Градът на ангелите – Лос Анджелис, си има своя ангел. От плът и кръв. Ангел с малко страшна дълга брада. Ангел със смущаващо име – Мохамед Бзийк. Ангел, който се моли на Аллах. Ангел на смъртта или пък Баща на ангели – и двете му отиват. “Не, просто човек!”, казва за себе си Мохамед. От тези, които са един на милион. Или даже на милиард. Като Мохамед друг няма в Града на ангелите – той е единственият приемен татко, който приютява смъртно болни деца. Обречени душици, с много увреждания. Прави го от 20 години. Защото вярва, че всеки има право да умре обичан. Днес Clinica.bg ви разказва неговата история – благодарение на журналиста от „LA Times” Хейли Брансън-Потс, която в продължение на няколко месеца влиза в необикновения свят на семейство Бзийк. Слава Богу, че и такива светове има…

Децата ще умрат. Мохамед Бзийк винаги е знаел това. Но през 20-те и кусур години, в които е приемен баща, винаги е избирал тях – най-болните от най-болните в Лос Анджелис. Погребал е около 10 деца. Някои са издъхнали в ръцете му.

Сега Бзийк прекарва дълги дни и безсънни нощи, грижейки се 6-годишната си приемна дъщеричка. Тя е прикована към леглото заради рядко мозъчно увреждане. Глуха е и е сляпа, всеки ден получава гърчове. Ръцете и краката й са парализирани.

Бзийк – тихият, благочестив мюсюлманин от Либия, просто иска тя да знае, че не е сама в този живот. „Знам, че не чува и не вижда, но винаги й говоря. Прегръщам я, играем си, галя я… Тя има чувства. Има душа. Тя е човешко същество!”, простичко казва Мохамед.

От 35-те хиляди деца, които следят в Центъра по семейна грижа на Ел Ей, има около 600 като момиченцето. Те попадат под грижите на отдела за Медицински грижи, обяснява Розела Йусеф, регионален шеф на звеното. Има крещяща нужда от приемни родители за такива деца. И само един баща като Бзийк. „Ако ни се обадят от болницата и кажат: „Това дете трябва да си иде в мир у дома, се сещам само за един човек. Той е единственият, готов да вземе сираци, които няма да оцелеят”, казва Мелиса Тестерман, координатор в Центъра за приемна грижа на Ел Ей. Обикновено, признава тя, децата с толкова комплексни заболявания чакат края си в болница или в най-добрия случай – при медсестри, станали приемни майки.
Бзийк е единственото изключение. Въпреки че Розела знае, че в момента той 24/7 е до леглото на болното си момиченце, на коледното парти на Центъра го пита би ли приютил още едно болно дете. Този път Мохамед любезно й отказва.

Момиченцето стои подпряно с възглавници в ъгъла на хола на семейство Бзийк. Има дълга, тънка кестенява коса, вързана на конска опашка и прекрасни, извити вежди над слепите си сиви очи. Главата й е твърде малка за 15-килограмовото й телце. Ражда се с рядка малформация – енцефалоцеле (протрузия на мозъка). Веднага след появата й на бял свят, неврохирурзите я оперират. Изрязват тъканта, която се подава от отвора в черепа й. Голямата част от мозъка й обаче така и не се развива. Поверена е на грижите на Бзийк, когато е едва на месеца. Преди нея той се е грижил за три други деца със същата диагноза. „За тях това е доживотна присъда”, казва тъжно Мохамед.

62-годишният Бзийк е едър мъж с дълга, тъмна брада и мек глас. Роден е в Либия – най-голямото от 10 деца деца. Пристига в САЩ като студент през 1978 г. По-късно, общ приятел го запознава с Доун, която после ще му стане жена. В началото на 80-те, още преди да срещне Мохамед, тя е станала приемна майка. Приема в дома си деца, които имат нужда от спешна закрила. Мисията й е „по наследство – вдъхновяват я баба и дядо й, които години наред се грижат за изоставени деца.

