Такъв текст отдавна исках да напиша. Обикалям България – за малко да напиша „страната“. Не, че няма да е вярно, но един от белезите на обезчовечаването е страхът да произнесеш България – едно, защото ни е втръснало да се кълнат в нея, друго, защото обезчовечаването девалвира първо думи като РОДИНА, БЪЛГАРИЯ, ПАТРИОТИЗЪМ. Кога започна обаче това обезчовечаване. Някои замерят демокрацията с де какво намерят, навличайки и всички вини за това. Но нещата са процес, който не започва от днес. И никакви постановления – преди 1989 година те бяха спасителния пояс на давещата се в отчуждението човещина. Имаше постановления за населяване на Странджа-Сакар, за връщане на хората на село, даваше се земя за лично ползване, ергенският данък, стимулиращи укази за младите семейства и редица още.

Отливът от селото обаче не намаля, защото младите искаха да работят по осем часа, а в събота и неделя да мръднат до село за няколко буркана с лютеница и радване през стобора на прасенцето, оставено за отглеждане на родителите. Родителите гледаха прасето, защото се страхуваха, че синовете и дъщерите нямаше пък да гледат тях – знак за равенство между свинята и дъртия родител… Недай си, Боже, такова отмъщение да ги настигне. Старческия дом бе табу и за него се говореше така, както старите жени говорят за проказата, прикрили устата си с крайчетата на черните си забрадки. Старческият дом бе символ за родоотстъпничество, черна синовна неблагодарност или просто за отгледан нехранимайко. Така им викаха и на тези, захвърлили родителите си в социалното заведение. Нехранимайковци. Някои, издигнали се в града, запращаха родителите си в Старчески дом и защото не искаха да показват селския си произход. Индустриализацията, стимулирана от укази за жителство в големия град, изсмукваше младите. А те не носеха патриархалния бит, който се възпитава от страхът пред Бога.

Страхът от Бога бе заместен от страха от Партийния секретар. Но той не възпитава. Страхът не възпитава, той те страхува и нищо повече. Бог не раздава временно жителство. Патриархът в семейството вече липсваше. Няма пред кого да свалиш шапка и дълго да я стискаш в ръцете си, пристъпвайки от крак на крак. И не, защото ще бъдеш наказан, а защото носиш отговорност пред Патриарха на семейството – пред белите му коси, свъсените вежди, благородната му усмивка, бонбона в пояса… Патриархът, който възпитава и жаждата за знания. Който сваля шапка само пред попа и даскала – останалите свалят шапка на него.

Всъщност, обезчовечаването на селото започва от момента, в който не си свалиш шапката пред Даскала, пред попа, пред… дядо си. От там започва обезчовечаването. Когато решиш, че родината не е педя пръст под нозете ти, а няколко нахакани копеленца, които се разпореждат със собствения ти живот. Когато родината се изчерпва с химна, запят на някой стадион, а не с рода в буренясалите гробища. Родината е тогава, когато навестиш тези гробища – де свещ да запалиш, де да прикадиш, де да си помълчиш с родителите. Да застанеш пред гроба, да свалиш шапка и да помълчиш пред тях, чувствайки техния укор за все по-редките ти прескачания до село. А ти си започнал все по-рядко да идваш, защото няма кой да ти напълни багажника с буркани, няма кой да ти гледа прасето. И няма смисъл да го гледа някой, защото го има в кварталния супер. Защото по-често казваш „свиня“ на комшията, отколкото… Отколкото… А и не ходиш по гробища, защото ти е писнало да ги заварваш обругани от самонастанилите се катуни в родната ти къща. От срама, че същите тези са изнасилили майка ти и ти не можеш нищо да направиш. А те са го направили, защото са влезли да я оберат. А влизат да я оберат, защото знаят, че ти всеки месец и пращаш по стотина евро от чужбина и те знаят на коя дата става опитът да изкупиш вината си. Защото тези сто, или двеста евро, изпратени до изнемогващите с мизерните пенсии родители са не тяхното спасение, а капанът, който им залагаш. И мангалите влизат безпрепятствено в къщата, в която си роден, или в която са родени твоите родители и изнасилват твоята майка, баба, леля… И ти се кълнеш, че си направил всичко възможно, за да облекчиш живота им. Но не си. Ти си поканил изнасилвачите и даже си им оставил едни двеста лева награда за това, че са изнасилили майка ти… Да. Ти си възнаградил изнасилвачите на майка си, защото чий чеп дириш някъде другаде, а не си помогнал да се стегне къщичката, да се изорат нивите, да прибереш реколтата… Ти си се обезчовечил, защото няма кой да те плесне през врата, ако не си си свалил шапката, поздравявайки даскала, попа или кмета.

Така че, не обезлюдява селото. Не обезлюдява. Селото се обезчовечи и връщане назад няма. Защото, ако не го превземат циганите, в него ще дойдат граждани от пет поколения. Които не са чували за твоето село никога. Ще стегнат къща, ще я оградят, ще пуснат СОТ, ток по оградата ще пуснат. И въобще няма да се интересуват от това как се казва майка ти, която е оставена да бъда изнасилена. Защото те в града така са научени от деца. Не да свалят шапка пред комшията, защото дори не знаят кой е и как се казва. Защото в града обезчовечаването е започнало преди ние да се появим в него…

http://hristostoianov.blogspot.bg/