Точно на Гергьовден имах премеждие.

Бях направила целия график за празниците, организацията за трите почивни дни беше подредена по дни и часове. Прекрасно е, когато се събират три почивни дни и можеш изцяло да ги планираш според своята воля. И тези три дни тепърва предстояха.

Но най-напред рано сутринта да отида на църква. Затварям входната врата, отново я отварям, защото съм забравила да взема чадъра, нали дъждът ни изненадваше по празниците непрекъснато, отново затварям вратата, натискам бутона за асансьора, той идва, качвам се в него, поглеждам се по навик в огледалото и след няколко секунди, два етажа по-надолу се чува катастрофичен трясък, аз отскачам, блъсвам се в стената на асансьора, взрив, бомба, е първата ми мисъл, усещам тъпа болка в главата, очевидно съм се ударила, асансьорът е заседнал между етажите, вратата не може да се отвори, клаустрофобията се включва на максимум, натискам алармения бутон, след малко ми се обаждат, започвам да обяснявам несвързано, че някъде е избухнала бомба, ужасно силен шум, асансьорът се е блъснал в нещо, което всеки миг ще се взриви, че това сигурно е атентат, че асансьорът е между етажите, че вратата не се отваря, че аз не мога да изляза. До половин час ще изпратим екип, не се притеснявайте, отговори човекът, с когото разговарях, без да го виждам.

Не избухна бомба, нямаше атентат с взривове, асансьорът не пропадна в шахтата, аз – за най-голямо свое изумление – останах жива и невредима. Наистина до половин час дойде един учтив и любезен господин, техник, обясни ми какво да натисна, за да се отвори вратата, подаде ми ръка, внимателно ме пое, когато скочих направо в ръцете му, обясни ми, че това се наричало „заклинване”, че сработва защитният механизъм, че от четирите страни на шахтата изскачат релси, които блокират движението на асансьора при някаква нередност, в тях именно се е блъснал асансьора и те са спрели пропадането му в шахтата. Благодарих му от сърце, заслизахме по стълбите, на улицата поговорихме още малко, бил пенсионер, работел като авариен екип, живеел в центъра и му било сравнително лесно да стига до всяка точка на града при аварии, такива неща се случвали често, да не съм се притеснявала. Обясни ми също, че повредата е била голяма и само това заклинване ме е спасило. Още веднъж му благодарих и тръгнах към църквата по пустите празнични улици.

Как се чувства човек след подобно премеждие, което – слава на Бога – завърши щастливо?

Как се чувства ли? Като глинен съд.

Дълбоко осъзнах – ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата.

За кой ли пореден път си казах – трябва да въздаваме хвала на Господа с всяко наше дихание.

Нали така се обръщаме всеки ден – благодаря ти, Господи, за всички Твои видими и невидими благодеяния към мен….

За кой ли пореден път си казах – да помним смъртта. А като че ли нашето най-естествено състояние е да не помним смъртта, да живеем вечно, но не на новото небе и земя, а тук, в този живот, в този бит, на това място, с всекидневните тревоги и трудове, наслаждения, радости, вълнения, да не умираме, да бъдем вечно млади, красиви, елегантни, да бъдем продължение на сюжетите на рекламите и копия на героите им с техните ослепителни усмивки и безоблачен оптимизъм, да правим планове за днешния ден, за утрешния, за следващата седмица, за лятото, за зимата, за следващата година дори.

Помни смъртта – Memento mori, е бил девиз на хората от миналите векове. Житейското мото на хората от нашия век е противоположен – Не помни смъртта. Живей така, като че тя не съществува. Радвай се и консумирай максимално живота. Консуматорската нагласа е в стихията си. Тя е в основата на радостта и щастието. Колкото повече консумираш, толкова си по-щастлив, толкова по-пълноценно живееш. Консумирай с пълни шепи и не помни смъртта. Бъди атрактивен и не помни смъртта. Бъди успешен и не помни смъртта. Щом не помниш смъртта, тя не съществува. При неизбежните срещи с нея постави своя букет цветя и бъди убеден, че тя посещава другите, но до теб няма да се докосне. Колкото по-малко мислиш за нея, толкова повече я отдалечаваш от себе си. Именно това е техниката на безсмъртието – да не мислиш за смъртта. Различните техники са съвременните молитви. С техники се постига всичко. Реалното и виртуалното пространство ни затрупват с еликсири на дългия живот и вечната младост. Дишай правилно, храни се здравословно, спазвай режим, използвай техники и не мисли за смъртта. Успешният modus vivendi е въпрос на успешни техники.

