Проблемът, който създават Великденските църковни служби в условията на опасна вирусна епидемия, разкри една неочаквана черта от личността на сегашния български министър-председател. Оказа се, че той е дълбоко религиозен човек. Признавам, че за мен това откритие дойде някак изненадващо.

И друг път г-н Борисов е споменавал, че „без Големия началник нищо не става”. Това обаче бяха по-скоро някакви намеци. На брифинга, която той даде на 9-ти т. м. съвместно с представителя на Светия синод., „скритото стана явно”. Тук министър-председателят в прав текст заяви:

Божието наказание със сигурност ще дойде за всеки, който не е вярващ

Това предупреждение ми прозвуча доста стряскащо – сигурно така са се чувствали навремето флорентинците, треперейки от гневните изблици на Савонарола. Не знаех, че неверието е грях. Ако наистина е така, това не ми изглежда много справедливо: неверникът често е човек, който иска,  но не може да вярва. Няма как да се насилиш да вярваш в едно или друго.

Вярата не е благо, което е дадено всекиму

Обаче г-н Борисов очевидно е на друго мнение по въпроса. Както казват руснаците – начальство лучше знает.

Сегашните Великденски празници дадоха възможност на г-н Борисов да демонстрира своята религиозност не само на думи, но и на дело. Рискувайки да понесе упреците на комунистите – които  по дефиниция са атеисти – той  не скърши хатъра на Светия синод и се съобрази с неговото решение за начина, по който тази година ще се празнува Великден. А този начин е, в общи черти, същият, какъвто е бил и миналата година, макар че тогава нямаше смъртоносна епидемия като сегашната. Макар че струпването на хора сега е забранено със закон, министър-председателят предложи следния остроумен изход от тази „антиномия”:

На черква да отидат само тези, които имат „животоспасяваща нужда” от това

Предполага се, че религиозните фанатици у нас са малко, така че проблемът ще се реши от само себе си. Що се отнася до въпроса кога една религиозна нужда е животоспасяваща и кога не,  г-н Борисов остави неговия отговор на миряните, очевидно разчитайки на тяхната интелигентност.

По идея решението на Бойко Борисов да направи реверанс на Светия синод независимо от медицинските аргументи, които диктуват една по-различна политика, е напълно в негов стил: това решение е от типа „и вълкът сит, и агнето цяло”. Обаче подобни соломоновски решения не винаги са възможни. Такъв е и сегашният случай: щом хората не бива да ходят в Борисовата градина и на Витоша, па макар и поединично, защо да могат да ходят по Великден на църква „на два метра разстояние един от друг”?

Върху целесъобразността на решението, което г-н министър-председателят взе по внушение на Светия синод, би следвало да се произнесат епидемиолозите. Мен обаче ме интересуват аргументите, които бяха изтъкнати в подкрепа на това решение. Те са два типа: чисто религиозни (мистични) и морални.

Мистичните аргументи бяха издигнати от говорителя на Светия синод – Ловчанския митрополит Гавриил. Той каза, че „литургията е нещо незаменимо за християнина” и „където е Божията благодат, там изгарят всички микроби”. Не съм компетентен по първия аргумент, обаче мисля, че вторият заслужава внимание поради своите практически и философски измерения. Тук става въпрос за някакъв вид „чудодейна дезинфекция”, която предпазва хората от зараза по време на църковната служба. Възможно ли е това?

Много българи вярват в чудеса и, кой каквото да казва,  тази вяра съзнателно се култивира и насърчава от Българската православна църква

Освен това въпросът дали религиозният човек трябва непременно да вярва в чудеса е занимавал много мислители през последните два века. В това отношение налице са авторитетни отговори, които заслужават внимание.

Преди да пристъпим към въпроса за чудесата обаче любопитно е да се разбере нещо друго. Защо Негово Високопреосвещенство митрополит Гавриил счита, че Бог, който е творец на всичко видимо и невидимо, би следвало да залива с благодат хората, унищожавайки безпощадно микробите? Нали и те, микробите, са божии създания? Не заслужават ли и те божията милост?

Чувал съм, че пред Бога всички са равни. Или това е само на думи? Тогава ще излезе, че – ако  перифразираме един известен автор – „всички  живи същества са равни пред Бога, но някои са по-равни от други”? Не го разбирам така аз Дядо Боже. Ако си всеблаг, бъди такъв за всички!

За чудесата

Преди 91 години, точно по Великден, най-видният български философ от онова време Димитър Михалчев публикува в списанието си „Философски преглед” една статия, озаглавена „Чудото като философска проблема”. В тази статия, след като обстойно разглежда въпроса за причинната връзка, нашият философ стига до следното разбиране: чудото е явление, което  не се подчинява на принципа на причинността. Понеже всяко причиняване е частен случай на един закон, то значи чудото е явление, което е „отклонение от закономерните връзки в действителността” (Михалчев 1981: 173)

 Чудесата, които в Евангелието се приписват на Исус Христос, са точно такива свръхестествени явления: ходенето на Христос по водата е несъвместимо с физически закон, открит от Архимед; превръщането на водата във вино е несъвместимо с химически закон, установен от Лавоазие и т.н.

