рисунка ИВАН Б. ИВАНОВ, фрагмент

Бог да убие мъртвия, дето само той се намери – от умните по-умен, от глупавите по-глупав – да ми стори тази беля. Направи ме вдовица по никое време и за нищо. Още когато те видях, натрапнико, знаех, че нещо около теб не ще да е много в ред. Кой беше ти? От де се взе? Как беше стигнал до портите на чифлика ни? Как се беше промъкнал по каньона, между щиковете на онези, които се дебнат от двете страни на фронтовата линия? Смърт витае тук, смърт, не шега. Тя и с тебе комай се бе заиграла, ала защо те беше оставила в моята глава да се убиеш. Куршуми те бяха съпровождали насам, ала ти си успял да се разминеш с тях и да легнеш на прага ми. Лош знак бе това, усетих го дълбоко в сърцето си, но човещината не даде воля ни на мен, ни на аргатите ми да те отпратим, пък и ти сили нямаше да помръднеш. Страшно е да намериш мъртвец пред портата си, а ти вече такъв си беше. Час да бяхме закъснели, два да се бяхме забавили, тъй щеше да си отидеш, а на нас да ни остане само да те заровим. А лесно ли се погребва непознат тук, на Балканите? Знаеш ли дали грях няма да сториш пред Бога, кога в земята го полагаш? Кръст за него ако сториш, сигурен ли си, че не е трябвало темане да направиш?

Тук народ всякакъв. По нашите земи и ръцете на Бога окъсяват, защото с ръцете на друг бог се преплитат. Гледаш, върви по земята човек, а горе, на небето, два бога го гледат. Единият на баща му, другият на майка му. А може и единият да е бил бог на дедите му, друг да е на баща му. Сам човек, а горе на небето два бога за душата му се карат, а тя пустата една, как да си я поделят?

Зли вълкодави те срещнаха, скитнико, ала ти пак се промъкна между тях. Залъга ли ги, що направи, та те изненадани от себе си, побързаха да се махнат? Подвиха опашки и дим да ги няма. Избягаха, защото нито искаха да се сприятелят с човек като тебе, нито можеха да враждуват. За тях най-добре беше да изчезнат от пътя ти, а за всички нас най-полезно ти да се бе върнал назад и друг друм да си потърсиш. Кучетата разбраха що да сторят, ти не! За безродника посоки много, ала ти бе избрал точно тая, дето при нас те доведе. Как да не кълна, как да не призовавам бог да те убие, дето се намери – от умните по-умен, от глупавите по-глупав – та ми стори тази беля. Направи ме вдовица по никое време и за нищо. Сега ми се ще земята да се продъни, гръм да удари, порой да влачи, та всичко да помете и да отнесе – защо само аз да изгарям. С какво сгреших пред тебе, Майко небесна, и пред тебе, майчице рождена, та от мен очи отвърнахте? Не виждате ли как съдбата с една ръка дава, а с две ми взема? Това ли е то животът, пуст да опустее, и за какво ми е напред да го карам? Сълзи трябва да напират в очите ми, сълзи и умилни думи, а аз грешната, недостойната, ругая, защо то сърцето ми така подсказва. Смили се, лудетино, смали се, добра дума намери за тоя, дето със син ще те дари. Съхне устата ми – водица иска. И на нея не ѝ е леко, таквиз слова да изрича – че думата болка е, че думата грях е, че чрез думата душа се къса.

Надигам се, гърло да разквася. Из къщи ходя, врати отварям и затварям и силно ги удрям, сякаш те са ми виновни. Сепвам се, защото разбирам, че го правя не от лошотия, а от страх. Тихо е, толкова тихо, че чак ставите болят, а аз, горкана, не зная каква я върша. Сама съм, а самин ли е човек, нещо не му е в ред – я той не обича другите, я Бог не го долюбва.

Намразих те, безумецо, още преди да те видя. Пък и за какво ли друго ставаш ти, освен за ненавист. Яви се в живота ми изневиделица, като от лош вятър довеян, като от зла съдба препратен, навярно там другаде някъде не са те искали, защото ти си от черна орисница орисан, беди след себе си да влачиш. Не ми стигаха моите ядове, та ти ми донади и своите.

Дъното на каньона те доведе при нас, ала можели туй да е друм за разумен човек, кога от двете му страни две враждуващи армии дула една срещу друга са насочили и само чакат някой да ги насъска, та те като зли кучета едно връз друго да се нахвърлят. Освирепели, озлобени, човещина загубили и им се ще да лаят, да хапят, да ръфат, месища да късат, кръв да проливат. Може ли човек, дето поне от малко, малко е с акъла си, такава посока да избере, че да го спре тук, пред нашите залостени порти – ни жив, ни умрял? Кой да мисли за тебе тогава, когато страхът ни беше приковал в мазите на чифлика? Денем не смееше да се мерне навън ни мъж, ни жена, защото и домът ни беше като теб – ни жив, ни умрял. Вечер само някой ще притича в темнилото, ей тъй на прибежки, я до яхъра конете да нагледа и нахрани, я до кошарите да хвърли нещо на овчиците, я до пилчарниците да сипне зрънце на кокошките, до излъка вода да налее. Кътахме, по-малко се хранехме, че на привършване бе всичко, а войните по нас край нямат, но дойде и ти, та с едно гърло повече да станем.

