Тази сутрин в метрото забелязвам как на „Опълченска“ се качва един познат, нещо като по-далечен приятел. Понеже на обществени места не водя политически разговори, а много добре знам какво ще последва ако ме види, забивам по-дълбоко нос в книгата, която чета. От това само ми се запотяват още повече очилата над маската.

Напразно е усилието ми да стана невидим. Той идва при мен и почти шепнешком ме заговорва:

–  Привет, какво пак четеш?

– Нещо, подходящо за градския транспорт.

– Четох те вчера. По принцип добре пишеш, но само приказки не са достатъчни.

–  Каквото мога – това  правя, както умея – така  го правя…

–  Предполагам много добре знаеш, че т…а няма никакви решения, само бави топката, печели време. Неговите съветници и кукловоди са му казали, че всеки протест издържа максимум 40 дни, преди да започне да затихва. И той рита топката по трибуните, търкаля се по терена, прави смени само и само да спечели време. Тактиката му е да изтощи обществената енергия. Друга тактика т…а няма.

Повдигам рамене – моят познат да тълкува дали съм съгласен или не. Но това не го спира. Казва ми, че е трябвало да слезе на Стадиона, но сега ще слезе с мен на Софийския, та докато походим, да си довършим разговора:

–  Обяснили са му, че има за раздаване още 2 милиарда в течение на месец-месец и половина. При тия нормата на присвояване е 20%. Ти си математик, можеш на ум да пресметнеш колко са 20% от 2 милиарда. 400 милиона. Че-ти-ри-сто-тин милиона, брат ми! Тези за 1000 лева родината ще продадат, а това са цели 400 милиона! Ще се търкалят по терена, ще симулират, ще се свиват болезнено, ще ръкомахат, куп жълти картони ще си изкарат, но няма да пропуснат да чопнат толкова парà!

Изведнъж ме хваща за ръката – почакай да погледна как е пред Ректората. Изчаквам го, връща се доволен:

–  Като не разбират от добра воля, така ще стане – на зла круша зъл прът! А какво ще кажеш за сик-мик, Маджо, Пашата?

–  Скелети в гардероба. Всеки преход, всяко смътно и смутно време има такива.

–  Аааа, не е така! Каквото щат да говорят за Христо Иванов, но той е първият политик, който за тези 30 години дръзна да наруши Закона за политическата омерта. Той пръв зададе на глас въпроси, чиито отговори пълзят от години из интернет. И може да продължи списъка с въпроси и за Маргините, за Бай Миле, за Тодор Толев, за Чехия-мехия и какво ли още не. Да питаш на глас първи за тези неща се иска дупе!

–  Това няма да върне на България загубените десет години на корупция и некадърно управление, на безвремие и безхаберие.

–  Няма да ги върне тия десет години, но ще помогне да не загубим още десет години!

Наближаваме Орлов мост. Той сочи към палатките:

–  Шапка им свалям на тез’ деца – те са живият упрек към заспалото ни племе. Но не си прав, че тези въпроси не трябва да се задават. Ако не ги беше задал Христо Иванов, друг щеше да ги зададе. Не е тази политика наша бъкана само от страхливци и продажници! Не можеш да намериш отговорите за случващото се, ако не зададеш въпросите защо то се е случило.

–  Тези въпроси са за началото на Прехода. Значи са вече работа на историците и историята.

–  Историята се пише от победителите, а се чете от победените. Значи какво излиза по тази желязна логика? Излиза, че за да се напише вярната история на България, ето тези млади хора трябва да са победителите. Те, а не наследниците и охранителите на висшата номенклатура на бекапе, не върхушката на десе, не висаджийските и сикаджийските борчета!

Заставаме недалеч от палатките. Мълчим минута-две. Всеки си мисли нещо свое и си го мисли по свой си начин. Време е да се разделяме. Той ме гледа с известно съжаление:

–  Ама и ти си се предал явно. Тая работа чрез Фейсбук няма да стане. Който не е с тези млади хора тук и сега, той е против тях – сега и завинаги. А си с тях не из социалните мрежи, а като си до тях – плътно и ежедневно, ако трябва и денонощно. Всичко друго е ала-бала насред мълчанието на баламите…

С вкиснато настроение аз продължих по канала към Шипка, а той слезе в подлеза да купи нещо за младите на Орлов мост.

Прочетено във фейсбук профила Nikolay Slatinski