Публикувам отново едно мое свидетелство като очевидец, писано отпреди една година, тъй като щом наближи датата от опожаряването на Партийния дом и в някоя медия се появяват коментари за Радой Ралин и Йосиф Петров като херостратите на прехода. Тази година дамгосването не дойде от истерично прономенклатурни медии като „Поглед Инфо“, да кажем. Тази година нарочването се случи като „приятелски огън“ от сайта „Маргиналия“. Заради това искам отново да припомня обстоятелствата, на които станах свидетел тогава. Сменил съм само снимката. Защото, както отново ще прочетете в текста по-долу, Радой Ралин и Йосиф Петров онази вечер не призоваваха към нищо друго, освен да бъде предотвратено самозапалването на Пламен Станков. Сменил съм само стоп кадъра от пожара в Партийния дом със стоп кадър от видео на Пламен Горанов един ден преди да се самозапали на 20 февруари 2013 г. във Варна. Правозащитникът, гражданският активист Пламен Горанов. Който изгоря като факла… и не само той – още колко български граждани сложиха по този нечовешки начин край на живота си по време на протестите 2012 – 2013 г.? Ала Йосиф Петров и Радой Ралин вече не бяха сред нас, за да се опитат да ги спрат… И днес не са сред нас, да да могат лично да се защитят срещу клеветите.

На другия ден демонтираха петолъчката, след като преди това разтуриха Града на истината…

27. 08. 2020 г.

Тъкмо, когато Улицата днес буди странни асоциации с Улицата отпреди точно 30 години, сякаш никой не си припомни за палежът на Партийния дом.

26 август 1990 година беше спокоен неделен ден. Доколкото спокоен можеше да бъде всеки ден след изборите за Велико народно събрание през юни същата година. Стачката на студентите и оставката на Петър Младенов бяха вече отминали събития. Желю Желев беше избран за председател-президент на все още Народната република България. Площадът между сградата на Държавния съвет – тази фигура не беше все още отменена от конституцията, която трябваше да приеме новоизбраното 7 ВНС – и Археологическия музей, наричаха „Площад Демокрация“ – землището, отвоювано от Града на истината.

Там в наши дни стоят палатките и тентите на днешните протестиращи. Северната граница на Града застрашително се разпростираше към южната фасада на Партийния дом, а върху висок пилон, побит в покрива на сградата, стоеше огромна рубинена петолъчка. Тази петолъчка се превърна в камъчето, което прекатури колата на мирния преход и предизвика пожара…

Още предишните дни Пламен Станчев обяви гладна стачка с искане петолъчката да бъде премахната от пилона, като тоталитарен символ. Поетът Радой Ралин беше силно обезпокоен за здравословното състояние на активиста от движението „Инициатива за гражданско недоволство“ – тогава подобни инициативи никнеха като гъби след дъжд.

Всяка вечер Радой Ралин посещаваше Пламен Станчев в палатката му в Града на истината и го увещаваше да прекрати акцията си. Сатирикът не искаше и да допусне, че българската нежна революция ще даде жертва. Мисълта за самозапалилия се след прегазването на Пражката пролет преди 20 години Ян Палах, подпалваше най-големите му страхове. И така всяка вечер Радой заставаше пред Станчев, като му говореше, че червените плутократи и номенклатурата не заслужават саможертвата му. Думите на поета нямаха въздействие върху протестиращия.

Неделната вечер на 26 август 1990 г. с Капка гледахме филма след централните тв новини. Прекъснаха филма и подадоха картина от студиото. Там изненадващо се появиха баща ми и поетът земеделец, депутат във Великото народно събрание Йосиф Петров.Радой Ралин, безкрайно разтревожен обяви, че Пламен Станчев е готов да се самозапали:

“Апелираме към президента на България, към председателя на Великото народно събрание и към председателя на Министерския съвет, където и да бъдат в момента, да направят всичко възможно, да осуетят самозапалването на Пламен Станчев и няколкото негови приятели, които не успя никой да разубеди да не стигат до тази фатална развръзка на тяхната борба! Те искат да се изпълни обещаното им. И понеже има неустойка, са се поляли със силно запалителна течност – има и пожарникари и други – никой не е в състояние да им помогне… Молим отговорните хора на България да не допускат едно срамно петно!“

От всичко, което прочетох през годините за събитията в националната телевизия онази вечер, най-правдоподобно ми изглежда повествованието на Кеворк Кеворкян, заради това пускам линк към него:

ПОКАНА ЗА ПРЕВРАТ

Спогледахме се с Капка и за нула време скочихме в едно такси, което добрият случай бързо ни предложи. Докато пътувахме с тъжна ирония се досетих, че по централните новини съобщиха как държавният глава Желю Желев е на инспекция в резиденцията Евксиноград, а баща ми наивно се надява как неговият приятел и съмишленик в съпротивата срещу тоталитаризма, с магическа пръчка ще премахне рубинената петолъчка.

