Ще помислите, че заглавието и подзаглавието на този обзор взаимно се изключват. Ала, ако човек се поразмисли повече, ще проумее, че не е така.

Да вземем опозицията. Структурно у нас съществуват две разновидности на опозицията. От една страна това е Столетницата – партията, която през последните години се снабди с нова байрактарка в лицето на Корнелия Нинова – на практика политически ренегат, изпратен в БСП направо от Костовото СДС.

От другата страна като опозиция на ГЕРБ се обозначават отломките нищожни от партийни деятели, които все още се надяват, че спомените за Костовото управление ще ги вкарат в парламента – забележете в парламента, а не във властта – както и организиралите се в партия отломки нищожни от последния мощен протест на българското общество, избухнал срещу избирането на Делян Пеевски за председател на ДАНС през 2013 г. И тези отломки нищожни се надяват в някакво бъдеще да се докопат до парламента, за властта засега и те си траят. Обединението на отломките се нарича „Демократична България“. Идеологически това обединение е странен хермафродит от не само два, че и повече политически полове, но отломките се ласкаят да бъдат посочвани като „градската десница“, каквото и да значи това.

От третата страна – както  винаги е било по нашите земи, съгласно стария виц – стои съветската страна.

Изминалата година подчерта, че българската опозиция тъне в политическа нищета – понякога по-дълбока от нищетата, в която тънат социално слабите български граждани.

Докъде успя да развее байрака Корнелия Нинова?

Новините, които донесе 2019  от „Позитано“ 20 недвусмислено показаха, че основната задача на Столетницата не е да вземе властта и зауправлява държавата, а да се превърне в лидерска партия. В това отношение кликата около Корнелия Нинова успешно се справи с вътрешнопартийната опозиция. В случая наблюдаваме още една нищета на опозицията – вътрешнопартийната и отново мощ на властта; властта вътре в БСП.

Самата Корнелия Нинова може да се тупа с всички сили по юнашките гърди; нейните венцехвалители могат да ѝ пригласят колкото си искат за небивалите успехи на Столетницата при проведените през 2019 г. избори за европейски парламент и местни органи на властта, все тая:

БСП не успя да убеди българското общество, че може да бъде алтернатива на ГЕРБ при управлението

Въпреки огромните скандали, които разтресоха властта още през пролетта, преди изборите за европарламента, Корнелия Нинова не успя да поведе партията си към убедителна победа, която да предизвика предсрочен парламентарен вот и съответно излъчване на ново правителство. При това Корнелия допусна груба стратегическа грешка, като еднолично и авторитарно наложи на парламентарната си група да бойкотира пленарните заседания.

Не по-добре се развиха събитията при „Демократична България“, въпреки, че и сред тях не липсваха самодоволни хвалипръцковци. Домогването на Радан Кънев до евродепутатство може да е обслужило политическия му нарцисизъм, но не показа нарастване на електоралната сила при „Демократична България“. Нищо повече от очакваното. Радан смени Светльо Малинов. Градските преброиха редиците си и хукнаха към надпреварата за София. И тук лидерите им също допуснаха сериозна стратегическа грешка. Не се вслушаха в мнението на най-авторитетните анализатори в собствените си редици да организират предварителни избори, за да излъчат своя кандидат за кмет на столицата:

ИЛИЯН ВАСИЛЕВ: Предварителни избори! Писна ми да вземат правилни и печеливши решения от мое име

Вместо да организират предварителни избори, лидерите на ДСБ и „Да България“ ненадейно измъкнаха кандидатурата на арх. Борислав Игнатов, като заек за ушите, от магически цилиндър. Впоследствие стана ясно, че най-малкият проблем на арх. Игнатов е варненският му диалект, от който той скоро се отърва при публичните си изяви. Не успя обаче да се отърве от бюрократичния си новоговор и дървено поведение при срещите си с избиратели. От „Демократична България“ задълбочиха изначалния си стратегически провал, след като негласно застанаха зад Мая Манолова при балотажа за кмет на София. Броят на общинските съветници и районни кметове на столицата, които вкараха не може да послужи като извинение и оправдание за Атанас Атанасов и Христо Иванов, които не поеха политическата отговорност и не подадоха оставка след провала на тяхната кандидатура:

Щеше ли Борислав Игнатов да спечели предварителните избори в София?

Всъщност липсата на каквито и да е рефлекси към поемането на политическа отговорност е наложила се традиция при лидерите на опозицията у нас. Това, може да се каже, е главната причина за нищетата на българската опозиция.

Как поема политическата отговорност властта…   

Следва продължение

Нищета на опозицията, нищета при управлението II част
Могъществото на властта и инвалидността на управлението