От 15 години през февруари в центъра на София се провежда факелно шествие, посветено на ген. Христо Луков. И това става независимо дали то е разрешено или не, независимо дали има протести в страната или на международни организация. И независимо, че всяка година преди Луков-марш се организира протестно шествие.
Тези факти изискват размисъл по няколко въпроса: Защо именно ген. Луков е знаме на младите български ултранационалисти? Какво е състоянието на днешната българска демокрация? Какво знаят българите за родната история от ХХ в.?
Кой е ген. Луков?
На въпроса кой е ген. Луков може и трябва да се отговаря нееднозначно, тъй като трябва да се прави разлика между бойния офицер Христо Луков и политическия деец от 30-те години и от годините на Втората световна война. Отговорът на този въпрос зависи и от начина, по който споменът за ген. Луков се завръща днес – не като реална историческа фигура, а чрез митологизиран образ, предназначен за реализиране на конкретни политически цели.
Да, ген. Христо Луков е бил и професионален военен, участвал във войните, които България води в началото на ХХ в. – Балканските и Първата световна, когато достига до чин майор. По-късно, когато поема политическа роля (все пак трябва да припомня, че по конституция това е недопустимо), около него се раждат различни митове. Например този, че в края на септември 1918 г. с артилерийското си отделение бил спасил Кюстендил от сръбските войски, след като българските войници били напуснали позициите си, за да се отправят към София и да поискат сметка от властите за военната катастрофа – пробивът при Добро поле. Както се вижда, митът за „бранителя” Луков носи ясно изразен политически привкус, защото насочва към мисълта, че Луков е офицер-спасител на националната чест, докато разбунтувалите се войници са национални предатели (ще припомня, че Войнишкото въстание от септември 1918 г. е предизвикано от ужасното състояние, в което се намират армията и народът, и от поражението, плод на фатални грешки на командването).
Ген. Христо Луков става знаме днес не заради военните си качества, а заради политическата си дейност. От 1935 до 1938 г. е военен министър, когато България постепенно се ориентира към Третия райх като най-реваншистката държава, което отговаря и на желанието на българските управници да си върнат загубените територии и поруганото национално достойнство. Казвам това, тъй като атмосферата в предвоенна България напомня днешната, поне що се отнася до националното достойнство. А станалото в края на 30-те години и през световната война показва колко лесно такива настроения могат да се използват, за да хлътне цялата страна в дупката на войнстващия реваншизъм и да преживее нов погром.
Що се отнася до Христо Луков – докато оглавява Министерството на войната (точно така се казва това министерство), той съдейства на цар Борис ІІІ да си върне контрола върху армията, като разтурва Военния съюз и забранява на офицерите да се занимават с политика, превъоръжава армията (според тогавашните наблюдатели, мошеническа и гешефтарска сделка с фашистка Италия), подготвя планове за военни действия срещу Гърция, Турция и Румъния. Министерската кариера на Христо Луков не продължава дълго – големите му амбиции го вкарват в конфликт с министър-председателя Георги Кьосеиванов и е принуден да подаде оставка.
Истинската политическа дейност, заради която за ген. Христо Луков продължава да се говори и до ден днешен (за твърде много други професионални военни и дори военни герои отдавна вече почти никой не си спомня), е друга. Това е фактът, че от 1939 г. до смъртта си ген. Луков оглавява създадения през 1932 г. Съюз на българските национални легиони. Оценката за този пост на ген. Луков е в пряка връзка с оценката за тази организация, създадена в изблик на национализъм и под влияние на разгарянето на национализма и реваншизма в Европа. Като имам предвид идеологията, политическите цели, политически противници, които си избират легионерите, и средствата, които използват,
Съюзът на българските национални легиони
трябва да се определи като профашистка и пронацистка организация
Легионите се нареждат в дългата редица на подобни организации, никнещи като гъби в цяла Източна Европа през 30-те години. Ген. Луков е ярък представител на крайнодесните сили в България, следващи доктрината на фашизма и националсоциализма. И този последен щрих от биографията на генерала слага своя отпечатък върху цялостната историческа оценка за личността му. Днес го помнят последователите на Съюза на българските национални легиони, а не просто родолюбиви българи. И военната кариера на ген. Луков няма нищо общо, тя се използва, за да се скрие истинският характер на днешното му възвеличаване.
Осъществяването на факелни шествия в памет на ген. Христо Луков в съвременна България е една от най-уродливите прояви на обърканите ценности, които ни донесоха годините на прехода.
Луков-марш е грозен страничен резултат
от политическото пренаписване на историята
чрез простата замяна на политическите знаци пред историческите събития. Не отричам необходимостта за преразглеждане на историческото познание, но то трябва да се прави чрез професионален анализ, изчистен от вчерашни или днешни политически оценки, на основата на фактите и внимателното оценяване на процесите.
В случая на ген. Луков историческият контекст е ясен – той, както и Съюзът на българските национални легиони са привърженици на фашизма и националсоциализма и то в годините на Втората световна война, когато за всички заблудени от социалните аспекти на фашистките идеи вече е кристално ясно, че става дума за налагане на новия германски ред с помощта на Вермахта, за унищожаване на непълноценните и нежеланите. Ген. Луков установява най-близки връзки с представителите на Третия райх в България и директно с Херман Гьоринг в Берлин. Той се опитва да ускори въвличането на България във войната и разбира се, по възможност да оглави този процес.
При това положение продължаващото провеждане на т.нар. Луков-марш е поредният опит за реабилитиране на българските последователи на фашизма и националсоциализма. Идеите на организаторите на Луков-марш не могат да не предизвикат тревожни реминисценции, те са и в противоречие в основополагащите ценности на Европейския съюз, част от който е България.
Най-неприятното е, че за емблема на маршовете, в които за съжаление участват много млади хора, е избран именно водачът на пронацисткия Съюз на българските национални легиони ген. Христо Луков. Те са убедени, че той не е палач, а жертва, тъй като е застрелян на 13 февруари 1943 г. от Иван Бураджиев и Виолета Якова, членове на бойна антифашистка група. Но ако приемем тази трактовка, то би трябвало да квалифицираме като жертва и един от инициаторите на „окончателното решение” на еврейския въпрос Райнхард Хайдрих, застрелян на 27 май 1942 г. от чешка бойна антифашистка група (в този случай изпратена не от комунистите, а от емигрантското чехословашко правителство в Лондон).
Размяната на местата между жертвите и палачите
е белег за обърканото ни време и е голяма опасност за бъдещето на българската демокрация
Мисля, че навлизането в редиците на крайните националисти на все повече млади хора се дължи на общата криза, в която живеем. В България има все повече бедни, безработни, необразовани хора, които не виждат изход. Те приличат на хората, към които навремето се обръща Хитлер и които откликват на призивите му за национална революция. Това, от което се нуждаем днес, за да предотвратим подобна опасност, е разбирането на демократичните ценности – както в образованието, така и в обществото. България, както и повечето демократични европейски страни, трябва да покаже ясно, че не приема опитите за възраждане на крайни идеи, че не си затваря очите и не приема, когато се осъждат недемократичните практики от социалистическото минало да се възраждат не по-малкото недемократичните идеи от по-далечната ни история.
Протестното шествие срещу провеждането на Луков-марш ще започне в 12 ч. в събота, 17 февруари, от градинката пред Централната софийска баня, днес Музей на София.
