зона за мислещи хора

76 години от разстрела на Вапцаров: Притча за пшениченото зърно

От автора: Този текст е писан във времето, когато имаше един журналистически жанр, наречен очерк. Сега „новата журналистика“ нарича този жанр „портретен фичър“. И не харесва рускоезичния очерк. А може би и някогашната стилистика. Ако сте от новата журналистика, не четете старата!

Иван Ангелов

Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и наш’та мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Никола Йонков Вапцаров

Не, това не е измислица за разказ или очерк, но никого не бих могъл да убедя. Това се случи през един от тези дни, в които от рудника се връщах, капнал от умора, но бързах да се облека прилично, за да се срещна пак със своите миньори – не в рудника, но не и толкова далеч от него, в едно вечерно училище. Те също се обличаха прилично – сигурно от уважение към себе си и към тези бели рудници на книгите. За­ставах срещу тях пред черната дъска и макар че в рудника деляхме заедно и хляба, и съня си, и псувните, и макар че за­едно заспивахме на неудобните седалки на умората във вечно нередовните работнически автобуси, трите крачки между тях и мене се превръщаха в огромно разстояние (дори и онова човешко „ти” от рудника много странно вечер се пре­връщаше във „Вие”).

Но причината не беше в мене, самите те ме уверяваха (а трябва ли да се съмнявам в тях – в миньорите):

„Там, в рудника е друго, а тука ти си ни учител. И не за­бравяй – това, което ни разделя, е само ненаученото. Но ще ни учиш честно. Че не сме доучили, си е едно, но че всеки ден сме чели вестници и че от живота нещо сме прочели – това е друго. Не се ли плашехме от символистите? А какво се случи с Пеньо Пенев?”

И се догонваха безброй въпроси („неудобни”, както ги на­ричаха). В междучасията тези тихи и неловки ученици отново се превръщаха в миньори. В часовете бяха други – като новоназначени в тези бели рудници на книгите.

...До урока за Вапцаров

Тогава пак се втурнаха въпросите: „Вярно ли е, че е имало възможност той да се спаси?”, „Вярно ли е, че до последната секунда майка му очаквала да бъде отменена смъртната присъда?”, „Вярно ли е, че баща му бил приятел с Фердинанд и с цар Борис?”. „Вярно ли е…”, „Вярно ли е…” – догонват се безброй въпроси.

Останалото, казват, знаем

И ми се иска върху черната дъска да разделя число на двадесет и осем, да получа десетична дроб и да попитам за цялото и за остатъка; и ми се иска да начертая върху черната дъска окръжност и да попитам може ли без център; и ми се иска да тръгна покрай чиновете и да попитам мога ли да стигна до последния, без да мина покрай другите.

Наивно – би ми казал някой, който няма номер в този клас, но те, миньорите, веднага щяха да ме разберат. На­истина е просто – ще си кажат, – но значи иска да ни каже нещо много важно, защото най-важните неща най-просто трябва да се казват.

Само че тогава електрическият ток изгасна. В тъмното така и не можах да разделя онова число, не можах да начертая върху черната дъска окръжност и не изминах скърцащото разстояние на чиновете, натежали от умора и очакване. И реших да кажа тъй, както си ги спомням, онези стихове за Ботев:

„За Ботев ли?
Чакай…
Огряват звездите,
след туй на Балкана
излиза луната,
вълкът се промъква
и дебне в скалите
и святкат очите му в мрака.
Работникът бърчи челото
и пита:
– Това ли е Ботев?”

Мълчаха двадесет и осем ученици. Мълчаха двадесет и осемте миньори. Мълчаха двадесет и осемте въпроса, сякаш се страхуваха от бляскавата идиличност на звездите, от сантименталната усмивка на луната, от присъствието на гобленовия вълк, от мелодрамата на мрака с двете кръвожадно светещи очи. И сякаш този, същият работник, който питаше работника-поет за Ботев, ги попита тях – работниците: „Това ли е Вапцаров?” Защото ми се стори, че в тъмното излиза вън като обидена онази реплика: „Останалото – знаем.” И макар че това звучи като остатък от нещо цяло, не можех никого да укоря – в рудника деляхме заедно и хляба, и псувните, и съня си и трябваше да разбера онова, което точно искаха миньорите: Ние нещо знаем – всичко… ти ще ни разкажеш.

