Камери на улицата, камери в училище, камери в детските градини, камери в работата, камери в магазина, камери … камери … камери … Има ли място, на което аз и семейството ми можем да отидем да кихнем, без това да влезе в „база данни“?

Post във фейсбук профила на Росланна Радомирова, Българско национално радио

Някога, когато бях съвсем малка, майка ни слагаше веселите панделки и ни изпращаше при другата баба. Ходехме ѝ понякога на гости със сестра ми и брат ми. Живееше в края на града. Вдовица от войната.Почти схлупена къщурка. Двор с шибой, меденочервен – наднича в приземното прозорче. Вечер лягахме на широкото легло, а над нас оставаше един календар с образа на Христо Ботев. Но с ореол на светец. Нещо като икона, която баба Мария гледаше вечер. Молеше се. И ни разказваше за Бог, който всичко вижда. Живеехме с родителите и другата си баба и дядо в самия център на града, дядо беше адвокат, качвахме се по широки каменни стълби към голямата входна врата. Иконите, които баба Донка рисуваше пред нас, имаха друг Бог – природата с нейното величие, с изгреви, залези, магичните излъчвания на Вратцата, стиховете на Яворов, Славейков, всякакви романи и други книги, боевете при Шипка, където е бил опълченец и нейният баща.

Седем десетилетия… Не изчезна приказният свят с героите си, магията на природата, магията на родолюбието, които баба Донка населяваше в душата ми. Не изчезна и онзи страх, поникнал под Ботев-иконата. Страхът, че някой отгоре всичко вижда и всичко знае. Десетте Божи заповеди ме изпълваха с ужас, защото, преди да ги проумея, проумявах оковите на усещането, че някой върви по петите ти, че следи играта ти, че влиза в главата ти и вижда всичките ти мисли. Ами ако се скрия, бях попитала дълбоко религиозната си баба. Не можеш, каза тя с нетърпящ възражение тон, няма как, Той всичко вижда. Това внасяше една несвобода в иначе щастливото ми детство. Както се вижда, усещането съвсем не е забравено.

Но не този страх е определял поведението ми.

Напоследък често  мисля за несвободата, която определяме ние самите и която ни определят обстоятелства, управляващи, институции, групи от хора, представящи се за гражданско общество и изказващи се от наше име. Понякога съм замълчавала, пресичана от едно определение за хората от моето поколение – вече сме „извън“, отричат правото на възрастта ни  да има мнение за днес и за бъдещето. Макар че мнозина от нас не само се вслушват в младите, но и се борят според усилията си точно за тях, за тяхното  бъдеще.  Поредното брожение в общественото пространство е свързано с камерите. И ще си позволя да включа мнението на един млад човек, чието дете също е малко. Защо той не приема това наблюдение? Представете си, иска детето да има своите права. Да не бъде под всевиждащото око на наблюдението, да не понася стреса от тази несамота. Да, наблюдението няма да е тайно. Но това не намалява стреса от неговото присъствие. Все повече се стесняват личните ни пространства. Тук обаче става дума за децата, които ще бъдат натоварени от най-ранна възраст с усещането за страх. Защото, прощавайте, но съм сигурна, че ще има учители, които ще сочат с пръст към камерата: „Не слушаш, но…“ Тук дори не търся далечната проекция в повтарянето на нейното поведение. В заканата. Само един детайл посочвам: участието на камерата в психичния свят на детето. Като цяло.

В кой момент от живота на детето се появява проблемът с неговите права… И сега в света продължава спорът кога един ембрион има правото да бъде зачетен като дете.  Кога една ситуация е определена като аборт, кога – като раждане. И в нашата страна има закон, която поставя черта между тях. Въпреки това спорът продължава. Съвременната медицина премества възможностите напред, все повече от родените далеч под килограм оцеляват…В обществото битките за права се разклоняват, умножават…

Но кой решава за децата? Големите. Те решават дали да има камера. Дали трябва да  си с определени грамчета, за да те признаят като човек. Същите големи решават и за останалите големи, които не са на високи позиции. И е очевидно какво огромно значение имат личностите, които вземат решения. Далеч съм от мисълта, че сега обществото ни трябва да има вид на нежна пасторална картина. Но камерите са достатъчно близко до нас, това може да е един съсед, който ще звънне  „там“  да ти създаде ядове. Съвременността предлага достатъчно стрес. И достатъчно страхове се натрупват в човека да оцеляването му, за здравето му, за несигурната работа, за безработицата на децата му. А и камерите, чиито записи ние наблюдаваме, внасят не по-малко стрес в деня ни. От телевизионния екран нахлуват разрушителни новини, в национален ефир ни показват среден пръст…Хайде да съберем тези две страни – и да видим къде точно са нашите права в държавата ни. Когато ни следят с камера – ни удрят. Когато ние гледаме медийните изяви на камерите, пак ни удрят. Защото, както е известно, в милата ни татковина удрят по-слабите, а другите се измъкват.  Каквото и да става, ще изразя мнение за учителите, най-общо казано. Не слагам общ знаменател, но много станаха  тези, които безразборно обиждат децата, поставят им несправедливи оценки – все от позицията на силния. Но и камери да им сложат, все тая. Никакви стимули и никакви наказания няма да променят човека, изграждал години своя нрав, своите формули за живот.

Всичко опира до нашата вътрешна камера, до окото ни, което води до самооценка. До принципи в неотменимата взаимосвързаност общество-личност. Осъзнато поведение – навреме. Прекалено огромна е темата, за да я обхванем. Но хаосът в здравеопазването и в образованието, само тези две горещи точки да вземем, не дава възможност да бъде поощрена самооценката. Силните удрят слабите. Източниците са камери и доноси. Страхът и отчаянието носят умора. Решения според ситуацията: няма учители, ще търпим тези, каквито и да са. Няма лекари. Ще приемем всякакви компромиси и там…

Е, както е тръгнало, в утробите на бременните ще слагат по една камера, за да се види онова там вътре, същество някакво, да не е замислило бунт срещу държавата. И колко му е да преместят едни граници между аборт и раждане и да ликвидират една „беля“. Че то у нас „белите“ идват все от тези, дето се опитват да мислят. А това с една модерна камера ще се види, нали?