Доун буквално се влюбва във всяко дете, което влиза в дома й. Води ги на фотосесии по празници, организира кампании за набиране на подаръци на всички малчугани от общността. „Беше много смешна, моята Доун”, признава Мохамед. „Ужасяваше се от паяци и буболечки – дори, ако бяха част от украсата за Хелоуин. Но никога не се боеше от болестите на децата или от собствената си смърт, разкрива Мохамед.

Семейство Бзийк отваря дома си в Азуса, Калифорния, за изоставените деца през 1989 г. Оттогава-насам през къщата им са минали дузина. Съпрузите изкарват курсове за приемни родители в местния колеж. Там им правят и психотренинги как да се справят с болестите и смъртта на децата. Доун е толкова отдадена на каузата, че даже я ползват за „златен стандарт” при изработването на наръчници за по-добра приемна грижа сред лекари и социални работници. Първият път, когато смъртта застига едно от децата им, е през 1991 г. Момиченцето е дъщеря на работничка във ферма, която – бременна в царевичните ниви, поглъща пестидици. Бебето се ражда с тежка гръбначна малформация. Целия си кратък живот прекарва в гипсово корито. Не доживява и годинка – издъхва навръх националния празник 4 юли, докато семейството приготвя тържествена вечеря. „Жестоко ме заболя, когато издъхна!”, признава Бзийк, хвърляйки поглед към снимката на мънично момиченце в бяла рокля, положено в ковчег, постлан с жълти цветя.

Около средата на 90-те семейство Бзийк узрява за идеята да се грижи само за смъртно болни деца, които никой друг не иска. Един от синовете им например е със Синдром на късото черво и е приеман в болница 167 пъти в 8-годишния си живот. Момченцето никога не е хапвало твърда храна, но Бзийк винаги го слагат на масата – с празна чиния и лъжица, за да се чувства като част от семейството. Друго от децата – отново с енцефалоцеле, живее само 8 дни под покрива им. Толкова е мъничка, че майстор на кукли трябва да й ушие костюма за погребението. А ковчегът е миниатюрен и Мохамед го носи в ръцете си – като кутия за обувки.

„Разковничето е да ги обичаш като свои деца”, казва Бзийк за своите ангели. „Знам, че са болни. Знам, че ще умрат. Аз съм само човек и правя всичко по силите си – останалото оставям на Господ”, казва Мохамед.
През 1997 г. се ражда единственият му биологичен син – Адам, който е с „Болестта на стъкленото човече” – рядко генетично заболяване. Момчето е джудже, а костите му са изключително крехки. Когато е бебе, всяка смяна на памперса или чорапчето му може да свърши с тежко счупване. Бзийк не таи горест заради увреждането на сина си. Просто го обича с цялото си сърце. „Така го е създал Бог”, казва простичко Мохамед. 19-годишен днес, Адам тежи няма и 30 кг. Има огромни кафеви очи и се подсмихва срамежливо. Когато си е вкъщи, „хвърчи” из стаите, размахвайки ръце върху специалния си скейтборд. Баща му го е направил от миниатюрна дъска за гладене. Адам учи компютри в колежа „Citrus” и ходи на лекции с електрическата си инвалидна количка. Най-дребничкият в класа е, но баща му признава, че е „голям боец”. Родителите му никога не са му спестявали колко болни са приемните му братя и сестри. Казвали са му, че вероятно ще умрат. Семейството възприема смъртта като естествена част от живота – нещо, което прави малките радости още по-значими. „Обичам сестра си!”, казва за парализираното на дивана момиченце Адам. „Никой не заслужава да изпита цялата тази болка”, тъгува тийнейджърът.