Реших да почна просто – най-простото е като приказка или пък като песен, или като стих:

„Имала майка, имала син.
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Нейде бащата…”

…Бащата бил комита и комита си останал във всичките значения на тази дума. Бил с втори клас, но не оставал никога без вестник и все четял (когато имал време) една „История на цивилизацията”. Бил кръстовище на ветрове и на идеи, но предпочитал силни на деня, домът му – кръ­стопът на истински приятели и на приятели, които ще му станат врагове. Най-различни хора ще побира този дом, само че в различно време. Поети и художници, комити и чи­нов­ници в двореца, бедни патриоти и царе – от Яворов, ху­дожника Божинов и Багряна до Фердинанд, веднъж дори и кай­зер Вилхелм, австрийският престолонаследник, до оня цар на позите и смъртните присъди цар Борис – като полюси на хора, на идеи, на способности и добродетели.

Бащата тръгвал някъде внезапно, със седмици се губел, вне­запно се завръщал и на трапезата вместо с децата сядал с чужди хора (една привичка до късно ще остане оттогава у неговия син – в джобовете му като че ли винаги ще се намира изсъхнал хляб, достатъчен за много дни!).

Бащата бил комита и комита си останал.

А майката останала при грижите – новородените и ста­рите. И ако „комитите не хранят къщи”, майките ще ги изхранят – на три ще се разкъсват, на две ще се превиват, ще лягат в тъмно и ще стават в тъмно и борчове ще пла­щат, но ще ги изхранят. И ако „комитите деца не гледат”, майките по своему ще ги възпитат, своя песен люлчина ще пеят: „Не ставай ти поне комита.” Своя приказка ще им раз­казват: „Да пораснеш честен и добър.” На свети притчи ще ги учат: „Свят да съм желая, всякога по-свят.” Свои прит­чи ще повтарят: „Трябва да умре пшениченото зърно, за да се превърне в плод.”

…Аз си спомням тази майка, надживяла своя син, но проклела своя протестантски Бог. Гледал съм я („колко всички майки си приличат!”), слушал съм я – говори простичко, тъй както си говорят в Банско; мислил съм си за онова момиче, завършило колежа в Самоков (някога – известния американски пансион), за да бъде протестантски проповедник, а сега една съсухрена старица разчита в книгата на своите години единствената проповед – за своя син.

И съм се опитвал да разбирам оня дълъг майчин път

от

вечерите край огнището, където майката е канила да седнат странни гости: Давид и Голиат до Ботев, Соломон до Гьоте, Хенрих Ибсен до Марко Кралевити, до песента на Гьотевата Маргарита онези тъжни песни на бедната вдовица Мара Пицина, дето идва да спести за беднотията си малко топлина от чуждото огнище,

до

онази малка книжка стихове „Моторни песни”, най-отгоре с името на родния Ј син, а песни – някак чудновати, неразбираеми за майката, стихове, които някак си не се побират в майчините притчи.

А „останалото”?

„Останалото” – това е всичко; всичко – това е песен или стих.

Песента

ще бъде пролет, влязла в някакъв завод с ухание на люляк (но „колко от нас са написали песни за този незнаен работник, който се просва в леглото без мисъл”); песента ще бъде чайка без хляб и без море, без „едрите звезди над Фамагуста” – чайка, ослепяла в „трюмовете, пълни с лепкав мрак” (иначе е просто – „турни му безкрайно море, залей го излеко със синило и всичко излиза добре – картинно и мило”);

песента ще бъде болка на една земя, „поена с кръв и разлюляна във метежи”, понесла трънния венец на телените мрежи над Беласица (но „тогава простият народ не знаеше за твоите песни”);

песента ще бъде „лай картечен” в сърцето на една страна: в представите опиваща се диво „от шлагери и от китари, от страст, от ревност и от псалми”, в действителност – една страна, обречена в онази толкова „сурова неизбежност на кървавата свобода”;

песента ще бъде суха кашлица на някакъв огняр с молещи и страдащи зеници за пощада, недочакал следващата пролет;

песента ще бъде звън от скъсаната струна на въже, през шията преметнато изкусно;

песента ще бъде нота, разцъфтяла като цвете в сините и разкривени устни на смъртта;

песента ще бъде пролет, през която ще покълне умрялото в пръстта пшенично зърно, за да се роди…