Когато пристигнахме в Града на истината, видяхме, че агитката на Пламен Станчев се беше разположила върху възвишението в градинката пред Националната художествена галерия, срещу източния вход на Партийния дом. Днес пред този вход е служебния паркинг на Парламента. Пламен Станчев не просто трепереше, а видимо се тресеше, седнал, покрит с овехтяло одеяло, напоено с течност, а наоколо се носеше силна миризма на бензин. Попитах хората около Станчев – с тях се познавахме, защото обикновено вечер придружавах баща ми при срещите му с протестиращите – къде са Радой Ралин и Йосиф Петров. Отвърнаха ми, че са ги закарали с кола до телевизията и не са се връщали оттам. Хората около Пламен все още не знаеха, че Радой Ралин и Йосиф Петров са отправили от синия екран своя наивен, ала достоен за поети призив за спасяването на Пламен Станчев…

Хукнахме към ул. „Сан Стефано“. От телевизията ни казаха, че Радой Ралин и Йосиф Петров са си тръгнали. Опасявайки се баща ми да не се върне обратно и да не го оставим сам, хукнахме отново към Партийния дом…

Там пожарът вече се беше разразил. Стояхме докато не го изгасиха, а после поехме към дома на баща ми. През онези години, призори в София трудно се хващаше такси. Крачехме нагоре към хотел „Плиска“ по Цариградско шосе, което тогава май все още се казваше Булевард „Ленин“, а някъде около сградата на БТА се разминахме с бронетраспортьори, които бавно се движеха към центъра…

У дома му, заварихме баща ми да спи. Разбудихме го и той от нас разбра за пожара. И наистина се разстрои много. Разказа ни, как заедно с Йосиф Петров били в близък до събитията храм на панихида, свързана с кончината на Цар Борис III. Тук трябва да направя историческа пауза…

Йосиф Петров беше земеделски поет, като николапетковест, лежал в лагер след Унгарското народно въстание през 1956 г. Земеделците са най-големите противници на монархията у нас. Бай Йосиф също беше републиканец до костите си. Но двамата с баща ми – в младостта си бил ремсист и бонсист – обстоятелство, което комунетата от „Дума“ и „Поглед Инфо“ не могат да му простят  – техните предци едва ли могат да се похвалят като антифашисти, когато полицията е биела и преследвала…

Та баща ми и Йосиф Петров изповядваха веруюто, че пострадалите от тоталитаризма заслужават почит и уважение, независимо от убежденията си. Поради тази причина те намираха, че царската фамилия е репресирана след 09. 09. 1944 г. и поради това са решили, че трябва да присъстват на тази панихида. Продължението на темата може да е сюжет на друго свидетелство на очевидеца, но тогава – на 26. 08. 1990 г. Йосиф Петров и Радой Ралин излизат от храма, пресреща ги активистка от агитката на Пламен Станчев, говори им, че той ще се самозапали, води ги при неконтролируемо треперещия, наметнат с напоено от бензин одеяло Станчев, който според мен, нея вечер беше напълно нечленоразделен…

После качват двамата поети в автомобил и ги откарват пред телевизията. Тогава единствената…

Онази нощ баща ми ни разказа всичко това. Не поради опит да се оправдае. Продължаваше да се тревожи за Пламен Станчев. Доказателство за неговата ангажираност е и фактът, че десетилетия по-късно, в края на дните си, Радой Ралин инициира подписка на интелектуалци до Общинския съвет в София да бъде предоставено общинско жилище на Пламен Станчев, като „поборник“ – кавичките са мои – в демократичните процеси у нас. Импулс на поет, доста напоително иронизиран от изданията на Петьо Блъсков по онова време…

Но това са минали работи. В първите часове на 27. 08. 1990 г. баща ми не можеше да приеме, че действията му – вместо да съхранят човек – са предизвикали брожение и метеж…

Пиша всичко това, защото като една жива картина, споменът продължава да ме държи буден понякога и среднощ. Не си позволявам да давам оценка на когото и да е от героите в тази превратна случка от най-новата ни история. Не се безпокоя и от хулите, които може да предизвика моят спомен… Хейтвайте, братя! Това ще ви остане…

На другия ден – 27. 08. 1990 г. хеликоптер отнесе някъде из небесата рубинената звезда. Преди това в ранното утро полицията разтури Града на истината…