Ела и дай ми свойта радост ясна,
лъчи обилни в мрачна нощ пръсни,
ела, в нерадост аз самотен гасна,
неволен губя свойте златни дни.
Аз ще открия тъмните си тайни,
през звездни нощи ще те чакам сам.
Една ще си в вселената безкрайна,
ти кат весталка в светъл, хубав храм.
Разсей скръбта на тъмна орисия,
усмихната и в радост и в беда,
най-скъп венец от песни ще ти свия.
О, хубаво дете, дете безгрешно,
виж, вече май отлита навсегда,
а розата увяхва безутешно.
На 28 март е роден Димчо Дебелянов, белязал с елегиите си една безнадеждна епоха на българския дух. Пет години преди смъртта му животът на поета е сломен от абсурдна лична трагедия. Цитираното стихотворение е акростих и първите букви на стиховете образуват името на Елена Петрунова, дъщеря на неговия хазяин в София, полковник Петър Петрунов.
Елена Петрунова, източник Национален литературен музей
През нощта на 9 срещу 10 юни 1911 полковникът се самоубива с револвера си, с който миг преди това е прострелял смъртоносно дъщеря си Елена. Поетът е един от първите, видял убитите, и месеци след това спи завързан за леглото си, за да не посегне на живота си. Нелепи медийни спекулации около трагедията съсипват окончателно поета.
Може би това е една от причините, независимо че не е подлежал на мобилизация, да замине като доброволец на фронта и да загине като командир на рота в битка срещу англичаните на двадесет и девет годишна възраст. През 1934 тленните му останки са пренесени и погребани в Копривщица.
Погребението на тленните останки на Димчо Дебелянов в Копривщица, 1934 г.