Сатирата е литература
ВАСКО ЖЕКОВ: Балада за слугата
Какво се случва, когато човек е мек с прислугата


Васко Жеков

Слугата, какъвто нямам, се опита да ме събуди точно в седем. Вбеси ме! Кой е той, та си позволява да ми нарежда какво трябва да правя аз, неговият господар.

Така е, когато човек е мек с прислугата, когато го мързи да развърти камшика. Знаех, че трябва да го напердаша – двайсет пръчки на голо – и всичко щеше де е наред. Така е, ала нямах сили за това, спеше ми се, пък и главата ме цепеше – не трябва да пия вино, не трябва, кръвното ми се вдига и махмурлукът ме държи дни наред. Ама пък иначе беше едно славно пиене и още по славно мезене.

Тоя, моичкият, въобще не си дава сметка, че творецът има нужда от разпускане, че той някак си по бамбашка човек иде и правилата за обикновените человеци не са закон за него. Грях е взел на душата си онзи, що е изрекъл: ,,Залудо работи – залудо не стой”. Абе, байно, де ти е бил акълът такваз глупост да сътвориш, и кажи ми правичката, себе си ли си искал да излъжеш или другите? Подозирам те, да знаеш – това не ще да се е отнасяло до теб. Никога тия, дето пишат лозунгите не ги изпълняват, защото най-добре знаят, че изреченото от тях пет пари не чини. Знам го по себе си – съчинявал съм и аз всякакви небивалици обаче те някак си все с временен характер се явяваха. Мине, замине – лека кавалерия. А твоето твърде издълбоко иде, за векове остава, макар и то да си е един чист лозунг и нищо друго. Добре, ама и тъпия ми слуга, какъвто нямам, го помни и ме тормози с него. Не знае той, че човек когато пие, в главата му се образуват мисли и колкото по-хубаво питието е, толкова по-добри са мислите. Нещастник. Той ще ме учи мен.

Обръщам му гръб, завивам се през глава и му давам да разбере, че не може да ми нарежда нещо – онова нещо, което не съществува.

Не съществува, не съществува, но ни сън ме хваща, ни мисълта ми тръгва нанякъде – върти се като сляп кон в бостанджийски долап и кофичките наливат ли вода, наливат във вадата на собственото ми безсилие и мрачни порои ме влачат по улея надолу. Още миг и враговете ми ще се зарадват – глътна вода, удави се. Хак му е, защото неговата жажда за слава утоляване нямаше.

Не можех да заспя повече. Почувствах неистов глад, прииска ми се някой да ми приготви закуска, ала слугата, какъвто нямам, се беше запилял някъде. В помощ трябваше да ми е, за да съм свободен от целия битовизъм на живота, а се оказа, че съм длъжен да се грижа и за него. Прииска ми се, да бия шута на тоя шут, който прекалява с търпението ми.

Прегледах законите, подготвих необходимата документация, турих парафа и… нищо. Опитите ми да го уволня излизаха неуспешни, той се беше впил в законите, просмукал се беше в тях – не може да бъде уволнен онзи, който никога не е бил назначаван, още повече, че той не съществува.

Не съществува, не съществува, пък го има и се петлее в краката ми, бърка се в живота ми, в творчеството ми. Иска да е повече от мен и неговата воля да е отгоре ми. Защото той, а не аз, знае как стоят нещата от живота, че аз съм бил един празен фантазьор, нещастник и неудачник и най-добре ще е да взема да се гръмна.

Като рече туй, реших да отвърна на удара с удар – с неговите камъни, по неговата глава. Единственият начин да се отърва от слугата, какъвто нямам, беше да го убия. Нека ме съдят. Щеше ми се да видя какви мотиви ще изсмучат от пръстите си да ми лепнат обвинение в убийство на нещо, което не съществува. Убеден в собствената си безопасност, се заех да планирам деянието, да не кажат сетне правораздавателите, че съм сторил всичко това в пристъп на гняв, при самоотбрана или непредпазливост, или, не дай Боже, при временно умопомрачение.