Нощем се събирахме наедно, себе си да пазим, страха си да надскочим. Наблъскани по ъглите заспивахме кой къде свари, а ти поиска свое място да заемеш. С едно око почивахме, а друго будно държахме от такива като тебе да се напазваме. Отвореното те видя, пък и кучетата му подсказаха, че си навън. Първо залаяха, после замлъкнаха, сетне се ометоха, помислихме си, че си си отишъл, ала не беше.

Много беди ни прати тази война, но най-голямата бе ти. Затова и никой не помръдна през нощта да излезе и да разбере какво се беше случило. Изчакаха ме да се размърдам и тогава се надигнаха и те. Побързах да изляза, защото едва не бях се задушила. И тъй бе всяка нощ. Вътре и прашно, и душно. Мирише на некъпани тела. Въздухът се спарва за минути, колкото и да проветрявахме. Непрекъснато чувствах, че имам нужда от друга глътка въздух и от баня. В началото не можех да свикна никак. Душеше ме, мореше ме, току мъчех по някакъв начин да стопля вода и да се приплакна. Казвам го тъй, защото тъй си беше, а ми се искаше по два пъти на ден да взема душ, както си му е редът. Опитвах се да го правя, ала тогаз усетих, че заради това мое разточителство другите пестят и тогава общата воня ставаше по-страшна и по-непоносима. Мина се време и тялото ми като че ли само свикна с това заприличах на останалите, които се къпеха в седмицата веднъж, че и по-малко. Войната като че ли затвори порите на кожите ни. Всеки тук, долу в подземието, можеше да има свой страх, ала моят беше най-грозен. Едно защото не можех да го показвам – нали от мен се искаше порядък да внеса, за да удържим и аз не знам на какво, та да продължи агонията на всинца ни, второ, имах си друг, свой, женски, нежели кога срещнех погледа на малката Мария и ужаса, изписан завинаги в очите й.

Месец време преди фронтовата линия да се установи на вечни позиции от двете страни на каньона и да обгради чифлика, получих писмо от баща си да зарежа всичко, каквото и да е там в онзи за него чужбински град, както той се изразяваше, и да се върна на Балканите, защото нашите пак се бият. Викаше ме да се прибера тук, дето е коренът ни, дето е родната ми земя, дето са имотите ни, та ако мога, да ги завардя някак си, че войната е до време, а нивите, горите и ливадите са вечни, че те са хранили дедите ни, хранят баща ми и издържат мене, прокажената, забила из Европата, дордето позорът ми тук по нашенско се размие. За него татко и дума не обелваше и с това разбрах, че ми е простил завинаги. Можех ли да не го сторя и знаех ли какво ме очаква, като от там, дето дойде и ти, любопитно бяха провесили носове вестникари и пълнеха газетите си с това, което тук, на нашата земя, ставаше и не ставаше. Бързах да се прибера, защото познавах баща си и знаех, че щом е дошла прошката за мене, от него животът си отива. Заварих го прикован на леглото.

Гледах малката Мария и от ума ми не излизаше онова, което се случи с нея на третия ден от моето пристигане, и се страхувах да не би то да стане и с мен тук, пред очите на всички. Не знаех тогава, аз горката, скверната, че не малката, а голямата Мария живее у мен, а комай и двете. Не съм сигурна, че ти научи истината за сестрите, затова искам от мене да я чуеш. Зная, че може да си уловил нещо от онова, дето се шепнеше по ъглите, ала се съмнявам някой да ти го е казал така, както беше, защото никой не искаше да нарани малката Мария и към мъката ѝ да дотури още. Достатъчно беше страданието, което кака ѝ ѝ причини. Чувствах, че и заради нея тегли тя, защото сестра ѝ е и макар сестра, сестра си да предаде и сестра заради сестра си от тук да бе прогонена, на малката душата ѝ се късаше, защото не знаеше къде е сега кака ѝ. Умряла ли е и ако е умряла, намерили ли са се добри хора да я заровят, ако са се намерили добри хора да я заровят, де сега ѝ е гробът? Ако е жива, де е, с кого е? Самичка ли е и ако е самичка, де се крие? С войниците ли е и ако е с войниците, от коя страна на каньона? Туй четях в очите на малката като в разлистена книга, чувах го в молбите ѝ, кога пред иконата на Светата майка застанеше, а там човек може в душата на друг човек да влезне, без да знае, че в нея е като море, че туй е необятност неземна, сам Господ вътре да попадне загубва се като едното нищо.