Стиховете

от съня откраднати – „парфюмен аромат не дишат”. Всеки ред ще е преминал през дим и сажди, през масло и през машини; стиховете, от съня откраднати, ще са „навъсени и къси”, в гърдите им ще е опрян „на времето барутно пистолета”;

стиховете, от съня откраднати, ще изхвърлят на боклука „идилиите с синьото небе”, в стъпките им ще тежи „лег­налата проза” („не мож го разправи, а то – иди, че реди го на песен”);

стиховете, от съня откраднати, ще бъдат като ехо от „последните комюникета”, „понеже няма олио и хлябът е от мъката по-чер”;

стиховете, от съня откраднати, ще са искрени и честни, ще са прости – „тъй, както просто го пее народа – „Заплакала е гората все зарад Индже войвода”.

Стиховете от съня ще са откраднати, ще са искрени и честни, ще са прости, като песен ще звучат, но няма много да се нравят на стиховете с гарги по комините с олющена мазилка, с антените върху мухлясалите покриви. (Веднъж един поет даже го упреква, че един куплет от „Имам си родина” пълен бил с шаблонни изрази…)

Стиховете от съня ще са откраднати, но и до днес ще се прокрадва самолюбива обективност, ще се прокрадва странна мисъл: „макар и не художествено издържани”.

Стиховете от съня ще са откраднати, но и до днес ще бъде като поетична ерес юношеската бележка на Моряка към поетичната ведбаловска площадност. Без разумно да отсъдим: вярно, стъпалата си приличат, в хубавите стълби стъпалата са еднакви, с тая разлика, че всяко следващо стъпало трябва да стои над другото, просто за да има стълба.

Стиховете от съня ще са откраднати: „Макар и шаблонно, аз смело ще кажа, че трябва да влеем ума и кръвта си, живота си даже във наш’та идея”;

стиховете от съня ще са откраднати, защото ще живеят заедно в една идея – идеалистът и поетът, и ще „се сливат в свойта смърт, в един човек се сливат”.

Това съвсем не е „останалото”, това е цяло без остатък – това е всичко!

И съм се опитвал да разбирам оня дълъг майчин път

от

майчината радост – синът е любознателен, трудолюбив и честен, послушен, отзивчив и справедлив; от майчината гордост – синът ще свири в мандолинния оркестър, ще декламира най-добре, в Разложката гимназия ще бъде председател на въздържателното дружество, а след една пиеска класният наставник господин Шадурски ще й каже: „Госпожо, непременно трябва ваш син да учи за артист”; от майчината вяра в доброто у сина (самата тя ще му напише: „Характерът ти, в който винаги съм вярвала, че е добър”) и синът ще носи тази вяра под моряшката си блуза,

до

оня инстинктивен майчин страх за нещо лошо, което може да се случи на сина й; до ужаса от някакъв затвор („Ако сте добри, Николо, властта защо ще ви закача?”);

до смътното усещане – синът й има собствен път и собствен бог, и собствена молитва – „тревожното знаме и вечния устрем на всички без покрив и хляб…”;

до болезненото майчино безсилие да върне своя син (той винаги ще я нарича „майчице, кралице”, а тя ще е останала без власт);

до надеждата, че може би ще го отмине всякаква опасност („Добре – ще казва майката, – разбирам, свобода, но не може ли без жертви?”).

А „останалото”?

Останалото е сякаш проза – „живот без маска и без грим”, но ще се окаже, че е нужна. И ще се окажат нужни всеки ред и всяка дума. И ще е нелепо след години нещо да се редактира или да се съкрати, или да се прави „по-красиво”. Защото това „останало” е всичко – не част, а дълъг път; не залък, а неначупен хляб; не парче от плат, а цяло знаме.

Защото това е всичко – не част, а дълъг път. Път, в който ще се стъписа една-единствена мечта (университетът) пред су­­ровата прусашка дисциплина на Морското на негово вели­чество машинно училище; път, който ще премине през фабриката в Кочериново, през мелницата, собственост на братя Бугарчеви, през Софийското депо, в Държавния екарисаж; път, в който ще премине през сажди и през дим, през масло и през машини огнярят, машинистът и техникът; път, който няма да се спре даже пред щастливата въз­можност да е на работа във вестник (след първата му ста­тия, изпратена в „Зора” – единствения вестник за баща му, – непубликувана, разбира се, ще има телефонна буря: „Комунист в червата си отгледал, Йонко!”).

Това е всичко – не част, а дълъг път, който ще е нужен на борбата.