През 2000 г. майка му Доун, пламенният закрилник на изоставените деца, се разболява. Връхлитат я тежки припадъци, които я оставят омаломощена за по цяла седмица. Рядко излиза от вкъщи, защото се бои, че ще припадне на улицата. „Не можа да се примири с болестта”, признава Бзийк. Пристъпите се оказват фатални и за брака им, двамата се разделят през 2013 г. Година по-късно Доун издъхва. И до днес Бзийк се дави в сълзи, когато говори за жена си. „Тя винаги беше по-силната – изправяше се смело срещу болестите на децата и надвисналата смърт”, не крие Мохамед.

В студената ноемврийка утрин Бзийк бута инвалидния стол на дъщеричката си към Детската болница на „Сънсет булевард”. Момиченцето е увито в розово одеало. Главата й е отпусната на възглавницата, върху която е избродирано: „Тати е тиксото, което ни държи заедно”. В последната седмица е захладняло и момиченцето има настинка. Мозъкът й не може пълноценно да регулира температурата й. Затова едното й краче е топло, а другото – ледено.

В асансьора, личицето й става червено като домат след всяко изкашляне, гърлото й се задръства от храчки и тя се бори за всяка глътка въздух. Всички хора извръщат глава. Бзийк пък я потърква по бузата игриво, взема ръчичката й и помахва с нея. „Ейй, мама!”, прошепва в глухото й ухо, за да я успокои

За Мохамед болницата е станала втори дом. Когато не е тук, обикновено е на телефона, консултирайки се с поредния доктор, спорейки със застрахователната компания кой ще плати това или онова изследване или пък, преговаряйки с адвокатите, който бранят интересите на болното дете. Всеки път, когато двамата излизат, таткото носи дебела черна папка с всички епикризи и рецепти на момиченцето. Въпреки че Бзийк има лиценз да се грижи за болни деца и получава около $1700 месечно за това, той няма право да взема решения за лечението на дъщеря си. Вече са в кабината на д-р Робъртс. Лекарката се усмихва на чорапките й с къдрички и кафявата рокличка на есенни листа. „Ето я нашата принцеса! Както винаги, с прекрасна рокля!”, казва докторът. С Мохамед се познават от години, покрай всички болни деца, които е отглеждал. Когато момиченцето е на 2, д-р Робъртс откровено заявява на Бзийк, че няма какво да направи, за да подобри състоянието й. „Трудно е за лекаря да признае, че е безсилен. Но понякога просто сме”, откровена е лекарката. И е категорична – малката й пациентка, която по 22 часа в денонощието е опасана в тръбички, за да поема храната и медикаментите си, е жива и до днес, само благодарение на татко си.

„Когато не е болна и е в настроение, направо плаче да я гушкаш”, разкрива д-р Робъртс. „Макар да не говори, показва какво иска… Животът й не е безкрайно страдание. Има моменти, в които му се наслаждава и е страшно доволна – и заслугата за това е на Мохамед”, хвали го докторката.

Извън посещенията в болниците и петъчната молитва в джамията – когато медсестра се грижи за дъщеря му – Бзийк рядко напуска дома си. Момиченцето има нужда от непрестанно внимание. За да не се задави, трябва да спи седнала. Татко й също – на съседната кушетка. Истината е, че Мохамед не спи много.

Събота на обяд, в ранния декември. Мохамед, Адам и медсестра Мерилу Тери са на празничени обяд – празнуват 6-тия рожден ден на малката. Биологичните й родители също са поканени на партито, но така и не идват. Бзийк е клекнал пред рожденичката – нагласена в рокля в бяло и червено, и с чорапки в тон – и й помага да пляска с ръце. „Ура! Вече си на шест! Шест! Шест!”, щастлив е таткото. Пали 6-те свещички върху чийзкейка и слага момиченцето си на кухненската маса. Приближава парчето торта до лицето й, за да усети топлината на пламъка. Пеят й „Честит рожден ден”. Мохамед отпуска глава върху лявото й рамо, а брадата му нежно гали бузката й. Тънка усмивка преминава през лицето на 6-годишната принцеса.

clinica.bg