Страхувах се за малката Мария, страхувах се от малката Мария и гледах да я отбягвам, защото се улавях, че често за онази, другата, мисля. Де да знаех тогаз ,какво ме чака, де да знаех, че ти идеш. Невръстна бях, ала не съвсем, та добре си спомням кога се намери втората. Тук, в чифлика, се роди, както и голямата, както бе станало и с майка им, защото те открай време при нас слугуваха и добре поминуваха, ала или прокоба висеше над джинса им, или утробите на жените бяха нещо нефелни. Откога Петрана, майката на Мариите, надуеше корема, дордето го изпразнеше, свършваше и майчинството ѝ. Проходи ли детето, след него и смъртта дохождаше. Горката страдалка раждаше едно след друго, раждала бе и преди да се родя аз, преди майка ми да дойде тук, в чифлика, ала дечица край себе си нямаше, защото така бе решила злата съдба, така бе наредила проклетата орисница: майката на Мариите все непразна да ходи, вечно над люлката да бди, ала когато трябва да изведе отроче на двора в пепелта да си играе, тя пътя да продължи, чак до гробищата, та в земята да го зарови.

Тъй я помня, като и сега да е пред очите ми. Кога стрина Петрана в мъки се затресе, за да се появи на бял свят малката, онази голямата с годинка и нещо, дето кака се пада, душа береше. Тревожно беше в чифлика, защото отколе се знаеше, че изплаче ли малката, голямата за последен път дъх ще си поеме. Ала случи се друго, край стените на чифлика странница някаква мина, баячка ли бе, знахарка ли, или самата вещица бе, не мога ти каза – тя слаба, та дребна, а гласът ѝ като бурия, сякаш на съдбата нарежда. Научила вещерката в селото що при нас става, и по друмката, по друмката, та тук, ни кучета я спряха, ни хора. Когато при родилката се яви, другите баби назад отстъпиха, чували ли бяха за нея, виждали ли я бяха, знаеха ли я, не знам, ала когато при нас влезе, небето и земята се смълчаха, сякаш времето спря. Странницата запретна ръкави и се захвана да довърши онова, що бабите бяха започнали. Слаба бе, ала ръцете ѝ силни, стара бе, ала очите и виждаха всичко, нища бе, ала властна. Когато поглед назад из върнеше, всички веднага разбираха що трябва да сторят.

Когато малката от малко-малко се показа, вещерката нареди и голямата при лехусата да донесат. Когато бебето се намери до майката, две деца стояха като да бе близнила. Странничката ги взе, гушна ги голички, като да искаше от нещо да ги предпази. Очите ѝ се забелиха и загледа нагоре към небето, тялото ѝ се затресе, сякаш родилните гърчове на Петрана се бяха прехвърлили у нея, устата ѝ зашепнаха неразбираеми слова, с които тя разговаряше с всевишните сили, прикоткваше ги и им заповядваше, молеше ги и им нареждаше. Всички я гледахме и не смеехме ни да шукнем, ни да мръднем. Бабите немееха, а ние, децата, се гушехме зад престилките им. Щом вещерката завърши своето си, лицето ѝ се омекоти, очите ѝ се успокоиха и едно блаженство изби от нея. Гласът ѝ се кротна, изтъня и тя благо промълви:

¬– Кръщавам и новороденото Мария, та дано орисниците помислят, че един път в тази къща за Мария е предричано и повторно да не идват.

Като изрече това, размени дечицата веднъж, втори, трети път, двете бебета като че ли я чуха и изплакаха в един глас. Изглежда, на странницата това ѝ трябваше, остави момичетата до майка им, стана и си тръгна така, – както беше дошла, без да размени дума с някого. Тогава всички разбрахме, че тя беше тук не заради нас, че тя си имаше свои вземания-давания с тъмните сили и с тях дели мегдан. Така стана чудото! Голямата Мария се върна от пътя към отвъдното и протегна ръчички към новороденото, сякаш да погали съдбата си и своето спасение. И нали малките с плач изразяват отношението си към живота, двете Марии продължиха да хлипат в един глас.

Така тръгна тя – когато едната сълзи рони, рони и другата, когато едната се смее, смее се и другата. След време заедно хукнаха по двора, по улицата, по полето, към селото и нали разликата им е малка, а приликата – голяма, непознати като ги срещаха, за близначки ги вземаха, пък и ние комай забравихме коя, коя е. Тъй беше, когато бяха малки, ала като взеха да порастват, работата иначе се обърна. Голямата – луда, та бясна, малката – кротка, та скопосна. Колко то голямата палува, толкоз малката кротува. Голямата иска навън да се покаже, малката иска у себе си да се прибере. От туй ли дойдоха бедите ни, изкусителю, техните, моите, твоите. Надлъгахме ли орисниците, или те ни оставиха, сеира да ни гледат.

Ох, съхнат устата ми, премаля душата ми, ала мисълта ми препуска, дъни с копита земята като отвързано жребче и на сърцето ми покой не дава, и аз кълна ли, кълна. Бог да убие мъртвия, дето се намери – от умните по-умен, от глупавите по-глупав – та ме остави вдовица по никое време и за нищо. Син ще родя от мъртъв баща.