Защото това е всичко – не залък, а неначупен хляб. Това е всичко. За работниците и до днес ще е работник, за огнярите ще е огняр, за техниците техник ще си остане. Защото те разбират най-добре – живял е с тях не за да напише книга, а заради оня залък, като техния насъщен. И огнярят няма да е поза, нито „смяна на професията” – огнярят ще е и истински, и странен, и различен. От своя неначупен хляб на всеки ще раздава – „На дъното” или пък „Майка”, роля от пиеса, стих на Маяковски или свой, забранена песен или позив, или вестник. От своя неначупен хляб на всеки ще раздава, докато всеки се запита: „Тръгват. Бият се. Защо? Само хлябът ли ги сбира?” После – в стачка или в полицейския участък – всеки ще си отговори сам.

Защото това е всичко – не парче от плат, а знаме. Знаме с цвят на кръв и ален мак. Но откога започва да попива този цвят дълбоко?

Според старите учебници това ще бъде невъзможно – бащата е кръстовище на ветрове и на идеи и обикновено предпочита силни на деня; майката – премного е религиозна (е, вярно, има Ботев, но тя по своему ще го тълкува: „Светът, привикнал хомот да влачи…”); бедната вдовица Мара Пи­цина ще знае много тъжни песни – но, според старите учебници, в „идейното израстване” едва ли ще помогнат. Поет – ще преценят учебниците – може и да стане, но няма да е „наш”.

Но в живота ще се случи друго – „то някак трудно се разбира”. Но може би ще бъде нужно бащата да е кръстопът на ветрове и на идеи, за да остане у сина една – „тревожното знаме и вечния устрем на всички без покрив и хляб”; майката ще е разпъвана на кръст от своите молитви, за да може и си­нът да има своя – „нека паднем честни и свободни”; и може да са нужни тези песни на бедната вдовица, за да може синът на своенравния комита да има своя:

Но да умреш, когато
се отърсва
земята
от отровната си
плесен,
когато милионите възкръсват,
това е песен,
да, това е песен!”

И може би ще бъде нужно с бащата някой друг да сяда на трапезата, за да остават у сина трохите на омразата.

И може би ще бъде нужен даже оня странен „бял” д-р Майлер, за да останат у момчето на комитата Лермонтов и Пушкин, за да остане у юношата безпределната любов – Русия, за да остане у Моряка една несбъдната мечта – бягство през морето, за да остане у поета стих за необятната страна, в която ще растат завод подир завод.

И може би ще бъде нужен и другар, с когото да събираш за­бранени книги, и другар, от когото да получиш „Майка”, за да разбереш какъв човек да бъдеш, за да звучи човешки гордо.

И може би ще бъде нужно да укриваш нелегален, за да се замислиш върху саможертвата. И ще се окаже, че е нужно всичко – не парче от плат, а знаме, знаме с цвят на кръв и ален мак.

И съм се опитвал да разбирам оня дълъг майчин път

от

първите й срещи с другарите на нейното момче – работници от фабриката в Кочериново („отрудени, децата им без хляб, лицата – жълти като яфоресани”); от първия арест заради тази пуста политика; от първия стражарски гняв: „И ти, и ти си комунистка!”; от първия процес („…Никола Иванов Вапцаров…, загдето чрез написване на… „Сел­ска хроника”… е подбуждал към вражда, омраза и към престъпление”); от първото й съпричастие („Каквото и да вършат синовете ми, ще е добро!”)

до

онази телеграма – „Никола тежко болен – ела”; до последните мъчително жестоки срещи със сина; до последната надежда, осъдена на смърт от безсърдечието и от жестокостта, която има име на дърво, на камък или куче.

А „останалото”?

Останалото – това е всичко; останалото е „да влеем ума и кръвта си, живота си даже в наш’та идея”! Това е всичко – без остатък да се раздадем! И макар за стих да е шаблонно, премного оригинално да е за живота „без маска и без грим”, за революцията това е най-добрият поетичен образ.

Борбата е поема не с написан, а с изстрелян стих. Римата е позивна и отговор на някаква парола, ритъмът се сменя неочаквано със смяната на нелегалните квартири, всяка строфа е изпълнена задача, метафора е всяка акция и всеки позив, парещите удари на бичовете в полицейските учас­тъци са най-жестоката алитерация, анафора е всеки кратък отговор „Не знам!” след всеки удар, за жаждата след всяко нечовешко изтезание хипербола е капката вода, алегория е нужна за онези кратки свиждания през решет­ките, поантата е изстрел в някакво стрелбище, но поемата не свършва – финалът се нарича свобода, а безсмъртието е последната метафора върху гранита.