 Ако чудесата са безпричинни явления, можем ли да приемем, че такива явления съществуват?

 От гледна точка на научната методология рационалното обсъждане на този въпрос е невъзможно. Съображенията са две:

• Твърдението „съществуват безпричинни явления” има логическа форма, която го прави неопровержимо. Същата логическа форма имат всички екзистенциални твърдения, в чиято формулировка липсват собствени имена – „съществува зелен лебед”, „съществува телепатия”, „съществува лекарство, което лекува всички видове рак” и пр. Това значи, че подобни твърдения не могат да бъдат предмет на рационална дискусия. Карл Попър нарича тези твърдения „метафизични”. (Popper 1959: 69)
• Възможни са различни формулировки на принципа на причинността. За пример може да се даде една Кантова формулировка: „Всичко, което става…, предпоставя нещо, подир което то следва според едно правило”. (Кант 1967: 267) В литературата преобладава разбирането, че тази и други подобни формулировки, които изглеждат интуитивно ясни, не допускат критичното обсъждане на принципа: те са толкова разтегливи, че прави този принцип недоказуем и неопровержим. От това не следва, че принципът е безсмислен – той би могъл да бъде както верен, така и неверен.

Въпреки метафизичния статус на принципа на причинността изискването да се търси причинно обяснение на всички явления е един методологически принцип, който господства във всички естествени науки. Целта на всички емпирични науки е да се формулират каузални закони, които служат за обяснение и предсказване на явленията. В този смисъл каквото и да казват философите, няма наука, която практически пренебрегва принципа на причинността. Признат или отхвърлен чисто теоретично, този принцип е основният ориентир на всяко научно изследване.

Трябва ясно да се каже: един човек, който познава науката и изпитва уважение към нея, би следвало да бъде скептичен към идеята, че чудесата са възможни. Тук няма средно положение:

 Или уважаваш науката, или вярваш, че Христос е възкресил Лазар  

Полезно ли е да се вярва в чудеса? Според мен ползата от вярата в чудеса е съмнителна, а вредата – сигурна. Ако някой твърди, че църковният обред има вълшебна сила да ни предпази от заразяване с някакъв вирус, това не е просто глупост, а нещо много по-лошо. Такова е моето скромно мнение, което освен всичко друго не е никак оригинално.

По-интересен е въпросът дали религията би следвало да се свърже на живот и смърт с вярата в чудеса 

Официалната позиция на Българската православна църква по този въпрос е известна: тя признава евангелските чудеса и, разбира се, най-голямото от тях – чудото на Възкресението. Обаче тази гледна точка има своите опоненти. В това отношение интерес представлява мнението на  Лев Толстой който отрича всички чудеса, защото според него те сами по себе си не прибавят нищо към Христовото учение и в по-ново време са се превърнали в главна пречка за разпространението му сред образованите хора. Самияте живо доказателство, че един човек – може би най-великият писател на всички времена – бидейки  дълбоко религиозен, не приема „рекламата”, която чудесата правят на християнството. (Толстой 1928: 324-337)

 За равнопоставеността на всички български граждани

Вторият аргумент, издигнат лично от министър-председателя Борисов в защита на неговото решение, е морален. Става въпрос за правата на религиозните хора, които искат да присъстват на църковните служби по Великден. Предполага се, че за тях спасението на душата е по-важно от всичко друго. Аз няма да споря с тях. Мисля обаче, че когато една социална група иска да упражни гражданските си права, това не бива да става за сметка на правата на останалите граждани. От решението, което министър-председателят Борисов взе съвместно със Светия синод на БПЦ, излиза, че една шепа набожни хора, които за нищо на света не желаят да нарушат своя религиозен стереотип, се ползва с особена държавна протекция.  Редно ли е това?

От Великата френска революция насам идеята за светския характер на една модерна държава няма алтернатива. Човек може да вярва в каквото си ще, но атеистите и религиозните хора от всички изповедания имат равни права. В този смисъл аз не съм длъжен да се съобразявам с „животоспасяващата религиозна нужда” на когото и да е, щом тя води до нарушаване на установения обществен ред и поставя под заплаха останалите членове на обществото. С риск да вляза в противоречие с официалното мнение на Светия синод, бих казал, че в това няма нищо християнско. Мисля си, че не е ритуалът, който прави православната вяра, а истинското християнско чувство, родено от любовта към ближния.

Накратко казано, аз считам, че министър-председателят Бойко Борисов, воден от религиозните си убеждения, проявява едно недопустимо пристрастие, поставяйки интересите на една група граждани, формирана на религиозен принцип, над интересите на цялото общество.  На мен такъв религиозен министър-председател не ми трябва.

проф. Венцеслав Кулов, д.н., Литература:

Кант, И. 1967. Критика на чистия разум. София: Издателство при БАН.

Михалчев, Д. 1981. Димитър Михалчев. Избрани съчинения. София: „Наука и изкуство”.  

Толстой, Л. 1928. Евангелието със забележки. София: „Възраждане”.

Popper, K. 1959. The Logic of Scientific Discovery. London and New York: Routledge.