Почит към Милчо Левиев
Снимката, която взриви бурето със спомените
Милчо Левиев – геният, направил достояние дълбочината, потенциала и красотата на българския фолклор на световния джаз и етно музика


Кин Стоянов

Когато баща ми беше вече терминално болен, заведох Милчо Левиев и Вики Алмазиду да го видят в болницата. Татко ги посрещна с думите:
– Милчо, музиката е паметта на Вселената.
– А поезията каква памет е, Радой? – попита Милчо.
– Тя е друга памет – отвърна му баща ми…

А в края на март 2005 г. Милчо Левиев събра цялата джаз общност у нас в зала „България“, за да свири в памет на Радой Ралин. Същата зала „България“, в която преди 39 години през 1966 г. бяха изнесли първия си концерт музикантите от легендарния квартет „Джаз Фокус 65.

С приходите от билетите, които тогава се продадоха на благотворителното събитие в памет на моя баща издадохме диска „Радой Ралин – Приятно ми е“. Можете да си го изтеглите от линка.

Така по-младия събрат – за когото изкуството и свободата се преливаха в джем сешъна на талантите им – изпълни артистичния си дълг към по-старшия по възраст.

Беше ги събрала сатиричната кинохроника „Фокус“, с която завършваше всеки седмичен кинопреглед през 60-те години на миналия век. Кинопрегледите продължиха да ни досаждат до края на осемдесетте, „Фокус“-ите ги спряха бързо. Но остана името на квартета „Джаз Фокус 65“, който само година след концерта в зала „България“ спечели наградата на публиката на джаз фестивала в Монтрьо Швейцария, при участието на изключително силна международна, да не кажем световна конкуренция.

Когато Милчо Левиев реши да избере Свободния свят за разгръщането на своя талант, Радой Ралин беше убеден, че неговият артистичен събрат ще се превърне в световна звезда. И не беше далеч от истината. Признават ли му го или не му го признават, филибелията Милчо Левиев стана пионер на етномузиката изобщо.

Баща ми със непресъхваща естетическа жажда очакваше творческите плодове на музиканта отвъд Океана. Няма да забравя радостта му когато „чичо Милчо“, както ни учеше да го наричаме с брат ми Стефан, успя да му прати една „тава“ – така им викахме тогава, сега вече ги титулуват винили – със свое участие; композиции, аранжименти, клавири в грамофонна плоча на Дон Елис – „Don Ellis – Soaring“.

Обложката на „тавата“ беше разгърната в синьо, а върху синьото, разперени крилете на птица – тъкмо бяхме прочели програмната повест на Ричард Бах „Джонатан Ливингстън Чайката“, един триумф на свободата и полета на човешкия дух.

Баща ми веднага импровизира думи за една пиеса от „тавата“:
Кин-чо ти праща мно-го здраве чи-чо Милчо! Стеф-чо ти праща мно-го здраве чи-чо Милчо!: Don Ellis – Tears Of Joy (1971) – “Сълзи от радост“

Годините минаваха, Милчо Левиев трупаше талант, творчество, популярност и награди, разпространявайки по цял свят творческия потенциал на българския фолклор – много по-късно и други посегнаха към това музикално богатство. „Притури се планината“ беше продуцирана от Марсел Селие след като Милчо вече беше направил световно звучащи „Полегнала е Тодора“: Sladka Pitka – Don Ellis Band | Shazam, или пък Кривото садовско хоро като Milcho Leviev: Bulgarian Boogie – YouTube , което оркестърът на Дон Елис изпълнява също като Don Ellis – Bulgarian Bulge (1971) – YouTube.

Несъмнено ученикът на Панчо Владигеров Милчо Левиев успя да наложи дълбочината, потенциала и красотата на българския фолклор и да го направи достояние на световния джаз и етно музика. За баща ми това беше най-големият патриотичен подвиг в налагането на българската култура по света, който български творец е осъществил през целия 20 век. Затова Радой Ралин настояваше творчеството, което Милчо Левиев създаваше в изгнание да започне да звучи в българския ефир. Радой отказваше всички покани за радио и телевизионни участия, докато по радиото и телевизията не започнеха да пускат музика от Милчо.

Това никак не вълнуваше офицерите от ДС – явно генетическите и идейните бащи и дядовци на днешните патрЕоти. Те не допуснаха Милчо Левиев на българската земя дори за погребението на майка му.

Радой Ралин поиска лична среща с Тодор Живков, за да се застъпи за връщането на Милчо Левиев у нас. Така стана възможен първият концерт на Милчо отново на родна земя в началото на 1980 г.

Спомням си мразовития ден, когато го чакахме пред ВИП-а на софийското летище. Дъщеря му Яна с майка си, певицата Росица Николова. Брат му Йоан Левиев. Цялата джаз общност. Камелия Тодорова се кипреше най-отпред. Баща ми развълнуван стоеше встрани, но достатъчно близко, за да може пръв да прегърне Милчо. Тогава брат ми Стефан на висок глас обобщи ситуацията:

Събрала се е цялата прогресивна общественост…

Христо Друмев лично ми е свидетелствал какъв чувал приготвили оперативните работници за Милчо. Издали му само входна виза – без изходна. Разчитали са, че докато Милчо Левиев е пребивавал в нормалните държави, където са познати само входните визи, е забравил че у нас носа си не можеше да подадеш навън, ако нямаш в паспорта изходна виза.  Така щом си дойде,  повече да не го изтърват както преди години. Човек врял и кипял в службите, Христо Друмев положил много усилия и влияние, за да не се случи това.

Колкото до досието на музиканта, след неколкократни откази и след като Милчо Левиев се обърна към съда, през 2005 г. министърът на вътрешните работи Румен Петков предостави достъп до документите, събирани за Милчо от службите…

После какво? Сега вече и двамата – баща ми и чичо Милчо както милиардите души-атоми, са при Великата Божия Памет и сигурно търсят къде е паметта на поезията и музиката, заедно с Панчо Владигеров или Атанас Далчев и толкова още Божии таланти…

Челната снимка на публикацията е от фонда на Радой Ралин в Държавна Агенция „Архиви“, фотограф – Атанас Кънчев, 1983 г. Йоан Левиев, Милчо Левиев, Леа Иванова, Радой Ралин и Веселин Николов – Весо Червения, който, за разлика от някои днешни пловдивски патрЕоти мушмороци още във времената на пролетарския интернационализъм беше нарекъл групата си „Бели, Зелени, Червени“. Веселата бохемска компания тъкмо е излязла от прословутата пловдивска кръчма „Алафрангите“, където Радой Ралин е черпил послучай раждането на първородния си внук Димитър. Поетесата Мирела Иванова, която е на втори план в снимката свидетелства, че макар и пожизнен трезвеник, тогава баща ми ударил едно уиски. И заради първородната унука, и заради радостта, че отново са заедно със събрата артист.

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter