ЕКИП Експертен клуб за икономика и политика / ekipbg.com

 Дейвид Фридман, В защита на собствеността, откъс от „The Machinery of Freedom“, превод Георги Вулджев

 Концепцията за собственост е от фундаментална важност за нашето общество и вероятно за всяко едно функционално общество. На оперативно ниво тя е разбираема и за всяко едно дете на възраст над три години. На интелектуално ниво обаче почти никой не я разбира.

Вземете за пример слогана „права на собственост срещу човешки права“. Реторическата му сила се корени в импликацията, че правата на собственост са правата на собствеността, а човешките права са правата на хората; хората са по-важни от собствеността (столове, маси и подобни); съответно, човешките права са с приоритет над правата на собственост.

Но правата на собственост не са правата на собствеността; те са правата на хората по отношение на собствеността. Те са специфичен тип човешки права. Гореспоменатият слоган призовава в нашето съзнание образ на чернокож окупирал южняшки ресторант в знак на протест. В такава ситуация се преплитат противоречиви тези относно правата, но всички права, за които се претендира са права на собственост. Собственикът на ресторанта твърди, че има правото да контролира определено парче собственост – неговия ресторант. Чернокожият твърди, че има (лимитирано) право да контролира част от същото парче собственост – правото да седи на бара колкото си пожелае. Нито една от собственостите не предявяват права; столът не отправя заявка чернокожият да уважава неговото право да не се седи върху него.

Единствената заявка за съществуването на права на собствеността, която съм срещал е твърдението на някои консервационисти, че определени обекти – дърво секвоя например – имат право да не бъдат унищожавани. Ако един човек купи земя, на която расте такова дърво и предяви право да отсече това дърво и на това се противопостави консервационист, не в израз на собствените си права, но в защита на правата на дървото, тогава наистина бихме имали противоречие межу „права на човека“ и „права на собствеността“. Но тези, които са измислили фразата не имали предвид подобни казуси.

Един от най-ефективните политически слогани от последните десетилетия е просто грешка на езика, объркваща правата към собствеността с правата на собствеността, което доказва колко дълбоко е общественото объркване по въпроса. Понеже собствеността е основна икономическа институция във всяко едно общество и частната собственост е фундаменталната институция на всяко свободно общество, си струва да отделим известно време и усилия, за да разберем какво е собствеността и защо съществува.

Два факта правят собствеността необходима. Първият е, че хората имат различни цели. Тези цели може да са различни, защото хората следват своя собствен интерес или понеже следват различни версии на това кое е благородно и морално най-добро. Без значение дали са скъперници или светци, логиката е същата във всяка една ситуация; тя остава същата докато всеки човек, наблюдавайки реалността от своята специфична собствена гледна точка, достига в известна степен до различно заключение относно това какво трябва да се прави и как трябва да се прави.

Вторият факт е, че съществуват някои неща, които се намират в такова състояние на оскъдност, което не позволява всеки да ги ползва колкото си иска. Не можем всички да имаме всичко, което искаме. Поради това, в което и да е общество, трябва да има някакъв метод за определяне на това кой може да ползва какво и кога. Вие и аз не можем едновременно да караме една и съща кола в посока на нашите различни домове.

Желанието на няколко души да използват едни и същи ресурси за различни цели е ключовият проблем, който прави съществуването на институциите на собствеността необходими. Най-простият начин да разрешим подобен конфликт е чрез физическа сила. Ако аз мога да те пребия, аз ще ползвам въпросната кола. Този метод е много скъп, освен ако не ти е приятно да се биеш и имаш много голяма медицинска застраховка. Този метод също така затруднява планирането за бъдещето; освен ако не си настоящия шампион в тежка категория, няма как да знаеш кога ще имаш достъп до кола. Директната употреба на физическа сила е толкова лошо решение на проблема с оскъдността на ресурсите, че то обикновено се употребява само от малки деца и велики нации.

Стандартното решение е употребата на всяко едно нещо да бъде определена от един човек или група хора, които са се организирали под някакъв набор правила. Тези неща се наричат собственост. Ако всяко нещо се контролира от индивид, който има властта да прехвърли този контрол на който и да е друг индивид, ние наричаме това частна собственост.

В рамките на институциите на собствеността, били те частни или публични, даден човек, който иска да използва собственост, която не е негова трябва да убеди въпросния индивид или група, който контролира тази собственост, да му ползволи да го направи; той трябва да убеди въпросния индивид или група, че техните цели ще бъдат обслужени от неговата употреба на въпросната собственост за неговите собствени цели.

В рамките на частната собственост това обикновено се постига чрез търговия: аз ти предлагам употребата на моята собственост (включително, може би, самия себе си), за да постигнеш своите цели в замяна на твоето позволение да използвам твоята собственост, за да постигна моите. Понякога, но по-рядко, това се постига когато те убедя, че моите цели са добри и затова и ти следва да се стремиш към тях; това е начинът по който функционират благотворителните организации и, в известна степен, семействата.

По този начин, под шапката на частната собственост, всеки индивид използва своите собствени ресурси, за да постигне своите цели. Кооперация се случва или когато няколко индивида сметнат, че те могат по-лесно да постигнат обща цел заедно, отколкото поотделно, или когато открият, че могат по-лесно да постигнат своите различни цели чрез кооперация под формата на търговия, като всеки помага на останалите да постигнат своите цели в замяна на същото.

В рамките на институцията на публичната собственост, собствеността се държи (употребата на нещата се контролира) от политически институции и тази собственост се изполва, за да се постигнат целите на тези политически институции. Понеже функцията на политиката е да съкрати разнообразието от различни цели до набор „общи цели“ (целите на мнозинството, диктатора, партията на власт, или който и да е индивид или група, която държи контрола над политическите институции), публичната собственост налага тези „общи цели“ на индивида. „Не питайте какво страната ви може да направи за вас; питайте какво вие можете да направите за страната си.“ С други думи, не питайте как можете да постигнете това, което вие смятате за добро, а как можете да постигнете това, което правителството ви казва, че е добро.

Нека вземем за пример конкретен казус при който можем да сравним ефектите на публичната и частната собственост. Пресата се произвежда изцяло чрез частна собственост. Купуваш хартия за вестници и мастило, наемаш печатна машина и си готов. Или пък за по-евтино, използваш ксерокс машина. Можеш да напечаташ каквото си поискаш без да искаш разрешение от което и да е правителство. Стига, разбира се, да нямаш нужда Американски пощи да доставят това, което печаташ. Правителството може да използва, и понякога е ползвало, контрола си над пощите като средство за цензура.

При радиото и телевизията е различно. Въздушните пътища (и съответно радио и други честоти) се категоризират като публична собственост. Радио и телевизионните станции могат да оперират само ако получат разрешение да използват тази собственост от Федералната комисия по комуникации. Ако ФКК прецени, че определена станция не оперира в „обществения интерес“ има законно право да оттегли лиценза на въпросната станция или поне да откаже да го поднови. Лицензите за излъчване струват много пари; личното богатство на президента Линдън Джонсън бе изградено върху медийна империя чиито основен актив бе специалната връзка между ФКК и лидера на мнозинството в Сената (Джонсън).

За печатните медии е нужна само частна собственост; радиото и телевизията използват публична. Какъв е резултатът?

Има огромно разнообразие печатни медии. Всяка гледна точка, била тя политическа, религиозна или естетическа, намира израз в някое списание, някой нюзлетър или някой ъндърграунд вестник. Много от тези публикации са дълбоко обидни за възгледите и вкуса на повечето американци – като например „The Realist“, нецензурно и забавно хумористично списание, което веднъж публикува карикатура изобразяваща „One Nation Under God“ (военна клетва за вярност към американския флаг) като сексуален акт между Яхве и Чичо Сам; „The Berkeley Barb“, вестник, който е световноизвестен със своите порнографски реклами; и публикацията „Black Panther“, която монтира глава на прасе върху мъртвото тяло на Робърт Кенеди.

Радиото и телевизията не могат да си позволят да обиждат. Всеки, чиито лиценз струва милиони долари е много внимателен. Нито една телевизия в САЩ не би публикувала, която и да е карикатура на The Realist. Нито едно радио не би презентирало реклами от The Barb. Как бихте могли да убедите благородните комисари на ФКК, че това би било в интерес на обществеността? В крайна сметка, през 1931 г. ФКК отказва да поднови лиценза на собственик на радио станция понеже много от неговите изказвания на живо са били, според тях, „вулгарни, дори може би неприлични. Със сигурност не са забавни или ободряващи. И въпреки, че ние нямаме право да цензурираме, наш дълг е да подсигурим, че лицензите за радио и телевизия гарантират определен стандарт на езикова изтънченост, която е подходяща за настоящото време и поколение.“

The Barb няма нужда да оперира в интереса на обществото; той не принадлежи на обществото. Радиото и телевизията принадлежат. The Barb трябва да работи единствено в интерес на хората, които го четат. National Review, списанието на Уилям Бъкли има тираж от около 100,000. То се купува от един американец на всеки две хиляди. Ако останалите 1,999 потенциални читатели мислят, че то е злостен, фашистки, расистки, папистки парцал, това е без значение – то ще се публикува така или иначе.