Предумишленото убийство не е какво да е действие, в което грабваш това що ти падне и хоп, престъплението готово. Това е една деликатна работа, базирана и на стратегия, и на тактика, в зависимост от целта, която си поставяш – искаш или не искаш да дадеш урок на жертвата си? После идва второто – искаш или не искаш жертвата ти да разбере грешката си? Да се разкае или да не се разкае? Да иска прошка или да не иска прошка? Да я унизиш или да не е унизиш?

Боже, колко вариантни възможности има да си доставиш радост, докато планираш едно-единствено убийство. Трябваше да ги изживея пълно, всеки детайл поотделно и всички вкупом, затова не бързах. Не по-малко важен е изборът на време и място на престъплението и понеже тези два елемента са обвързани, не можех така с лека ръка да ги пренебрегна. Захванах се да изучавам навиците на жертвата си, да анализирам мотивите за едно или друго действие, да вниквам дълбоко в неговата същност, да проникна в мислите му, дори в онези, които той сам не бе посмял да помисли и може би те бяха най-важните.

В дните и нощите на будуване стигнах и до едно ново важно съждение, макар и малко странично да падаше – изглежда, че и в други професии, а не само в писателството, има творчество. Киларството съсредоточава в себе си изкуството да убиваш.

Колкото повече времето минаваше, толкова повече навлизах в дълбочините на новия си занаят. Стори ми се, че той ме завъртя в хаоса на безкрая и зад безвремието, надникна реалната опасност да изтърва момента за саморазправа със слугата, какъвто уж нямам, а той продължава да ме тормози.

Сварих го неподготвен – настанил се синковецът на домашната ми трапеза, разположил се като господар същи, яде, пие и примлясква, кеф му е значи чуждото да свои.

Реших че това ще е краят му. Можех да грабна кухненския нож и да го забия в гърдите му, да вдигна месомелачката и да я стоваря върху главата му. Имах избор, но и двата варианта не ми харесваха – изтървавах най-важното – да унизиш жертвата си, да усетиш страха в очите ѝ, да чуеш хленчещия глас, молещ пощада.

Необходим ми беше пистолет

Взех го назаем от въображението си.

Когато слугата забеляза как от нищото в ръцете ми се появи оръжие, трепна. Чудеше се навярно що за приумица е това и какви ме прихващат. Разбрах, че съм на прав път и мога да си поиграя за негова сметка и за моя наслада. Седнах на трапезата и му дадох знак да продължи да се храни обаче на него не му беше до това. Настоях и той запреглъща залците, които сега засядаха в гърлото му. Налях му вино, напълних и своята чаша, и стъклата ни се срещнаха във въздуха: наздраве. Едва докосна устните си. Не дяволе, така не става – до дъно! Пихме на екс. И пак, и пак, и пак. Не му беше по сърце общуването с мен и непрекъснато гледаше дулото на пистолета, като че ли там можеше да открие някакъв смисъл или поне да разбере какво съм намислил. Заслушваше се в думите ми, които аз произнасях, ей така, колкото да прогоня тишината, а и там не можеше да открие нищо. Това беше само до мига, когато езикът ми се върза и словата започнаха да се възсядат едно друго. Слугата разбра – там, където свършва речта, започва действието. Сега вече тревогата му беше истинска. Имаше защо. Направих му знак да се изправи, станах и аз, и го взех на мушка. Предугади, че няма да му се размине. Единственото, което му оставаше, е да моли за прошка. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Хвърли се в краката ми и започна да целува обувките ми. Обеща повече никога да не ме тормози, да ми слугува вярно, предано и безплатно, ако толкова ми е неприятен ще се изпари и повече никога няма да се мярка пред очите ми.

Всякакви хора не мога да понасям, но най-вече лигльовците. Стана ми противно и побързах да му тегля куршума. Вече не ми оставаше нищо друго, освен да го погреба, защото не исках да се лиша и от това удоволствие. Помолих въображението си и то ми достави цял гробищен комплекс с всичките му там алеи с кръстове, с ритуална зала и служители в нея, траурен оркестър, катафалки, гробари с лопати, оплаквачки по чужди гробове, продавачки на цветя, шляещи се циганчета, бабички всякакви.