…Борбата е поема, заради която трябва да оставиш даже собствените стихове. Защото всяко утро „заотвинтва ръчната граната”, защото всеки ден пристига с някаква парола, защото всяка вечер почва с явка, а всяка нощ – с „последните комюникета”; защото всеки час и всеки ъгъл е „враг стаен”. Защото е война, защото двадесет „Моторни песни” не могат да се примирят с онази песен за Лили Марлен; защото пропелери мирно няма да бръмчат – в сто­манената каска на небето ще бучат метални отражения на свастиката; защото вече няма да пулсира мирно животът на една непобеждавана страна. Защото ще е даден „сигнал за бой. Започваше атака!”. Защото ще е решено: от днес професията на поета ще е единствена. С една-единствена и неплатена длъжност (впрочем, заплаща се единствено с живот!) – сътрудник на военната комисия.

И поетът ще напише в проза безброй инструкции за боевата подготовка, техникът ще е нужен в специалната мин­ноподривна дейност, ще устройва явки, ще пренася взрив (в куфари или в сандъчета), ще търси за някакво оръжие скривалище, с „парашутистите” ще търси връзка, ще открива сред страха квартирите за нелегални срещи, ще чака на българския бряг „подводничарите”, ще отговаря за провинцията, ще проверява подготовката на бойни групи. Или просто ще се раздава без остатък. Като поет с една-единствена професия – борбата!

Ще го питат тя не го ли вдъхновява – той ще се прибира недоспал, отслабнал и небръснат. Ще го питат няма ли да пише – ще отговаря: „Няма време за поезия – ще пишем после, след победата!” От пиринския партизански щаб ще му пред­лагат да стане партизанин – ще откаже.

…До един април. До парещите удари на бичовете и на пал­ките в Обществената безопасност – най-жестоката али­терация; до въпросите на Гешев – анафора ще бъде всеки кратък отговор „Не знам!”; до самотата на килията (полицаите ще го наричат „попа” заради небръснатото му лице), в която след всяко нечовешко изтезание хипербола ще бъде капката вода; до онова ръждиво кабарче, разкъсало с ръж­дата вените – алегория на правото за смърт по избор; до процеса – неодушевената метафора за правосъдие…

И съм се опитвал да разбирам оня дълъг майчин път

от

оня първи вик

до

последното докосване,

до онези най-последни думи на сина: „Не плачи, кралице майко… Ти сама си ми повтаряла – като своя притча – трябва да умре пшениченото зърно, за да се превърне в плод.”

…И аз си мисля за оня дълъг майчин път – ще избуи пше­ниченото зърно в клас и само вятърът ще му разказва…

„Разказва ми, че там една жена,
съсухрена от скръб и от тревога,
ме чака да се върна у дома
и още, още ме обича много.
Разказва ми как с поглед замъглен
тя всеки пътник пита добродушно
дали ще се завърна някой ден.
И аз мълча, мълча, мълча и слушам.”

…Сега мълчи едно стрелбище, в което след всеки точен изстрел в живите мишени не падат евтини бонбони в станиолни книжки. Падат песни, които ще остават като ехо в гилзите; падат думи, които ще остават като вечен огън и червени карамфили; падат шест живота или хиляди по шест, които ще остават в бронз или в гранит; падат не­дописан стих, неизживяна радост, недокосната мечта, раз­яждащо съмнение, неосъществена явка, недоизречена парола; падат септемвриец, журналист, поет, работник, агроном и инженер; падат, „ала исках да умра някога на барикада”; падат…, падат хора… Само че идея никой никъде и никога не е разстрелвал…

Иначе е толкоз просто и логично: „Разстрел и след раз­стрела – червеи.” Една замръзнала последна сричка, една пробита нота, вкаменена мисъл.

И колкото да е безсмислена, красива и жестока тази притча, в чернозема на годините ще се превърне в истина – пшениченото зърно ще се превърне в плод. Превръщането е безсмъртие, плодът ще се нарича пример, а ние в дланите си ще държим следващото зърно…

„Ще мине твойта кръв във мойта
и после – в цялата земя.

 

Все още няма коментари !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни