разказ, на български беше преведен като „Горкият попарен арабин“. Бащата на героя, а защо не и на самия автор, има един приятел, арабин. Често му идва на гости, двамата седят и мълчат. Нито арменецът знае арабски, нито арабинът знае арменски; нито двамата английски. Но седят дълго, задълбочено вгледани един в друг, въздишат от време на време и без да кажат и дума, водят най-сладък и хубав разговор, после се сбогуват като най-добри и стари приятели.

Та и моите гостувания при Рей бяха нещо подобно – нито той знаеше български, нито аз знаех английски както трябва за дълъг и сладък разговор. А може би точно това ни е трябвало и на двамата.

Сега той свърши с парчето баница, взе отстрани купчина книги и ги постави на масичката пред себе си.

Познах ги веднага – моите…

Нека се върнем сега пак малко назад, както са обичали да пишат старите романисти, когато са чувствали, че са отишли малко напред в ония бавни и спокойни времена.

Местили сме се десетки пъти – в сума ти села и градчета, градове и държави, все в апартаменти и къщи под наем; напускането им не причиняваше болка, само натрупваше нови спомени, избледняващи с времето. Никога не разбрах как аз, уж пръв писател и вече със семейство, не получих никога жилище, а стотици тарикати около мене успяваха. (Дето викаше един приятел, зареден вече с апартамент, кабинет и вила, ей Кольо, ама ти пък нямаш никакъв късмет… не знаех, че било до късмет.) Но веднъж и ние имахме апартамент – доста просторен и удобен, макар и заровен между кал, недовършени строежи и плуващи във вода мазета. Купи ни го моята тъща, когато можеше вече да се купуват недвижими имущества; дойде ни на гости, след като се бяхме забили отново в България за десет години, за хиляда долара, равни тогава на осемнайсет хиляди лева. Напълнихме го с хубави мебели, имахме два балкона и огромен прозорец в хола с прекрасна гледка към Витоша и Люлин, безкрайни коли по околовръстното шосе и деца, направо стотици деца чуруликаха долу, макар и често с нецензурни трели. Всеки ден те се вмъкваха у дома, сядаха на пода и премятаха с Ник хиляди играчки, а жена ми ги събираше около масата и ги черпеше с баница…

Чакай сега, ще ме прекъснете, нерде Овча купел-2, нерде Ел Ей; нерде баница за децата Ели и Сашко, нерде за старците Рей и Маги?

Ами точно срещу нас се строеше голяма поликлиника. Зад нея бяха оставени просторни градини с плодни дръвчета, които трябваше да станат парк. В дъното на парка се белееше прекрасна детска градина с плувен басейн. От северната страна на блока, под самите ни прозорци, дълбок трап щеше да бъде първата спирка на метро. Зад изкопа светеше чисто ново училище, където Ник научи първите думи от азбуката с помощта на линийка по ушите… И после всичко рухна. Като при всяка промяна. Циганите откачиха и изнесоха цялата дограма на бъдещата поликлиника. Трасето на бъдещото метро се превърна в локва с жаби; концертите им не бяха никак лоши, между другото. Мазетата плувнаха в кал, по етажите плъзнаха мишки. Учениците започнаха да се връщат в къщи след заплахи за бомби. Токът спираше по дванайсет часа и нямаше къде да се скриеш от студа. Месото, млякото и сиренето изчезнаха, заедно с другите продукти; докато чакаха на безкрайните опашки, хората гледаха как тирове с номера от други градове спираха пред пазарчето и прехвърляха тонове замразено месо в камиони, които изчезваха и се стопяваха в снежните виелици. Между блоковете плъзнаха глутници от гладни кучета. След внезапно зачестилите обири съседите започнаха да монтират безброй ключалки на външните врати и решетки на прозорците. (Понякога отивах да се стопля у Радой, с парно в апартамента; нямаше какво да откраднат от него и затова не му бяха нужни решетки, макар че отдавна мечтаеха да го сложат зад тях. Затова пък министърът на вътрешните работи, който живееше под него, беше здравата окован, колкото и да го пазеха буци с черни мерцедеси.) Срокът на зелените ни карти изтичаше, стегнахме куфари – за кой ли път – и отлетяхме за Америка, зарязали единствения апартамент, който някога сме притежавали… А след няколко години се върнах да го продам. Седях в дългите нощи смутен, без телефон, и почти подарявах на съседи мебели, килими, пердета и посуда, а книгите си прибирах в кашони, за да заминат на село, откъдето бях тръгнал. Това ми отнемаше много време, защото прелиствах хиляди страници – написани и подписани от мене, от приятели и врагове и от хора, които никога не бях виждал или чувал. (Крайно време е бездарникът, като описва смъртта на някого, да престане с това как животът му преминава като на филмова лента и да опита нещо като прочитане на хиляди страници.) И нали ми попадаха книги на Рей Бредбъри, преведени на български и на руски, си казах – защо не взема да му ги занеса…

И ето точно тази книги извади сега той и ги постави на малката масичка пред себе си и започна да ги разлиства.

– Прочети ми заглавието на български.

– Вино от глухарчета.

– Фино харчи – опита той, а аз и Маги се засмяхме. Опипваше кориците, както би докосвал четирите си дъщерички.

– Никога ли не си ги виждал? – попитах.

– Никога. Нито съм знаел, че са излезли там. Нито съм получил и цент…

– Излизали са в милионни тиражи. И поне в България имаше авторско право след седемдесет и трета…

– Никой никога не ми е искал разрешение…

В стаята стана тягостно тихо.

Рей продължи да разглежда книгите, които бяха повече мои, отколкото негови, Маги излезе да пуши навън. Върна се с чаша мартини.

Рей взе една от книгите, пъхна пръсти между листовете и ми я подаде.

– Прочети ми…

Обърнах се към Маги.

Тя кимна с глава:

– Рей обича да му четат.

Спря телевизора и излезе от стаята.

Взех книгата и започнах…

След половин час погледнах затворените очи на автора и спрях.

– Защо прекъсна? – оживи се Рей. – Толкова е интересен този български език. Само, че гласът ти е много глътнат.

– Знам. Нали затова ми пуснаха само две-три кореспонденции в „Свободна Европа“ и не ме назначиха в „Гласът на Америка“. Точно това прецениха специалистите: хрипкав, дрезгав, неясен глас, слаб…

– И глътнат, много глътнат! – настояваше Рей.

Глътнат-не-глътнат, почетох му още малко, докато наистина заспа.

Маги се върна с измития гювеч. Беше сложила капака под дъното, а вътре – букет от червени рози. Нейните рози.

Побързах да си тръгна, взех Ник от репетиция в училището, прибрах се, легнах да спя веднага, после беше смяната ми от десет до пет, сутринта закарах Ник до училището, върнах се и преди да заспя, сетих се за това глътнат.

Ами такъв е говорът ми, глътнат. Всеки ме познава по телефона, а един хирург, май беше от Швеция, дошъл да учи български в София, ме попита дали нямам рак на гърлото. А да си глътнеш езика като литературно сравнение не е толкова страшно, както да си глътнеш наистина езика; ако не го издърпа някой, може и да умреш.

Глътнат-не-глътнат, език-или-говор, все още я караме някак си – и физически, и литературному.

Лошото е, че самият български език става все по-глътнат от нападналите го милиони пишман журналисти и писатели. Забелязвам го и от четири хиляди мили разстояние. И от обратната страна на земното кълбо – от горната или от долната, не съм много сигурен.

Пропадне ли много навътре, и самият Рей Бредбъри не може да го измъкне. Както не знае български…