От погребалното бюро дойдоха тутакси, натовариха покойника и се отправихме по неговия последен път. В погребалната зала всичко беше подготвено като за… празник. Ритуалният оратор захвърли опечаления си образ, просто го метна през рамо, и толкова, и произнесе възторжено слово не за покойника, а за мен. Талант, ум, благородство и всичко добро, което може да се каже за най-достолепния, какъвто всъщност си бях, съм и ще бъда. Траурният оркестър заряза благоприличното поведение и засвири тържествени маршове.

Весело беше неговото погребение и от всичките му приятели само аз бях там. Навярно на друго не би могъл и да се надява, и сигурно е останал много доволен от този необичаен ритуал. Какво пък, беше един слуга. Тържествено спуснахме покойника в гроба, аз хвърлих бучка пръст, гробарите затрупаха зейналата яма, наредиха венците и цветята. Диригентът вдигна палката си и оркестърът засвири хоро. Гробарите наскачаха и заиграха в такт с музиката. Здравите им крака разлюляха земята. Бабичките от съседните гробове надигнаха глави да видят що става, па току отръскаха полите си, притичаха и се хванаха на хорото. Ах, какви пъргавелки само се извъдиха. Застича се народ отвсякъде и скоро хорото започна да се вие в три, в пет, в седем ката. Дойдоха и служителите от гробищния комплекс, а последен разлюля шкембето си сам директорът. Не липсваха и солови изпълнения. Един от гробарите и една от бабичките играха ръченица. Боже мили, само как ситнеха, като на земя да не стъпваха.

Но ней се – всичко свърши, забрави се. От играджиите пръстта над прясната могила бе така отъпкана, че сякаш никога не е била разравяна.

Въздъхнах облекчено, онзи долу няма как да се измъкне, можех спокойно да се прибера у дома, още повече, че всички тук някак много бързо се върнаха към предишните си занимания. Тръгнах си, ала чудно, колкото и да вървях все не излизах никъде, като да въртях в някакъв омагьосан кръг.

Изведнъж почувствах, че някаква огромна тежест се стоварва отгоре ми, като под пръстта да не беше слугата ми, а аз. Тогава разбрах, че бях убил, проводил и погребал себе си или поне онази част от мен, която ме държеше прав – събуждаше ме, подиграваше ми се, вбесяваше ме, но ме държеше на крака и сам можех да определям посоката, по която да вървя и, по която можех да намирам пътя за дома. Явно че сега се нуждаех от помощ. Започнах да разпитвам бабичките дали някоя от тях не ме познава и дали случайно не знае къде живея та да ми покаже посоката, по която трябва да тръгна. Те вдигаха рамене, като да ме виждаха за първи път, сякаш допреди малко не бяхме играли хоро заедно. Започвах да казвам кой съм, какъв съм, дано някоя нещо прищрака. Името ми дори не били чували и не само това, ами започнаха да се сърдят, че ги безпокоя, че ги откъсвам от занятието им. Реших да разбера какво толкова му е важното на онова, което вършат. Сложих очилата да прочета онова що пише на кръстовете и наистина изпитах ужас.

Гробищният комплекс, който бях измолил от въображението си, бе за слуги, убити от господарите си. Зачетох се в имената, повечето от убийците бяха мои приятели, други само познати, за трети бях само чувал, но всички те бяха бездрумници в изкуството и в живота. Боже, и защо са толкова много?

Трябваше да се махна колкото може по-бързо от това проклето място. Вървях, ала усилията ми пак щяха да бъдат напразни, ако някакъв локален вятър, предназначен само за мен, не беше ми се притекъл на помощ. Поде ме с целия ми физически и душевен товар и ме понесе нанякъде, накъдето само той си знаеше, през пътища, през кръстопътища, през вървища.

Носи ме и до ден-днешен и все не намираме пътя към дома.

 

Ако сте харесали статията, може да се абонирате за страниците ни във Facebook и Twitter