ФКК наскоро отсъди, че песни, които изглежда промотират употреба на наркотици не трябва да бъдат пускани по радиото. Нарушение ли е това на свободата на словото? Разбира се, че не. Можеш да говориш каквото си поискаш, стига да не използваш публичните въздушни течения за целта.

Когато казвам, че това не нарушава правото на свободно изразяване съм напълно сериозен. Не е възможно да е позволено на всекиго да използва въздушните течения за каквото си поиска. Ако правителството притежава въздушните потоци, то трябва да решава какво може и какво не може да се предава по тях.

Същото се отнася и за мастилото и хартията. Свободата на словото може и да е безплатна, но напечатаното слово не е; то се нуждае от оскъдни ресурси. Не е възможно всеки, който мисли, че неговото мнение струва нещо да накара всички в страната да го четат. Ще изсечем всички дървета преди да успеем да набавим достатъчно хартия, за да напечатаме сто милиона копия на писанията на всеки един, който би искал да сподели своето мнение; и времето ни на тази земя ще изтече доста преди да успеем да прочетем всичките възпроизведени по този начин бръщолевици.

Но въпреки това, имаме свобода на пресата. Тя не се отпечатва безплатно, отпечатва се ако има кой да плати цената. Ако авторът е готов да плати за разходите, той отпечатва рекламни листовки и започва да ги раздава на уличния ъгъл. В повечето случаи читателят плаща чрез платено абониране за дадено списание или купувайки книга в книжарницата.

Под режима на публичната собственост ценностите и предпочитанията на обществото като цяло се налагат на индивидите, които имат нужда да ползват тази собственост, за да постигнат своите цели. Под режима на частната собственост всеки индивид може да преследва своите цели без да се налага на другите, стига да е готов да понесе цената. В резултат, нашата телевизионна и радио медия е еднообразна, докато печатната ни медия е разнообразна.

Възможно ли е да се промени това? Да, лесно. Ако направим въздушните потоци и радио честоти частна собственост. Нека правителството организира търгове, в които продава права за медийно излъчване по определена честота, честота по честота, докато не се постигне пълната им приватизация по цялата честотна лента. Означава ли това, че въздушните потоци ще се контролират изцяло от богаташите? Ще се контролират от богатите не повече отколкото печатната медия се отпечатва само за богатите. Пазарът не е бойно поле където този с най-много пари печели битката и си присвоява цялата плячка; ако беше Детройс щеше да харчи всичките си ресурси за създаването на златни кадилаци за Хауърд Хюс, Джон Пол Гети и други от тяхното обкръжение.

Къде бърка аналогията с бойното поле? За начало, пазарът не разпределя всичките си ресурси към потребителя с най-много пари. Ако аз харча 10 долара за джунджурии и вие харчите 20 долара, резултатът от това не е, че вие ще вземете всички джунджурии, а по-скоро, че вие ще вземете две-трети от тях, а аз една трета. Освен това, продуктът закупен от един потребител не бива изваден от това, което е достъпно за друг – придобивката на един не означава ощетяването на друг. Когато аз съм единственият потребител на джунджурии, само джунджурии на стойност 10 долара (осем джунджурии по 1.25 долара всяка) се произвеждат. Когато се появите и вие с 20 долара, първоначално това води до повишаване на цената на тези джунджурии; това стимулира производителите на джунджурии да произвеждат повече и скоро има достатъчно такива джунджурии, които да задоволят моето търсене за 8 и вашето за 16. Това не важи до толкова голяма степен за радиовълните, които, в определен смисъл, са фиксиран и ограничен ресурс, подобно на земята. Но, както е и при земята, повишението на цената на практика увеличава предлагането понеже кара хората да използват съществуващата наличност с по-голяма интензивност. В случая на радиовълните, ако цената на определена честота е висока, това прави печеливша употребата на подобрена техника, която позволява оптимизация на употребата на честотните вълни, по-внимателна координация между станциите в различни региони, за да се минимизират смущенията, да се използват досега неизползвани части от честотния спектър, и рано или късно, изцяло да се подменят някои станции с кабелна телевизия или радио.

Друга грешка на представата за пазара като място на конфликт където богатите печелят всичко се корени в объркването относно това колко пари има един човек и колко е готов да похарчи. Ако един милионер е готов да похарчи само 10 000 долара за кола, той ще получи точно толкова коли и от точно същото качество, каквото ще получа аз, ако изхарча същата сума; фактът, че той има милион долара в банката не прави цената по-ниска или качеството на колата по-високо. Този принцип важи и при радиото. Хауърд Хюс би могъл да изхарчи милиард долара, за да изкупи всички радио честоти, но няма да го направи, ако не е наясно как след това може да направи достатъчно пари с тях, за да оправдае инвестицията. Все пак, съществуват далеч по-евтини начини да си осигури частно забавление.

Какво означава това за съдбата на радиовълните като частна собственост? Първо, пропорционалното естество на пазарната „победа“ означава, че е на практика невъзможно за който и да е богаташ или група от богаташи да изкупят целият честотен спектър и да го използват с някаква зла пропагандна умисъл. В рамките на подобно начинание те биха наддавали срещу хора, които искат да купят честотните вълни, за да излъчват това, което слушателите искат да чуят и така да направят пари (било то директно, чрез платена телевизия или индиректно, чрез реклами). Разходите за реклами в рамките на радиото и телевизията са около 4 милиарда долара на година. Бизнесмени, които наддават за притежанието на тази или онази честота на излъчване, за да спечелят част от тези пари със сигурност биха били готови, ако се наложи, да платят подобна мащабна сума. Да предположим, че има място за 100 радиостанции в рамките на целия честотен диапазон (понастоящем в рамките на FM радиото има място за поне 50, а при AM радиото за много повече). За да може нашата хипотетична шайка макиавелистични милионери да придобие контрол над всички 100 радиостанции, тя трябва да е готова да плати 100 пъти повече от конкуренцията. Това би изисквало някъде около трилион долара, т.е. почти 1000 пъти повече от цялото богатство на най-богатите индивиди в страната. Нека обаче предположим, че могат да съберат 10 милиарда (цялото богатство на най-богатите десет-двайсет американеца) и в общи линии успеят да изравнят сумата, която бизнесмените, които искат да закупят станциите с комерсиална цел са готови да платят. Всяка група получава 50 радиостанции. Бизнесмените излъчват това, което потребителите искат да чуят и така печелят всички слушатели; хипотетичните милионери излъчват пропагандата, която ТЕ искат слушателите да чуят и затова никой не слуша тяхното радио, в резултат, на което десет или двайсет от най-богатите американци фалират.

Изглежда ясно, че радиовълните ще се изкупуват за комерсиални цели от бизнесмени, които искат да излъчват това, което техните потребители искат да чуят, за да могат да направят най-много пари. Това до голяма степен са същия тип хора, които са собственици на радиостанции и в момента. Повечето радиостанции биха били привлекателни за вкусовете на болшинството, както са и сега. Но, ако има девет станции, които си делят 90% от слушателите, десета станция може да постигне по-добри резултати като излъчва нещо различно и така да си подсигури вниманието на останалите 10%, вместо да се бори за 1/10 от голямото мнозинство. При сто радиостанции, сто и първата би могла да прави пари от 1% от цялата аудитория. Поради това биха съществували специализирани радиостанции, за специфични вкусове. Такива има и в момента. Но такива станции вече не биха били лимитирани от регулаторната власт, с която мнозинството в момента се ползва чрез ФКК. Ако сте обидени от това, което сте чули да се излъчва на радиостанция собственост на The Berkeley Barb, бихте имали само един начин да отвърнете: като превключите станцията.

Медията ни дава ярък пример за различните ефекти на публичната и частната собственост, но е и пример, който демонстрира само част от недостатъците на публичната собственост. Защото „обществото“ има не само властта да пречи на индивидите да правят това, което искат със собствения си живот, но и има стимул да упражнява тази власт. Ако дадена собственост е публична, аз, чрез употребата на част от тази собственост, ограчавам частта от нея, която може да се ползва от вас. Ако вие не одобрявате моят начин на употреба на тази собственост, то от вашата гледна точка аз прахосвам ценен ресурс, който е необходим за други и по-важни цели – тези, които вие одобрявате. Под режима на частната собственост, това което прахосвам си е мое. Вие можете да не одобрявате моето прахосване на моята собственост, но тя не е и няма някога да бъде ваша. Тя само и единствено ще бъде употребена за някоя друга от моите цели.

Това важи не само за прахосването на вече произведени ресурси, но и за прахосването на най-ценната ми собственост, моето време и енергия. В общество базирано на частна собственост, ако аз се труда усърдно, основното последствие от това е, че ще забогатея. Ако избера да работя само десет часа на седмица и съотведно да живея на нисък доход, аз съм този, който плаща цената. Под режима на публичната собственост обаче, аз, отказвайки да произвеждам толкова, колкото бих могъл, намалявам количеството богатство, което е налично за цялото общество. Друг член на това общество може да твърди, с право, че моят мързел саботира целите на обществото и, че аз на практика лишавам гладни деца от храна.

Вземете за пример хипитата. Те се облагодетелстват от частната собственост по същия начин, по който и всички останали. Бонгове за пушене и многоцветни тениски се произвеждат, ъдърграунд журнали и копия на „Откраднете тази книга“ се отпечатват изцяло на свободния пазар. Наркотици се предлагат на черния пазар. Никой капиталист не смята, че да бъдеш непродуктивен е зло и съответно не бива да се инвестира капитал в това да се произвеждат неща за такива хора; или, ако някой смята, то тогава някой друг ще инвестира съответния капитал и ще реализира печалба.

Държавата е истинският враг: полицията арестува „скитници“; държавните училища изискват подстригването на дългите коси; федералното и щатските правителства предприемат мащабни програми с цел превенция на внасянето и продажбата на наркотици. Както при цензурата в радиото и телевизията, това до известна степен представлява налагане на ценностите на мнозинството над малцинството. Но част от преследването на се корени в концепцията, че хора, които избират да са бедни допринасят по-малко за общите цели. Хипитата не плащат много данъци. Понякога този факт е подчертан: наркозависимостта е лошо нещо, защото зависимият не „носи своята част от бремето“. Ако всички сме наркомани обществото ще колабира. Кой ще плаща данъци? Кой ще се бие срещу чуждестранни врагове?

Този аргумент е още по-ключов в социалистическа държава като Куба, където много по-голяма част от икономиката е публична собственост. Явно там техният еквивалент на хипитата са били цъбирани и изпращани да работят в лагери, за да допринесат своя дял за осъществяването на революцията.

Джордж Бърнард Шоу, един социалист с необичайно бистър ум, много добре поставя казуса в „The Intelligent Woman’s Guide to Socialism and Capitalism“.

• „Но Отегченият Уили може да казва, че мрази да работи и е готов да взима по-малко и да е беден и мръсен и парцалив или дори гол само и само да може да работи по-малко. Но това, както видяхме, не може да бъде позволено: доброволната собственост е точно толкова социално проблематична колкото недоброволната собственост: благоприличните нации трябва да настоят техните граждани да водят благоприличен живот, да изпълняват своя дял от работата на нацията и да взимат своя дял от нейния доход…Бедността и социалната безотговорност ще са забранени луксове.

Принудителната общественополезна дейност е толкова очевидно справедлива, че най-важното задължение на едно правителство е да подсигури такава работа за всички, която е достатъчна да плати за техния живот и да остави нещо отгоре като печалба за страната и напредъка на света.“

Вземете по-актуалния пример на движението „Обратно към земята“ на „The Mother Earth News“. Идеологически, то е враждебно към това, което то счита за прахосническо, неестествено и консуматорско общество. Но институциите на частната собственост на това общество им служат както служат на всички останали. The Mother Earth News и The Whole Earth Catalog се отпечатват на хартия купена на частния пазар и продавана в частни книжарници, заедно с други книги и списания, посветени на това да ви учат как да направите милион долара в бизнеса с недвижими имоти или да живеете приятен живот със сто хиляди на година.

Бележка на Анализи.бг:

Дейвид Фридман (на английски: David Director Friedman) е американски икономист и юрист. Роден е на 12 февруари 1945 година в семейството на икономистите Милтън и Роуз Фридман. Получава бакалавърска степен по химия и физика в Харвардския университет (1965) и докторска степен по физика в Чикагския университет (1971). През 70-те години става известен като един от основните теоретици на анархо-капитализма. Една от най-популярната му книга, „Машината на Свободата“