Защо да помниш смъртта? Това е някаква остаряла религиозна отживелица, която съвременният свят е отрекъл като безполезна, ненужна, вредна и опасна. Техниката, технологиите и медицината напредват с мълниеносна бързина и човечеството с всяка изминала година се приближава до вечната младост и безсмъртието. Модерният човек гледа напред и само безнадеждно изостанали хора се съобразяват с отживелиците от минали векове.

Освен това да помниш смъртта означава да живееш в непрестанен страх. А непрестанният страх води до стрес, стресът пък докарва болести. Да помниш смъртта означава да си с единия крак в гроба. Да помниш смъртта е равнозначно да си умрял.

Но изведнъж асансьорът се сгромолясва с трясък. Сработва заклинването и ти оставаш жив. Ами ако не сработи? Някой път сработва, някой път не сработва. Ние винаги сме в някаква критична ситуация, изходът от която не зависи от нас. Най често не я забелязваме, тя ни отминава, без да сме усетили нещо. И после я забравяме. Инцидентът с асансьора е най-малкото. Но подобни премеждия ни напомнят колко сме крехки и колко много неща са извън нашия контрол. Ние вземаме всички предпазни мерки, създаваме всевъзможни аварийни системи и въпреки всичко те често не „заклинват“. Нашата съдба е извън нашия контрол в много по-голяма степен, отколкото си представяме. Това не е фатализъм и не бива да създава фаталистичен мироглед. Ние сме закриляни от Божията длан така, както детето е закриляно от своя родител. Но ние сме смъртни и живеем в този свят временно. Духът ни обитава телесната хижа временно. Тук нямаме постоянен дом, „нямаме постоянен град, но бъдещия търсим“. Този живот е преходен и ние сме смъртни. И това не е страшно. Смъртта не е страшна и мисълта за смъртта не бива да е страшна.

Когато древните са казали „Помни смъртта“, те не са имали предвид да треперим от страх пред смъртта. Те не са искали помненето на смъртта да ни изпълва с ужас, нито да ни формира като фаталисти, нито да ни прави безволеви. Напротив, те са помнели смъртта и затова са били неустрашими войни. Били са верни на вярата си до смърт, именно защото са помнили смъртта, без да треперят пред нея. Помненето на смъртта създава удивлението пред живота. Помненето на смъртта отваря нашето съзнание към вечността. Вярно и красиво го е изразил отец Александър Шмеман в своя Дневник: „Евтино е съвременното разбиране за религията като духовна ширпотреба, self–fulfillment… Махаме дявола, след това ада, след това греха и ето, нищо не остана освен тази ширпотреба – очевидна измама или смътен, неясен хуманизъм. И всъщност страхът, даже и религиозният страх, е много повече в света сега, отколкото преди, само че той съвсем не е страх Божий… Моето основно и постоянно чувство – това е усещането за живота… Може би най-близо от всичко до това усещане е думата „удивление“, възприемане на всеки момент и всяко състояние като някакъв дар (за разлика от „подразбиращото се от само себе си, „очевидното“). Всичко и винаги е ново, всичко и винаги е не просто живот, а среща с живота и затова някак си е откровение… Страхът от смъртта е от суетата ни, не от щастието… В щастието, в истинското щастие, винаги има докосване на вечността до душата и затова то е открито към смъртта: подобното е разпознаваемо за подобното му. В суетата няма вечност и затова тя се ужасява от смъртта.“

Ето къде е разковничето, ето колко е просто – чрез помненето на смъртта ние преодоляваме нашата суета и когато преодолеем суетата си, се докосваме до вечността.

Източник: kultura.bg