Не зная дали ще се съгласите с това масово убийство на прасета, но се чувствам като съучастник с мълчанието си. Напомня ми за горяните – вдигнали се заради земята и добитъка си. Ако вникнете по-дълбоко в проблема има тънка разлика между това да ти вземат животните и земята в онези дни, със заповед “от горе”, и това да ти наредят да ги убиеш сам, както правят днес. Не зная дори кое е по-зловещо.

Помните ли хората, които миналага година отказаха да си убият животните, които се оказаха здрави и ги опазиха? Доверието, доверието е изчезнало. За това и няма солидарност. Като приказката за лъжливото овчарче – държавата загуби доверието с полуистини или лъжи, с това че никой не поема отговорност и когато – дори да приемем че този път е различно – настъпи криза и призоват за съдействие, ала хората вече не им вярват.

И най-трудното е чиновниците да кажат – сгрешихме, простете. Да подадат началници оставки за да може да дойдат нови хора с доверие, поне на кредит.

Заради дефицитите в реакцията на управленците, сега трябва да плащат стопаните – без да обяснят как ще ги компенсират и изобщо дали ще получат възмездие. 

Но не е само и основно материалната загуба. За разлика от днешните деца, ние карахме лятото на село и гледахме животни. Знаех имената на всяка крава, прасетата (само при единия дядо имаше, защото трудно се отглеждат), магарето, кучето.

За мнозина е странно – прасетата ги колят за Коледа, пък ги жалят. Така могат да разсъждават само хора от центъра на града, от офисите на институциите. Те получават пари, които превръщат в месо, мляко, яйца, към които нямат никакво отношение. 

За връзката човек – домашно животно, човек – земя няма курсове или инструкции.
Не можеш да управляваш със заповеди “от горе”, без да погледнеш хората в очите.

Още по темата:

ЕПИЗООТИЧНА УТОПИЯ: Годината на свинската чума
Ако политиците бяха знаещи и поради това притеснени