Трябва ли поетът да си отиде, за да го открием отново, него и стиховете му? Реторичен въпрос. Зададох си го вчера, когато съвременната комуникативна връзка ни донесе вестта за смъртта на Георги Белев. Той беше специалист точно по тези връзки и това го отличаваше от всички в нашето възрастово поколение.

Роденият в Кюстендил и починал в Бостън поет, беше различен от връстниците си и в поезията – ироничен към света и към себе си, с богата образна система и същевременно дисциплинирана поетическа форма, може би под влияние и на техническото си образование. Поетът Георги Белев беше съчетание на математическо мислене и висока чувствителност. Избрах за приятелите на Думите три негови стихотворения, с първото от които го запомних преди няколко десетилетия. И досега!

ГЕОРГИ БЕЛЕВ

ЕЛХА

Елхата си подпалих, чак сега признавам
от билото на трийсетте си зими.
Не давах да я хвърлят, все я гледах,
гирляндите ѝ лъскави оправях.
А тя жълтееше и ронеше иглици,
накрая се превърна на старица,
нахлузила ламена рокля –
по сгърчените отънели китки
потракваше фалшиво злато…
Какво момче! – мърмореха  наоколо.  –
Защо упорства, март е вече…
Седях и пазех моята избраница,
неравен брак ни свързваше, разбирах,
но вместо нея, себе си намразвах
и тялото си с детски мъх и рани
предлагах ѝ в замяна…
И ето го, узря следобеда,
запалих всичките ѝ свещи,
зачаках я, не се излъгах, скочи,
в отвесни пламъци усукана…
Пердетата! – извика някой,
аз грабнах факлата огромна
и хълцащ, хукнах с нея –
в снега се проснахме и двамата…
Пращи в ушите ми до днес…

Елхата си подпалих, детството ми изгоря,
потъна скелетът му в оня сняг.
Но в жилавите режещи треви,
с които все се боря оттогава,
понякога ме сепва стъкълце –
блестящо и опушено по края…

ВРАТА

Врата затискам с гръб, години я затискам,
зад нея дишат бесове и блъскат, рият,
от всички процепи вонята им избива,
а буболечки-съгледвачи пропълзяват,
обхождат ме, опипват ме мъхнато, мерят…
Протриха се и деветте ми кожи вече,
гръбнакът стърже – клон, преди да се отломи,
но мрънкам за кураж, понякога е песен.
Тогава те отпускат, уж че се заслушват
и чакат да задремя кротък и омекнал.
Но сетнешните ми, прегризаните китки
разпъждат всичко и клепачите раздират.
Вратата слепва със тила ми пак, не пускам
и само с голите очи небето чопля,
перце се рони, благовестно ме погалва.

ГЪЛЪБ

А на балкона ми умира гълъб,
умира тоя знак за мир и обич,
осажден от комините, в които
последна топлина си е изпросвал.
Мушици, червейчета го превземат
перце подир перце все по-навътре…
Разграждат го, калта му съхне вече,
а само в кладенчето на окото
се вие нещо, блеска долу ситно.
Надвесвам се, небе отвъдно зейва
и дълъг вятър бузите ми близва,
притяга шията, полека дръпва…
Напразно се запирам в стиховете,
прекършват се шубраците им крехки
и се повлича тежкото ми тяло,
а думите внезапно изпълзяват,
усещам, малките им клещи щракат,
перце подир перце все по-навътре…

Ей, гълъбе, ще литнем, ида, братец,
из долната земя ще си побродим
тъй леки – връхчетата на тревите
под нас ще се изпъчат удивени.
Когато черната гора ни срещне,
ще махнем само – път ще се открие…